Книги в аванс


Нарисувай есента в очите ми - 11 глава

Ива Георгиева | 2019-10-27


Глава единадесета

 Казва се Христо Бонев. Познавате ли го?

 

Ароматът на ванилия и кокос, лек и фин, от ароматните масла във ваната, навлиза в ноздрите ѝ всеки път, щом тя вдишва. Той отдавна е един от любимите ѝ и е също толкова приятен, колкото този, който излъчваха меките дрехи на Кара. Нещо в него ѝ напомня за вечерта преди три дни, когато остана да пренощува в дома на Христо.

Затворила очи, Мартина вдишва за пореден път от аромата, изпълващ банята и сетивата ѝ.

Последните няколко дни в главата ѝ настана каша. Мисли постоянно за много и толкова различни неща, които я натоварват. Трудно заспива, потънала в размисли; лесно губи концентрация на моменти, изгубена в море от въпроси и неизвестности.
Най-новата статия на Ина Боянова за Климент Рангелов е в процес на писане, а Джулия вече е нетърпелива да я прочете. Петър продължава да бъде все така мълчалив и мрачен, отговарящ основно с крачки и насечени изречения.

Предишната вечер той отново излезе късно навън, без да каже къде отива, а и не беше нужно. Мартина знае крайната дестинация – казиното на две пресечки от апартамента им. Обичайното.

Яна я няма. Замина на почивка с приятеля си по случай първата им годишнина, което означаваше, че една седмица двете няма да се виждат, нито чуват.

А споменът за Христо, апартамента, ателието му, снимката на бюрото и появата на Кара постоянно изскачат в главата ѝ от нищото.

Мартина въздъхва и излиза от ваната, загръщайки мокрото си тяло с хавлия. Колкото и да не ѝ се иска, трябва да започва да се гласи за работа.

 

***

Когато застава пред сградата, в която работи, приглажда с ръце черния си панталон, който е комбиниран с изключително красива и женствена блуза в същия цвят. Днес реши на заложи изцяло на елегантно черно. Влиза в голямата сграда и не сваля слънчевите си очила, под които се крие съненият ѝ поглед.

– Добро утро, Лилия! – поздравява тя 30-годишната жена зад рецепцията.

– Добро да е, госпожице Стоянова! – отвръща ведро.

Тина се насочва към асансьора и след като натиска копчето до вратите му, зачаква търпеливо. Затваря за миг очи и поема дълбока глътка въздух.

Обещава си, че няма да мисли за Петър и въпроса му отпреди няколко минути. Обещава си, че днес ще позволи само на мислите, свързани с работата ѝ, да се настанят в ума ѝ. Обещава си, че...

– Добро утро, господине! – гласът на Лилия отново се чува зад нея.

– Здравейте! – отговаря човекът и кара журналистката бързо да отвори очи. Този глас... – Хм... нали тук работи Мартина Стоянова?

Тина се обръща рязко в посока на рецепцията толкова бързо, че едва не изкълчва врата си. Сваля със светкавична скорост слънчевите очила от носа си, за да вижда по-добре.

„О, не!“, възкликва наум.

– Да! – потвърждава Лилия. – Какво желаете?

Там стои Христо, но какво, по дяволите, прави тук? И защо пита за нея? Тя се обръща с гръб към тях и отново слага очилата си, за да не може той да я познае толкова лесно.

– Ами... загубила е една своя вещ, която изглежда ценна. Искам да ѝ я дам...

„Къде се бави глупавият асансьор?“

– Добре, дайте ми я и аз ще ѝ предам – прекъсва го Лилия.

– …лично. – Довършва изречението си категорично Христо и вратите на асансьора се отварят.

Мартина се втурва напред, влизайки през тях. Натиска нетърпеливо копчето за етажа, до който трябва да се качи, и двете врати се затварят.

Когато влиза в кабинета и хвърля дамската си чанта на бялото канапе, телефонът на бюрото ѝ започва да звъни.

– Да? – проговаря, щом вдигна.

– Извинете, госпожице Стоянова, но един човек иска да говори с Вас... – последва кратка пауза. От отсрещната страна се чува едва доловимо мъжки глас да казва нещо. – Казва се Христо Бонев. Познавате ли го?

Мартина си поема дълбоко дъх и започва да обмисля отговора си. Ако каже „да“, той ще се качи, ще я види, тя него също. А Лилия е клюкарка, която нищо чудно да успее да разпространи бързо новината за посещението на зеленоокия. Но ако го отпрати ще бъде невъзпитано и грубо, а и нещо в нея ѝ прошепва, че трябва да го види.

– Да, познавам го. Пусни го! – казва, стараейки се гласът ѝ да звучи уверен, и затваря.

Веднага се заема да подреди бюрото си, което е оставила в пълен безпорядък. Ръцете ѝ обаче замръзват, когато чува как някой чука на вратата, преди да я отвори, и как този някой се приближава към нея. Стисва очи, завърта се бързо на пети и когато отново поглежда, разбира, че Христо е съвсем близо до  нея.

