Книги в аванс

Хипермерност - част 1

Христо Терзиев

След три последователни мандата премиерът е избран за президент. Русия организира провокация и завладява българското Черноморие, за да защити близо едномилионното руско население. Родопите се обявяват за автономна република, призната от Русия и Турция. В София има масови демонстрации, окупирали цялата градска част. А навред по границите на Руската федерация ще чакат два милиона руски войници-клонинги. Всичко това не е извадка от новините, а случващо се в новия роман „Хипермерност“ на Христо Терзиев. Природата залага ясни механизми за оцеляване – ала не на отделния индивид, а именно на целия вид и като цяло на Живота. Единицата няма значение, важно е да се върви напред, а цената е жертвата на неизброими единици. Какво става, ако човекът реши да коригира този системен подход, като смени досегашните си двуизмерни възгледи? Христо Терзиев развива подробно темата за съзнанието, което продължава да съществува, след като тленното човешко тяло достигне своя неизбежен край. Авторът изследва през какви катарзиси трябва да се премине, за да се удължи безмерно животът – този невероятен миг сред безкрайната задгробна вечност. Засяга научната физическа страна на проблема и по-точно приноса на Хипермерната теория и на създадения чрез нея хипермерен компютър.



Хипермерност - руската инвазия

Христо Терзиев

Най-неподготвена и най-несъвместима със стандартите на алианса членка! Доскоро съюзните самолети на България, Гърция и Румъния влизат в епизодични схватки, но търпят променлив успех. Руснаците отправят ултимативна нота към командването на Пакта за прекратяване на сблъсъците, за да не избухне по-мащабен международен конфликт. Блъфират, естествено, с включването и на ядрени оръжия. Изтъкват минималния брой жертви и щети на този етап и липсата на съпротива от местните жители. Гарантират изтегляне на войските след организиране на автономно управление в защита интересите на своите сънародници. Така се и случва. Светкавичен референдум под дулата на „Калашников“ и чадъра на С-400 показва, че 50,5% искат отделяне на територията от Република България и обявяване на автономен протекторат, подчинен на Москва, не на София. По крайбрежните военни полигони е предоставена възможност на местните български подразделения да се изтеглят извън новообразувания анклав. На тяхно място се обособяват гарнизони с разквартировани руски тактически ракетни установки, щурмови хеликоптери, бронирани пехотни машини, тежки танкови подразделения и батальони за бързо реагиране. В пристанищата – предислоцирани фрегати, ракетоносци и миноносци. По вътрешната демаркационна линия се опъват заграждения, на места минни полета, противотанкови траншеи и фортификационни съоръжения за личния състав.



Хипермерност - Премиерът

Христо Терзиев

 Мъжът отсреща имаше хем откровено дебелашко поведение и вид, подобно на пето поколение фермер от Канзас, хем едно особено надменно, волево и приковаващо към егоцентричната му орбита присъствие. По пътя насам до голяма степен си беше изяснил какво точно искаха да му каже; всичко, което говореха и брат му, и Беатрис, а дори и злочестият Стак, постепенно се бе избистрило. Но в себе си Питър носеше и своята истина – далеч надхвърляща мъглявия консерватизъм у Джордж и бунтовния либерализъм на Беатрис; истина от въпроси, стапящи политиката до банална подробност. Дали и доколко това диво противопоставяне Изток – Запад бе полезно? От друга страна, дали не осигуряваше равновесие в геополитическата система? Как би изглеждала тази каша в близките 50, 100, 200 години? Нямаше ли всичко да се повтаря отново и отново – нови войни, преразпределение на територии и ресурси, нови сфери на влияние – за да се поддържа в баланс човешката социална система, настоящата цивилизация?! Защото единственият друг вариант би бил човечеството да се обедини. Но срещу какво? Срещу заплаха… И после климатичните промени, пренаселването на планетата… Войни, робство, гнет! Защо на фона на предвидимите предстоящи глобални изпитания някакви си геополитически тривиални ежби държаха в хватка правителствата, подобно на махленска свада? Защо всичко да не стане единно, защо хората да не са сплотени, мирни и хуманни един към друг? Не бе ли време да започне да се променя посоката? Дребнавото държавничество да се заменя с отговорно поведение, чертаещо предпоставките за сигурност, подем и просперитет...



