Книги в аванс

Сивият град: Преплитане на реалности - част 2 | 2019-10-28

Калина Иванова

Той понечи да каже още нещо, но се спря и ѝ го подаде. Докато чакаше в тъмното да се появи отново, до слуха му достигнаха приглушени звуци от входа на пещерата. Вероятно това бяха войниците от специалните части, които ги издирваха. Скоро различи и шум от стъпките. Със сигурност бяха преследвачите. Кой друг би дошъл по тези места в подобно лошо време и такъв късен час. За миг се зачуди какво да направи. Нямаше време да чака завръщането на Анаис. Погледна към езерото. Трябваше да действа незабавно! Разбра, че няма да успее. Войникът след секунди щеше да влезе. Радослав се огледа безпомощно. Пред погледа му попадна голям парче скала. Без да мисли много той го взе и се скри в сянката до входа на пещерата. Щом войникът прекрачи вътре, той го удари с всичка сила с камъка по главата. Командосът се строполи глухо на пода. За щастие беше сам. Младият мъж се върна до езерцето. Надяваше се да се срещне с момичето под водата. В противен случай имаше опасност тя да попадне право в ръцете им. Нямаше представа с колко време разполага, докато се появи друг войник. Той влезе в езерото разтреперан, без да се замисли, дали ще издържи под водата, пое дълбоко въздух и се гмурна в посоката, в която бе изчезнала спътницата му, опитвайки се да не вдига шум. Водата беше ледена и хиляди иглички моментално се забиха по цялото му тяло, правейки го безчувствено. Секунди след като се потопи, пещерата беше залята от ослепителната светлина на мощни прожектори. Радослав видя отблясъците ѝ през водната повърхност и се спусна към дълбокото. Колкото и да се взираше под водата, не можеше да различи нищо. Изведнъж почувства болка в главата. Беше се блъснал в каменната стена. Водата моментално го поде и се опита да го изтласка обратно горе. За миг Радослав се паникьоса. От една страна изпитваше неистово желание да поеме глътка въздух, но от друга знаеше, че в момента, в който се подаде на повърхността, ще бъде заловен, а това не можеше да го допусне. Така щяха да открият не само него, а и момичето. В последния момент и със сетни сили успя да се хване за една издатина в скалата, а със свободната ръка зашари по стената, търсейки отчаяно прохода. В момента, в който бе готов да изпадне в паника, усети как една ръка сграбчи неговата и го издърпа надолу. След миг вече се провираха през пролуката. Когато си мислеше, че не може да издържи и секунда повече без да диша, се показа на повърхността и с облекчение пое въздух. В следващия момент се появи и Анаис с фенера в ръка и освети пещерата.



Сивият град: Преплитане на реалности - част 3 | 2019-10-28

Калина Иванова

— Виж, момичето ми, спри да се тревожиш! Всеки дар има смисъл и цел. Като начало се научи да контролираш това, което ти е дадено свише, а целта сама ще ти се разрие. И любовта ще срещнеш, убедена съм, стига да спреш да я търсиш неистово. Отпусни се и бъди себе си и правилният човек ще те открие. Ти си толкова прекрасна, че няма нужда да използваш способностите си, за да караш мъжете да се влюбват в теб. А тези сили са ти дадени за друго. Още не знаем за какво, но вярвам, че скоро ще разберем.

Михаела стана от стола и прегърна баба си:

— Какво бих правила без теб, бабче!

Когато седна отново на стола си, попита:

— Интересно ми е какво правят тези млади хора в това забравено от Бога село?

— Мисля, че бягат от някого или нещо…

Момичето наостри слух:

— Искаш да кажеш, че са направили нещо лошо?

— Не. Не съм си го и помислила. Те са добри деца, но по някакъв начин са се забъркали в нещо голямо. Те сякаш не са от нашия свят. Има нещо в тях… Не питай откъде знам. Просто го знам и това е. Ако се престрашат да ни се доверят, може би ще можем да им помогнем, но ако проявим нездраво любопитство, вероятно ще ги изплашим.

Очите на Михаела светнаха от възбуда.

— Бабо, ако не те познавах, щях да си помисля, че си се побъркала. Разказвай! Как се появиха? Кога? Защо мислиш, че не са от нашия свят?