– Здравей! – смотолевя тихо тя едновременно с него, но за разлика от нейния глас, неговият е дълбок и ясен, когато я поздравява.

– Какво търсиш тук? – пита го далеч по-уверено и вирва брадичка.

– Обицата ти е паднала, докато си спала вкъщи онези нощ… – бръква в джоба на дънките си и я изважда.

Мартина бързо насочва пръстите си към меката част на ухото и веднага усеща липсата на малката сребърна обица. Странно е, че не е забелязала през изминалите дни.

Христо прави малко крачки към Мартина и понечва да ѝ я сложи, но спира и поглежда журналистката в очите.

– Може ли? – пита.

Тя кимва и затваря очи. В следващия момент усеща топлите му, леко груби пръсти. Тялото ѝ се сковава от допира му, внимателен и толкова познат, дъха му, гъделичкащ лицето ѝ, и близостта. Щом усеща, че обицата е закопчана, поглежда плахо. И среща зелените му очи, които сега са още по-близо.

Отваря уста, за да му благодаря, но служебният телефон започва да звъни.

– Господин Лалов идва към кабинета Ви! – съобщава Лилия.

Паника, паника и само паника пробягва по лицето на Тина. Възклицания, ругатни и молитви отекват в глава ѝ. Дори не смее да погледне Христо, който въпреки това веднага забелязва промяната в изражението ѝ и появата на напрежение.

– Какво става?

Мартина затваря телефона и мислено започва да недоволства от факта, че Петър винаги идва на работното ѝ място, когато поиска, без значение каква е причината, защото е приятел с Кирил Симеонов, шефа на „Мастило и блясък“, който никога не би му направил проблем.

На вратата се почуква и Тина бързо се отдръпва от първия си посетител. Щом ги вижда, Петър присвива очи към Христо.

– Ти пък кой си? – повдига вежди при вида на обикновените му дънки, които не могат да се мерят с изискания панталон на Лалов.

Мартина хвърля притеснен поглед към Христо, който за нейна изненада гледа към Петър със самоуверена усмихва.

– Питайте Мартина, тя ще Ви каже – скръства ръце пред гърдите си и двамата я поглеждат.

– Той ли? Това е Христо, художник е! – бързо успява да се овладее и продължава да говори. – Джулия ми го препоръча, защото искам да... хм... да нарисува нещо на една от стените в кабинета. Прекалено е скучно и еднообразно тук... – обръща глава към зеленоокия и се усмихва леко, когато той ѝ отвръща, и лек трепет преминава по тялото ѝ.

– Аха, добре! – кимва Петър и хвърля бърз поглед към Христо, преди отново да го насочи към Тина. – Забрави си телефона тази сутрин – приближава я, подавайки ѝ го, и когато тя го взима от ръката му, той се навежда към нея и я целува по устните.

„По дяволите“, е единственото, което изскача в съзнанието на Христо.

 

Спомени за нас
XI

 

Беше средата на месец май. Беше денят, прекъснал поредицата от мрачни и дъждовни дни. Беше по залез слънце, когато Христо забеляза Мартина да стои, седнала на долното стъпало пред дома си. Беше привлечен от тъгата, която излъчваше тялото ѝ. Беше едва на метър от нея, когато забеляза, че е плакала.

– Какво се е случило, Мис Кис? – попита я и седна на стъпалото.

– Нищо – каза и се скри зад воала от дългите си къдрици.

– Добре...

Христо зачака до нея. Знаеше, че човек не плаче  за „нищо“.

– Не знам какво стана… – започна да говори тихо Мартина и се насили да продължи малко по-силно, но не и дотолкова, за да я чуе някой друг освен зеленоокият. – Просто майка ми отново спореше с баща ми. Чух ги, колкото и тихо да се опитваха да говорят... и знаех, че причината съм аз. Отново се караха заради мен, заради очакванията, които тя имаше от дъщеря си, и защото той отново не одобряваше това. И в един момент ми дойде в повече... Омръзна ми да изпитвам вина за това, което съм. За това, че не съм пълна отличничка като брат си в гимназията, а вместо това съм много добра само в предметите, които ми харесват. За това, че не искам да бъда най-добрата, за това, че съм сравнявана с успехите на Радослав, които аз никога няма да постигна.

Докато говореше, Мартина се плъзна бавно към Христо и подпря глава на рамото му. Той замръзна за миг, неподготвен за това действие, за тази близост. За първи път я чувстваше толкова близо – нея и топлината, излъчвана от тялото ѝ. Известно време двамата наблюдаваха бавния танц и едва забележимия трепет на младите листа на голямото дърво от другата страна на улицата. Тина усещаше всяко вдишване и издишване на Христо, който след минута мълчание си пое дъх и проговори:

– Кажи ѝ го тогава. Кажи ѝ точно това, което каза и на мен. Не бива всеки път да бягаш навън, да мълчиш и всичко, което се случва, да продължава по същия начин. Майка ти никога няма да разбере, ако не ѝ кажеш какво мислиш, чувстваш и искаш.