"Девет кръга" - Яна Радилова

Яна Радилова

Казвам се Яна и съм "преводач" на птиците, вятъра и звездите. Родена под знака на Водолея, аз съм дете на Вселената, свободомислеща и винаги търсеща собствен начин да разбия бариерите по пътя ми. Обичам да тичам, за да "проветрявам" мислите си и после да ги "издишам" върху белия лист, преди да са се задушили в тягостното битие.  Понякога пиша за красотата, за разтварянето на сетивата, за нежността, а после добавям щипка сол в тази иначе бисквитена смес.  Понякога ще ви разочаровам - че празникът си е отишъл преждевременно или животът ни е подхлъзнал като безпощаден кочияш. И точно когато песимистът е на крачка да се превърне в кух вцепенен дънер, аз ще го убедя, че може да преплува небесата. Е, аз не мога да летя, но какво от това? Важното е да убедя читателя си, че той може да го направи. Когато преди повече от десет години ме връхлетя непокорната муза и остави своя огнен отпечатък, се роди книгата ми "Шепа морски камъчета". Това беше само едно плахо открехване на творческото ми Аз, което с времето все повече израства и намира себе си. Постепенно започнах да пиша стихове и така се роди и поетичният ми цикъл "Искри от пясъчното лято", а по-късно и непубликуваната досега стихосбирка "Девет кръга". Отвъд самотното приятелство с книгите и писалката се запознах и с други птици като мен, с които започнахме да съвместяваме творческите си полети. Вярвам, че със стиховете си мога да вдъхновявам хората.  Но това го правят всъщност птиците, вятърът и звездите. Аз съм само техен преводач.



На една тераса разстояние

Яна Радилова

 Познавам я. Всяка сутрин я наблюдавам как излиза на терасата, държейки в едната си ръка пластмасова чаша, а в другата - книга. Предполагам, че чашата е пълна с кафе, което тя старателно разбърква по посока на часовниковата стрелка. За заглавието на книгата не мога да бъда сигурна, мога само да дам предположения, но всеки път е една и съща. Вече две години чете една и съща книга! Подозирам, че изобщо не е успяла да вникне в съдържанието, защото разлиства страниците с разсеян поглед - сякаш използва книгата като прикритие, а всъщност разсъждава върху нещо странично. Кафето също не го изпива до дъно. Само отвреме-навреме кокетно бърка и отново оставя чашата на масичката.



Лагер на смърта: Предизвестие за Ловеч

Васил Даскалов

По действителните случаи. Книга за непокорния дух на Сашо Сладура, за репресиите на ДС, за ужаса на лагерите „Белене“ и „Ловеч“.  В романа „Предизвестие за Ловеч“ рисувам обществото преди и по време на създаването на лагера. Проследявам съдбата на изгубената младеж на 50-те, несправедливо набедена за враг на народа. Това са действителните събития, с действителните личности и имена. Политиците: Цанков, Югов, Спасов, Живков. Лагеристите: Боян Кръстев, Борис Гигов, Божидар Витанов, Александър Николов. В книгата се чуват реално изречени думи. Разговарях с един от последните живи оцелели. Неговите, както и други мемоарни разкази са съхранени в романа, който държите.  Отначало сметнах, че този човек е бил въдворен заради носене на тесни панталони. После разбрах – той е въдворен не защото носи панталоните, а защото отказва да ги свали.  „Има нещо свято, което човек запазва в себе си, независимо от лагерите, раните и войните. Има нещо, което носим в дробовете и в кръвта си, нещо, на което не сме способни да изневерим. Говоря ти за достойнството.“



Полъх за промяна

Пепи Ниетер

В тази глава ще приложа примерни рецепти, които Вие бихте могли да подобрите спрямо индивидуалните си вкусови качества. По същият начин постъпих и аз. Рецептите са заимствани от интернет с някои промени спрямо моя личен вкус и предпочитания. Идеята ми обаче е, че продуктите включени в тези рецепти помагат не само за детоксикация на Вашия организъм, но и за поддържане на добро здравословно състояние. Смело мога да заявя, че храната е лека, не натоварва стомаха, което спомага за нашата енергичност и жизненост в ежедневието. Както вече отбелязах, не е нужно да се отказвате рязко от настоящият си режим. Постепенно Вашият организъм ще започне детоксикация, което ще спомогне плавно да подобрите начинът си на хранене. Вследствие на това, когато се случи несъзнателно да поемете повече храна, сами ще усетите тежест в стомаха, както и емоционално напрежение или колебания в настроението. Може в бъдеще да си определите ден или максимум два в седмицата, които спокойно може да  “посвещавате“ на любимата си храна, компенсирайки с леко разтоварване в последващите дни.  Мотото, което би трябвало да ни напътства е: “Не живеем, за да се храним, но се храним, за да живеем“. Сравнете метафорично Вашият организъм с автомобил. Когато наливаме гориво или сменяме маслото, съществува определен лимит, за да се повреди двигателя. С нашето тяло е абсолютно идентично. Изборът е Ваш!



