Яна Радилова - из романа "Последен щрих"

Яна Радилова

Когато го направих за първи път, навън беше пролет, но в къщата се разнасяше миризма на презрели ябълки. Това не беше невинното ухание на майски цвят, нито съблазнителният аромат на сочен есенен плод. Всички стени и мебели ми миришеха на спотаена, сладка скръб. Дори и след години, когато се връщах в дома на моите родители в село Големани, аз не спирах да се чудя защо тези ябълки, оцелели и непокътнати през студените месеци, напролет пръскаха толкова ароматна и обаятелна тъга. 

 

Но понякога, когато събличах пижамата си и оставах само по спомени, аз се сещах, че с ябълките си приличаме. Закъснели да доставят удоволствие през есента, те събираха в себе си толкова много сок и несподелена обич, че след дългото криене те се разливаха и най-накрая напомняха на света за своето присъствие. Нещо подобно се случи и с мен. Но природата си има своите правила: когато сезонът ти отмине, кожата ти се сбръчква, а вкусът ти започва да горчи, независимо дали си човек или ябълка.



Стела Костова- стихове

Стела Костова

Родена съм на паметна дата - 06.09.1975г. Дата, носеща своята ярка историческа значимост и увековечила първата ми глътка въздух в невинността на крехкото ми същество. Плачът ми е докоснал морето и пясъчния бряг. След това е полетял с крилете на чайките и е разпръснал устрема ми за живот над лазурна Варна. 

Навярно, с появяването ми на бял свят, баща ми е съзрял красивия септемврийски звездопад, сипейки златни огньове над тихия ни дом и ми е сложил име на звезда - Стела! Ето защо обичам да съзерцавам небето нощем. Търся своите посестрими в безкрая. Понякога моля облаците да се отместят, за да ги зърна. Те ми се усмихват и търкалят очите ми по сияйните пътеки на безкрайната вселена.

Вълшебните им огньове разпалиха страстта ми към думите. Първите звездни рими се срещнаха, за да опишат красотата и загадъчността на космоса! Тогава, преди цели 35 години, се роди първото ми галактическо стихотворение. Естествено, съвсем по детски, и съвсем чисто и невинно. Оттогава до днес, търкалям луни, разцъфвам в цветя, изплувам с изгреви и потъвам в залези, горя в пожари, флиртувам с вятъра, влюбвам се в дъжда, обличам се в нови любови и не спирам да преоткривам света. Думите рисуват душата ми по белия лист и създават приказни светове. 

Всичките мигове на споделеност и красиви пориви, събрах в книгата си "Сънища за сбъдване", която оповести своето съществуване през 2019г. Тогава разбрах, че сънищата могат да се сбъдват. 

В последния ми сън, луната беше седнала на прага ми. Беше гладна! Пуснах я да се търкулне в настоящата ми книга "Хляб по безлуние". Заповядайте при нея, за да Ви разкаже своята звездна история. 



Стела Костова - Душата на поета е неспокойна!

Мария Георгиева

Душата на поета е неспокойна! В нея бушуват урагани от чувства и емоции, а словесните потоци, които ежеминутно преминават през нея, я правят осезаемо по-чувствителна от тези на останалите. Тя е подложена на непрекъснати атаки от силата на внезапните прозрения и приливите на вулканичните вдъхновения. Често ние поетите ставаме нощем, за да излеем напиращата експлозия на белия лист и така да получим освобождение. В противен случай рискуваме да изпитаме дори физическа болка от този тежък товар. Чувството на освобождаване е неописуемо. В душата на поета се активират най-фините душевни настройки и затова чувствителността му към живота и света е осезаемо по-силна. В поетичната душа се отварят портали към други, непознати светове, от които извират реки от случващи се реалности, които творецът трябва да улови, да подреди и да проектира така, че да се получи едно силно и въздействащо стихотворение, което много точно да предаде първоначалното послание. Това понякога уморява, признавам. Но, това е сладка умора. 



"Не яж това" - Мария Георгиева

Мария Георгиева

- Елена… Красиво име, красиво момиче…

- Благодаря… - измърморих. - Май трябва и аз да тръгвам…

- Защо, Елена? Не разбра ли, че искам да си моя? Не усети ли?

Той продължи да се приближава. Стоях така, а краката ми трепереха. Не можех да спра да гледам големите му ръце, с едри и кокалести длани… Устата ми пресъхна и не можех да издам нито звук… Мони вече стоеше на десетина сантиметра от мен. Въздъхна тежко и без никакво предисловие ме прегърна, притисна ме до стената и алчно ме целуна по устата. Притисна се към мен целия, с език дълбоко шарещ и лаком. Целувката беше толкова вихрена, че ме възбуди като експлозия и аз го прегърнах и се притиснах към него. Усещах ръцете му на гърба си, после едната замачка гърдите ми и се спусна между краката ми. Неочаквано. Леко грубо. И адски приятно. Не знаех какво става, но се чувствах на седмото небе с мъж, с когото се бях запознала преди не повече от час. Той разкопча панталонките ми и ме погали първо през бельото, а после премести и него. Аз стенех и се целувах като обезумяла с него, мечтаейки да идем някъде отзад, да се съблечем и да се чукаме… Да, да… Не да правим секс, а именно да се чукаме. Откъде ли дойде тази мисъл в полудевствената ми глава не знам…