Къщата с белите фенери и нейните тайни Странджански приказки - Корабокрушенецът | 2019-10-28

Ивелина Петкова

Преди съмване натъпка Кераца една лула с тютюн, старателно я подреди и я пална, та запушиха заедно в тишината на тъмнината. Лулата беше нейна, от някой прадядо, предавана от мъж на мъж в семейството, но сега – у нея! Украсена с християнски кръст отгоре и богато-разлистена роза – отвътре, на скришно. Пусна я, Кераца в джоба на чула преди изгрева…

На съмване Сюлейман Българина припряно вдигна платната. Зачулен с вехтия ямурлук, изтъкан от слугините му в Дерекьово, покрит, но разобличен, че е баш Капудана на цяла Османска империя и на тая стара гемия. Разнищен и разпилян, отплава бързо и неспокойно от това златно-бяло пристанище. Световете му се пресичаха в сърцето, а от сърцето световете го разкъсваха стръвнишки и вече не знаеше кой е, накъде отива и защо ще живее. Ставати го доближи и му рече: „Тая Райна, сигурно е в Урдовиза, там има от Родопа много… Там ще е!“

А Сюлейман Българина мислеше за Кераца, даже вече знаеше, че на връщане, ще я прибере при себе си и ще я позлати, и ще я направи царица, и даже и да не изправи Райна пред очите си, ще знае, че я е намерил в Кераца. Намерил се е…



Къщата с белите фенери и нейните тайни Странджански приказки - Райна | 2019-10-28

Ивелина Петкова

Прехвърли година и Илия – стар ерген вече, сърцето му впито по изгубената Райна, замина за голяма търговия в Едирне. Обикаля пазарите, пие кафета по чифлиците и сякаш я мярва... В един безистен, продават робини... Отвращението му се надига, но знае, че е точно тя. Хвърля дълбоката качулка на ямурлука си връз лицето и се приближава. Разбира всичко веднага от търговеца, ама мълчи и стои наведен. Плаща много грошове, които ще изкара идната пролет от търговията и я помъква към кервана си. Райна върви изправена и още не знае какво я чака. Набутва я в покритата каруца и пришпорва впряговете със стоките си към Перперек. Райна стои изправена вътре и вече не знае коя е и кой дявол ще срещне като спрат и разтоварят каруцата. В едно утро, на съмване, спряха и се задържаха около час, та тя реши да повдигне чергите и да погледа слънцето. Слезе от каруцата, която се оказа разпрегната, и се заразхожда в един топъл, слънчев двор на някаква страноприемница. 

И много странно, но мисли за Илия. Къде ли е Илия? Полегна на тревата и го мисли... Спомня си как преди години лежи под една вишна в двора на Перперек и мечтае той да я грабне и да я вземе, ама той не дойде цяло лято, свъртян по търговии на южните пристанища. Потъва Райна в младежки мечти и спомени... Изведнъж неочаквано – струва ѝ се съвсем наяве, от короната на дръвчето, под което беше полегнала, се избистря лице-видение. Подава се и се избистря един любим образ от нейното минало. Илия трябва да е... Посивял малко, с брада, ама махнал мустака... Взира се и сама не знае – истина ли е. Той проговаря съвсем истински и малко хладно, и малко тъжно, подава ѝ ръка, подхваща я здраво да стане от земята и я изправя пред лицето си. Качва я виновно на покритата каруца без много приказки и тя остава слисана в тъмнината на пътя. Къде я води? У дома ли я връща, или най-сетне ще тропне по масата и ще изкрещи, че е негова. Щото тя, Райна, отдавна му се е врекла, ама той не ще и да знае. Страхливец! Що не беше като оня зъл кърджалия, пò щеше да го разбира! 

Пристигат в чорбаджийския дом на Илия след още три дни на трепет и надеждно очакване. Илия си язди кобилата по тоя път и сърцето му бие като на смърт, звездите се изцъклят в главата му и го е страх, че Райна – понеже е купена от пазара като робиня, ще го отхвърли и ще го накаже с покорство, а той я помни дива, като устремения вятър... И такава я иска. 