Спри да ми казваш НЕ - Отказ №3 и №4

Нона Ясенова

Капреа го наблюдаваше със спокойните си, дълбоки, черни очи, очаквайки някакъв отговор от негова страна. Христо на няколко пъти отвори уста, но не каза нищо. — Приличаш на риба на сухо! – каза му и се засмя, вдигна ръка и с жест го подкани да проговори. — Аз просто... – момчето започна нервно да чеше тила си. – Извинявай, просто те видях и се притесних, защото беше задрямала в двора на университета. А и беше съвсем сама, а аз не обичам да оставям сами момичета, после ми тежи на съвестта! – погледна я, а пъстрите му очи блестяха възбудено. — Виж, ако това е поредният номер, за да ме накараш да изляза с теб, отговорът ми все още е, винаги е бил, и занапред ще бъде НЕ! – отвърна му твърдо, присвивайки очи. Наблюдаваше го внимателно. – А и няма смисъл да ми се правиш на герой, достатъчно голяма съм да се справя! Не съм девойка в беда, че да ми се превземаш! – сряза го. — Не! Не! Не правя нищо от това! – скочи в защита и я погледна обидено. – Виж, наистина не това е идеята ми! Беше, но вече не е! – обясни бавно. – Какво ще кажеш да те закарам до вас… като извинение? – предложи той. — Не! – отвърна Капреа и тръгна към паркинга на университета, след като си събра нещата. — Чакай къде... – но не му остана възможност да продължи.



Сивият град: Преплитане на реалности - част 2

Калина Иванова

Той понечи да каже още нещо, но се спря и ѝ го подаде. Докато чакаше в тъмното да се появи отново, до слуха му достигнаха приглушени звуци от входа на пещерата. Вероятно това бяха войниците от специалните части, които ги издирваха. Скоро различи и шум от стъпките. Със сигурност бяха преследвачите. Кой друг би дошъл по тези места в подобно лошо време и такъв късен час. За миг се зачуди какво да направи. Нямаше време да чака завръщането на Анаис. Погледна към езерото. Трябваше да действа незабавно! Разбра, че няма да успее. Войникът след секунди щеше да влезе. Радослав се огледа безпомощно. Пред погледа му попадна голям парче скала. Без да мисли много той го взе и се скри в сянката до входа на пещерата. Щом войникът прекрачи вътре, той го удари с всичка сила с камъка по главата. Командосът се строполи глухо на пода. За щастие беше сам. Младият мъж се върна до езерцето. Надяваше се да се срещне с момичето под водата. В противен случай имаше опасност тя да попадне право в ръцете им. Нямаше представа с колко време разполага, докато се появи друг войник. Той влезе в езерото разтреперан, без да се замисли, дали ще издържи под водата, пое дълбоко въздух и се гмурна в посоката, в която бе изчезнала спътницата му, опитвайки се да не вдига шум. Водата беше ледена и хиляди иглички моментално се забиха по цялото му тяло, правейки го безчувствено. Секунди след като се потопи, пещерата беше залята от ослепителната светлина на мощни прожектори. Радослав видя отблясъците ѝ през водната повърхност и се спусна към дълбокото. Колкото и да се взираше под водата, не можеше да различи нищо. Изведнъж почувства болка в главата. Беше се блъснал в каменната стена. Водата моментално го поде и се опита да го изтласка обратно горе. За миг Радослав се паникьоса. От една страна изпитваше неистово желание да поеме глътка въздух, но от друга знаеше, че в момента, в който се подаде на повърхността, ще бъде заловен, а това не можеше да го допусне. Така щяха да открият не само него, а и момичето. В последния момент и със сетни сили успя да се хване за една издатина в скалата, а със свободната ръка зашари по стената, търсейки отчаяно прохода. В момента, в който бе готов да изпадне в паника, усети как една ръка сграбчи неговата и го издърпа надолу. След миг вече се провираха през пролуката. Когато си мислеше, че не може да издържи и секунда повече без да диша, се показа на повърхността и с облекчение пое въздух. В следващия момент се появи и Анаис с фенера в ръка и освети пещерата.



Сивият град: Преплитане на реалности - част 3

Калина Иванова

— Виж, момичето ми, спри да се тревожиш! Всеки дар има смисъл и цел. Като начало се научи да контролираш това, което ти е дадено свише, а целта сама ще ти се разрие. И любовта ще срещнеш, убедена съм, стига да спреш да я търсиш неистово. Отпусни се и бъди себе си и правилният човек ще те открие. Ти си толкова прекрасна, че няма нужда да използваш способностите си, за да караш мъжете да се влюбват в теб. А тези сили са ти дадени за друго. Още не знаем за какво, но вярвам, че скоро ще разберем. Михаела стана от стола и прегърна баба си: — Какво бих правила без теб, бабче! Когато седна отново на стола си, попита: — Интересно ми е какво правят тези млади хора в това забравено от Бога село? — Мисля, че бягат от някого или нещо… Момичето наостри слух: — Искаш да кажеш, че са направили нещо лошо? — Не. Не съм си го и помислила. Те са добри деца, но по някакъв начин са се забъркали в нещо голямо. Те сякаш не са от нашия свят. Има нещо в тях… Не питай откъде знам. Просто го знам и това е. Ако се престрашат да ни се доверят, може би ще можем да им помогнем, но ако проявим нездраво любопитство, вероятно ще ги изплашим. Очите на Михаела светнаха от възбуда. — Бабо, ако не те познавах, щях да си помисля, че си се побъркала. Разказвай! Как се появиха? Кога? Защо мислиш, че не са от нашия свят?



Нарисувай есента в очите ми - Ива Георгиева - Глава 8

Ива Георгиева

Трябваше да върви. Тази мисъл изскочи изневиделица в главата му. Да се махне оттук. Тя започна да се интересува прекалено много, да говори с него и да задава въпроси; да му влияе по странен начин, докато той започваше да се пита коя е всъщност Мартина Стоянова и защо говори с него. „Човек като нея не говори със задръстеняци като нас, Христо – му беше казал Пламен след онзи спор в деня на срещата с Борис Радев. – Тя е прекалено... „над нещата“, сещаш се...“ Не биваше да се сближава с Тина. Не биваше да свиква да се взира в очите ѝ. Не биваше да ѝ позволява да наблюдава неговите. Те говореха прекалено много. – Трябва да вървя – прошепна той и бързо прибра учебника в раницата. Мартина понечи да каже нещо, но вече беше вдигнала на баща си, а Христо напусна библиотеката, мислейки си, че случилото се бе прекалено странно, за да се повтори отново. И грешеше.



Нарисувай есента в очите ми - 11 глава

Ива Георгиева

Веднага се заема да подреди бюрото си, което е оставила в пълен безпорядък. Ръцете ѝ обаче замръзват, когато чува как някой чука на вратата, преди да я отвори, и как този някой се приближава към нея. Стисва очи, завърта се бързо на пети и когато отново поглежда, разбира, че Христо е съвсем близо до  нея. – Здравей! – смотолевя тихо тя едновременно с него, но за разлика от нейния глас, неговият е дълбок и ясен, когато я поздравява. – Какво търсиш тук? – пита го далеч по-уверено и вирва брадичка. – Обицата ти е паднала, докато си спала вкъщи онези нощ… – бръква в джоба на дънките си и я изважда. Мартина бързо насочва пръстите си към меката част на ухото и веднага усеща липсата на малката сребърна обица. Странно е, че не е забелязала през изминалите дни. Христо прави малко крачки към Мартина и понечва да ѝ я сложи, но спира и поглежда журналистката в очите. – Може ли? – пита. Тя кимва и затваря очи. В следващия момент усеща топлите му, леко груби пръсти. Тялото ѝ се сковава от допира му, внимателен и толкова познат, дъха му, гъделичкащ лицето ѝ, и близостта. Щом усеща, че обицата е закопчана, поглежда плахо. И среща зелените му очи, които сега са още по-близо. Отваря уста, за да му благодаря, но служебният телефон започва да звъни. – Господин Лалов идва към кабинета Ви! – съобщава Лилия. Паника, паника и само паника пробягва по лицето на Тина. Възклицания, ругатни и молитви отекват в глава ѝ. Дори не смее да погледне Христо, който въпреки това веднага забелязва промяната в изражението ѝ и появата на напрежение. – Какво става? Мартина затваря телефона и мислено започва да недоволства от факта, че Петър винаги идва на работното ѝ място, когато поиска, без значение каква е причината, защото е приятел с Кирил Симеонов, шефа на „Мастило и блясък“, който никога не би му направил проблем. На вратата се почуква и Тина бързо се отдръпва от първия си посетител. Щом ги вижда, Петър присвива очи към Христо. – Ти пък кой си? – повдига вежди при вида на обикновените му дънки, които не могат да се мерят с изискания панталон на Лалов.   Мартина хвърля притеснен поглед към Христо, който за нейна изненада гледа към Петър със самоуверена усмихва.   – Питайте Мартина, тя ще Ви каже – скръства ръце пред гърдите си и двамата я поглеждат.