Чака го Райна цяла нощ до огнището. Винаги го е обичала и сега, като я спаси от робския пазар, го обича все повече. Обаче Илия се намята с една дебела дреха като на тръгване и отива в кръчмата, пие до съмнало, само и само да не ѝ срещне очите. Трепери душата му от отхвърляне, страх го е, че Райна го е намразила. Страхливец беше тоя Илия, ама тя защо така го обичаше... 



Нарисувай есента в очите ми - Ива Георгиева - Глава 8 | 2019-10-27

Ива Георгиева

Трябваше да върви. Тази мисъл изскочи изневиделица в главата му. Да се махне оттук. Тя започна да се интересува прекалено много, да говори с него и да задава въпроси; да му влияе по странен начин, докато той започваше да се пита коя е всъщност Мартина Стоянова и защо говори с него.

„Човек като нея не говори със задръстеняци като нас, Христо – му беше казал Пламен след онзи спор в деня на срещата с Борис Радев. – Тя е прекалено... „над нещата“, сещаш се...“

Не биваше да се сближава с Тина.

Не биваше да свиква да се взира в очите ѝ.

Не биваше да ѝ позволява да наблюдава неговите. Те говореха прекалено много.

– Трябва да вървя – прошепна той и бързо прибра учебника в раницата.

Мартина понечи да каже нещо, но вече беше вдигнала на баща си, а Христо напусна библиотеката, мислейки си, че случилото се бе прекалено странно, за да се повтори отново. И грешеше.



Нарисувай есента в очите ми - 11 глава | 2019-10-27

Ива Георгиева

Веднага се заема да подреди бюрото си, което е оставила в пълен безпорядък. Ръцете ѝ обаче замръзват, когато чува как някой чука на вратата, преди да я отвори, и как този някой се приближава към нея. Стисва очи, завърта се бързо на пети и когато отново поглежда, разбира, че Христо е съвсем близо до  нея.

– Здравей! – смотолевя тихо тя едновременно с него, но за разлика от нейния глас, неговият е дълбок и ясен, когато я поздравява.

– Какво търсиш тук? – пита го далеч по-уверено и вирва брадичка.

– Обицата ти е паднала, докато си спала вкъщи онези нощ… – бръква в джоба на дънките си и я изважда.

Мартина бързо насочва пръстите си към меката част на ухото и веднага усеща липсата на малката сребърна обица. Странно е, че не е забелязала през изминалите дни.

Христо прави малко крачки към Мартина и понечва да ѝ я сложи, но спира и поглежда журналистката в очите.

– Може ли? – пита.

Тя кимва и затваря очи. В следващия момент усеща топлите му, леко груби пръсти. Тялото ѝ се сковава от допира му, внимателен и толкова познат, дъха му, гъделичкащ лицето ѝ, и близостта. Щом усеща, че обицата е закопчана, поглежда плахо. И среща зелените му очи, които сега са още по-близо.

Отваря уста, за да му благодаря, но служебният телефон започва да звъни.

– Господин Лалов идва към кабинета Ви! – съобщава Лилия.

Паника, паника и само паника пробягва по лицето на Тина. Възклицания, ругатни и молитви отекват в глава ѝ. Дори не смее да погледне Христо, който въпреки това веднага забелязва промяната в изражението ѝ и появата на напрежение.

– Какво става?

Мартина затваря телефона и мислено започва да недоволства от факта, че Петър винаги идва на работното ѝ място, когато поиска, без значение каква е причината, защото е приятел с Кирил Симеонов, шефа на „Мастило и блясък“, който никога не би му направил проблем.

На вратата се почуква и Тина бързо се отдръпва от първия си посетител. Щом ги вижда, Петър присвива очи към Христо.

– Ти пък кой си? – повдига вежди при вида на обикновените му дънки, които не могат да се мерят с изискания панталон на Лалов.

 

Мартина хвърля притеснен поглед към Христо, който за нейна изненада гледа към Петър със самоуверена усмихва.

 

– Питайте Мартина, тя ще Ви каже – скръства ръце пред гърдите си и двамата я поглеждат.



Целуни ме, моля те, целуни ме (Страсти в Бургас) - втора част | 2019-10-27

Даниела Емандиева

Преди да излезе от стаята, когато тъкмо минаваше покрай нея, Алекс спря и впи устни в нейните.

Виктория го зашлеви и избухна:

– Как смееш да ме целуваш?

– Смятам да продължа да го правя и занапред – отвърна ѝ той. Клекна в коридора, за да обуе маратонките си, отвори входната врата и преди да излезе ѝ каза:

– Влюбих се в теб, Виктория! Харесва ли ти или не, това е факт. Мисля, че и ти изпитваш нещо към мен, макар да твърдиш друго. Ще настоявам, докато не ме обикнеш. Рано или късно ще станеш моя съпруга. За първи път изпитвам нещо толкова силно към някого... Онази нощ в хотела бе най-хубавата в живота ми и смятам, че не преспа с мен само заради секса. Онази нощ в очите ти прочетох любов и не мисля да се отказвам от нея.

Виктория стоеше като препарирана и не знаеше какво да каже. Не беше очаквала такова обяснение в любов! Страхуваше се да обича отново. Валентин също ѝ се кълнеше в любов, но ето, че я беше напуснал. Не можеше да си позволи да разкрие чувствата си към него, макар в момента да ѝ се искаше да му се хвърли на врата. Опита да се успокои преди да проговори.



Моята надежда, Надежда - част 2 | 2019-10-27

Катерина Добрева

Отключвам телефона и му го тикам в ръцете. Не му отнема много време да прочете краткия чат. 

– Аз... Съжалявам!

– Ами Стоян?

– Просто ме ядоса... Съжалявам, Надежда!

– Хмм... Ако Виго ми го беше направил този номер, нямаше да му простя, но... но ти не си Виго. Ти си различен. Чувствата ми към теб са различни. Едва на седемнадесет сме и двамата. Не знаем със сигурност какво е любов, но аз знам нещо друго... Тя е онова чувство, от което имаме нужда, за което се създадени, за което се палим, горим, изгаряме, превръщаме се в пепел, което ни прави щастливи. Правиш ме щастлива. Обичам те!

Той се ококорва, бавно се приближавам, лепвам една целувка на бузата му, вземам си нещата, готова да тръгвам, но се спирам на вратата и казвам:

– Обичам те, Крис!

И излизам от стаята, чувайки го как промълвява:

– Обичам те, Надежда, скъпа моя, Надежда!



Моята надежда, Надежда - част 3 | 2019-10-27

Катерина Добрева

Аз се цупя, а той продължава:

 

– Същото е като със шоколада – обичаш го, вкусен е, любим ти е, но ако го ядеш всеки ден, че и по няколко пъти – какво става? Спира да ти харесва.

 

– Никога шоколадът не би ми омръзнал – противопоставям се аз, целейки вече наистина да го накарам да ме заведе. – Моля те, Крис, хайде, пътят не е повече от четиридесет минути в двете посоки. Вместо да се мотаем...

 

И точно на това място – всеки ден, тринадесет дни вече, той ме кара да млъкна, пъхайки парче шоколад в устата ми. Аз се цупя, той ме прегръща и ми смигва. После ме мъкне нанякъде и времето минава неусетно. Лора спи у нас ден през ден, Велина също се лепва, с момчетата сме почти всеки ден, но с Кристиян не пропускаме. През сутрин ме взема с „впечатляващия“ зелен мотор, всеки ден ме прибира и се шегуваме, че ако продължаваме така, на мен шофьорска книжка няма да ми бъде нужна.



"Моята надежда, Надежда" - Катерина Добрева | 2019-10-22

Катерина Добрева

Той ме прегръща и не ме пуска. Облягам глава на рамото му. Този миг е така съвършен и не искам да свършва, но се налага скоро да тръгнем. Излизаме навън и той ми дава якето си. Крачим бавно и се държим за ръце, докато едни от последните листа от дърветата нежно падат на земята. Всичко е толкова вълшебно като момент от романтичен филм.

Влизаме в училище и продължаваме да вървим тихичко и да мълчим. И преди хората са ни виждали да показваме знаци на привързаност, но имам чувството, че знаят, че този път всичко е различно. Имам чувството, че ние сме Слънцето в този мрачен ден, а те планетите, които обикалят около нас, за да се скършат. 