Целуни ме, моля те, целуни ме (Страсти в Бургас) - втора част

Даниела Емандиева

Преди да излезе от стаята, когато тъкмо минаваше покрай нея, Алекс спря и впи устни в нейните. Виктория го зашлеви и избухна: – Как смееш да ме целуваш? – Смятам да продължа да го правя и занапред – отвърна ѝ той. Клекна в коридора, за да обуе маратонките си, отвори входната врата и преди да излезе ѝ каза: – Влюбих се в теб, Виктория! Харесва ли ти или не, това е факт. Мисля, че и ти изпитваш нещо към мен, макар да твърдиш друго. Ще настоявам, докато не ме обикнеш. Рано или късно ще станеш моя съпруга. За първи път изпитвам нещо толкова силно към някого... Онази нощ в хотела бе най-хубавата в живота ми и смятам, че не преспа с мен само заради секса. Онази нощ в очите ти прочетох любов и не мисля да се отказвам от нея. Виктория стоеше като препарирана и не знаеше какво да каже. Не беше очаквала такова обяснение в любов! Страхуваше се да обича отново. Валентин също ѝ се кълнеше в любов, но ето, че я беше напуснал. Не можеше да си позволи да разкрие чувствата си към него, макар в момента да ѝ се искаше да му се хвърли на врата. Опита да се успокои преди да проговори.



Моята надежда, Надежда - част 2

Катерина Добрева

Отключвам телефона и му го тикам в ръцете. Не му отнема много време да прочете краткия чат.  – Аз... Съжалявам! – Ами Стоян? – Просто ме ядоса... Съжалявам, Надежда! – Хмм... Ако Виго ми го беше направил този номер, нямаше да му простя, но... но ти не си Виго. Ти си различен. Чувствата ми към теб са различни. Едва на седемнадесет сме и двамата. Не знаем със сигурност какво е любов, но аз знам нещо друго... Тя е онова чувство, от което имаме нужда, за което се създадени, за което се палим, горим, изгаряме, превръщаме се в пепел, което ни прави щастливи. Правиш ме щастлива. Обичам те! Той се ококорва, бавно се приближавам, лепвам една целувка на бузата му, вземам си нещата, готова да тръгвам, но се спирам на вратата и казвам: – Обичам те, Крис! И излизам от стаята, чувайки го как промълвява: – Обичам те, Надежда, скъпа моя, Надежда!



Моята надежда, Надежда - част 3

Катерина Добрева

Аз се цупя, а той продължава:   – Същото е като със шоколада – обичаш го, вкусен е, любим ти е, но ако го ядеш всеки ден, че и по няколко пъти – какво става? Спира да ти харесва.   – Никога шоколадът не би ми омръзнал – противопоставям се аз, целейки вече наистина да го накарам да ме заведе. – Моля те, Крис, хайде, пътят не е повече от четиридесет минути в двете посоки. Вместо да се мотаем...   И точно на това място – всеки ден, тринадесет дни вече, той ме кара да млъкна, пъхайки парче шоколад в устата ми. Аз се цупя, той ме прегръща и ми смигва. После ме мъкне нанякъде и времето минава неусетно. Лора спи у нас ден през ден, Велина също се лепва, с момчетата сме почти всеки ден, но с Кристиян не пропускаме. През сутрин ме взема с „впечатляващия“ зелен мотор, всеки ден ме прибира и се шегуваме, че ако продължаваме така, на мен шофьорска книжка няма да ми бъде нужна.



"Моята надежда, Надежда" - Катерина Добрева

Катерина Добрева

Той ме прегръща и не ме пуска. Облягам глава на рамото му. Този миг е така съвършен и не искам да свършва, но се налага скоро да тръгнем. Излизаме навън и той ми дава якето си. Крачим бавно и се държим за ръце, докато едни от последните листа от дърветата нежно падат на земята. Всичко е толкова вълшебно като момент от романтичен филм. Влизаме в училище и продължаваме да вървим тихичко и да мълчим. И преди хората са ни виждали да показваме знаци на привързаност, но имам чувството, че знаят, че този път всичко е различно. Имам чувството, че ние сме Слънцето в този мрачен ден, а те планетите, които обикалят около нас, за да се скършат.