Целуни ме, моля те, целуни ме (Страсти в Бургас) - Даниела Емандиева | 2019-10-22

Даниела Емандиева

Александър се смути и лека червенина премина по лицето му, защото той наистина се чувстваше силно привлечен от Виктория. За първи път изпитваше подобно чувство към жена и се чувстваше странно. Беше като омагьосан. Сърцето му биеше лудо и заплашваше да изскочи навън. Не бяха малко жените, които бяха минали през леглото му, но нито една от тях не го беше карала да се чувства влюбен още на първа среща. Дори момичето, с което живя две години и половина, и за което мислеше, че ще се ожени. Ако някой до вчера му беше казал, че любовта от пръв поглед е възможна, щеше най-безапелационно да му се изсмее в лицето и да го обяви за луд! В момента лудият беше той... Беше луд по Виктория! 



Сивият град: Преплитане на реалности - Калина Иванова | 2019-10-21

Калина Иванова

Радослав въртеше в ръцете си плика и се чудеше дали да го отвори. Кой в тия времена изпращаше подобни писма. Все пак от години съществуваха къде-къде по-бързи и удобни начини за комуникация. Той остави плика на масата, избра бутилка хубаво вино от специалната си колекция, отвори я и си наля в елегантна стъклена чаша с високо столче. Беше доволен от живота, който водеше. Да, действително, налагаше му се да работи на две места едновременно, за да може да си позволи този начин на живот, но когато се върнеше късно вечер изморен, затваряйки след себе си блиндираната врата, попадаше в един друг свят. Този свят беше подреден изцяло по негов вкус и с удоволствие се скриваше в него от външния. Поддържаше перфектен ред в дома си, за да не губи и малкото си свободно време в чистене и подреждане. Неделите му бяха любими. Това беше единственият му почивен ден от седмицата и ако времето позволяваше, натоварваше парапланера си в колата, с радост изминаваше стотината километра до мястото, където можеше да го практикува и се отдаваше на хобито си. Живееше сам. За щастие нямаше кой да му натяква, че на неговите 32 години би трябвало да се замисли за по-сериозни неща като семейство и деца. В интерес на истината тази мисъл минаваше понякога през ума му, но той бързо я избутваше встрани. Подобни размисли не само нямаше да помогнат, а и имаше голяма вероятност да му докарат някоя депресия.



Нарисувай есента в очите ми - Ива Георгиева | 2019-10-20

Ива Георгиева

Не знае защо, но то се случва.

Не знае по какъв начин да реагира, нито какво да каже.

Не знае как да диша, когато той стои насреща ѝ, появил се от нищото, точно както бе изчезнал преди толкова много време.

– Къде се виждаш след години? – е единственият въпрос, който му хрумва, но последвалите спомени са много. 

Всеки друг би го погледнал странно, щом чуе точно това изречение, изречено по този начин. Никой друг не би го разбрал.

Защото този въпрос вече има значение само за тях двамата.

Но тя не отговаря, той не получава отговор, а вместо това – силен шамар по дясната буза. Лицето на Мартина е изпълнено с ярост и сълзи, а неговата кожа бързо почервенява. Изтръпва, гори.

– Как можа? – процежда през зъби Тина и стисва ръце в юмруци.

– Върнах се. Нали? – той скръства ръце пред гърдите си, вгледан съсредоточено в гневното ѝ изражение така, сякаш нищо не би могло да го откъсне.



Къщата с белите фенери и нейните тайни Странджански приказки | 2019-09-04

Ивелина Петкова

Тази книга е моята почти сбъдната веранда, обърнала очи към света на гората. С тежки, бели пердета от лен и десетки пъстроцветни фенери. Запалени привечер, отвъд шепота на ветровете и воя на чакалите, а фенерите светят, увиснали по парапетите, белите им свещи горят до утрото и всяка заран посрещат новите горски светове! Там едно момиче седи върху пъстри възглавнички, изтъкани отдавна от сръчни ръце... Момичето пали фенерите световно дълго, защото са много и щрака в силуетите им с десетте си пръста, на стара пишеща машина, платена някога с първата й заплата. Къщата на белите звезди! Където имах всичко, освен безлунни нощи с разстелено, пред верандата море – вълнуващо до синьо, с отблясъци на златни водорасли... С хиляди искрящи фенери, които са запалени от момичето, за да светят на лодкарите...

Очаквайте премиера на книгата на 20.11.2019, "Морско казино" - Бургас