– Ще го направя... – каза тя по-скоро на себе си, отколкото на него.

И замълчаха, за да обмислят казаното и от двамата.

– Мартина – каза тихо и умислено. Хареса ѝ начинът, по който изрече името ѝ. – Искаш ли да видиш някоя моя... хм... рисунка? – попита неочаквано. – Ако това ще подобри по някакъв начин настроението ти...

– Да! – каза и се отдръпна от рамото му, за да може да го погледне с вълнението в очите си, които бяха едва забележимо червени. – Благодаря!

Докато вървяха към дома му, Тина си мислеше, че със сигурност щеше да види сестра му, може би дори майка му, ако не беше на една от многото командировки. Питаше се само дали и нейните очи са оцветени в същите нюанси на зеленото, дали и нейната усмивка е толкова красива. Може би, да.

Когато Христо отвори вратата и ѝ даде път да влезе първа, тя чувстваше как влиза в непознатото. Очакваше вътре да ги посрещне, може би около 40-годишна жена, неговата майка, която щеше да възкликне: „О, Христо, не знаех, че си поканил гости“ или „Христо, защо не ми каза, че някой ще идва, щях да приготвя нещо“ и щеше да побърза да се запознае с новодошлата. Но когато премина през вратата, Тина не видя никого. Беше празно и прекалено тихо за дом, в който живееше някой. На този дом му липсваше нещо.

От, Мартина предположи, кухнята се показа някаква жена, която ѝ се струваше позната, може би я беше виждала в кварталния магазин. Беше възрастна, ниска, с бръчки по лицето и очи, които не бяха зелени.

– О, здравейте!... – каза тя объркано и погледна за кратко Тина, преди бързо да насочи погледа си към Христо. – Не знаех, че си поканил гости. Защо не ми каза? Щях да приготвя нещо!

Мартина се засмя, но замълча почти веднага, когато и двамата я погледнаха недоумяващо, и побърза да се приближи до възрастната жена:

– Не се притеснявайте, аз също разбрах преди минути… – и подаде ръката си към нея с усмивка. – Аз съм Мартина.

Жената, все така объркана от цялата тази неочаквана ситуация, хвърли бърз поглед на Христо, който ги наблюдаваше от другия край на помещението, и се здрависа с младото момиче:

– Илияна, приятно ми е! Аз съм бабата на Христо и Карина.

Мартина усети, че той ги приближава и погледна за кратко към него през рамо, преди отново да насочи вниманието си към Илияна:

– О, значи освен със сестра си и майка си, той живее и с вас, колко хубаво! – възкликна и се усмихна още по-широко, преди да се обърне отново към зеленоокия зад гърба си.

Когато го погледна, видя нещо странно. Лицето му беше вкаменено и потънало в сянка, а погледът му – празен, докато се взираше с почти невидим уплах в баба си. Мартина не знаеше дали очите ѝ я лъжеха, но той изглеждаше и по-блед, а бяха минали само няколко секунди, откакто го погледна за последно, и тогава нямаше и следа от това, което беше изписано на лицето му в този момент. За първи път виждаше толкова рязка променя у някого, а когато се обърна към Илияна, видя подобно нещо, изписано и на нейното лице.

– Н-ние... – заекна Христо, опитвайки се да каже нещо, но не успя заради Карина, която се появи на стълбището за втория етаж и възкликна високо:

– Здравей! – дотича до Тина и бързо я хвана за ръката, за да я поведе към всекидневната, където да се настанят на дивана. За да я отведе възможно най-далеч от Христо и неговия безизразен поглед. – Извинявай, че така те ,,отвлякох“, но просто чух, че на първия етаж се говори, и реших да видя какво се случва. Развълнувах се от появата ти и исках да си поговорим малко. Брат ми не кани приятели вкъщи. Шегувам се! Просто това съм го чувала по филмите и винаги съм искала да го кажа. – говореше толкова бързо, че Тина едва успяваше да осъзнае всичко, което ѝ казваше. А Кара продължаваше да говори и говори: – Той ми е говорил за теб. Ти си Мартина, нали? Много ми е приятно, аз съм Кара, сестра му, за която, надявам се, също ти е говорил, както на мен за теб. Ако не е, е, нищо, ще се направя, че е… – засмя се престорено, дори нервно и погледна зад рамото ѝ. – Та... как си иначе?

Мартина разбра почти веднага. Разбра защо Кара се държеше така – момичето със същите зелени, като на брат си, очи беше станала свидетел на ситуацията, в която Тина бе вкарала неочаквано Христо и баба му, и знаеше, че трябва да ги изкара възможно най-бързо от нея, преди да стане прекалено подозрително държанието им. И сега просто печелеше време на брат си, време, в което той да овладее себе си и емоциите си. Мартина разбра и че има някой зад нея, веднага щом Кара погледна бързо зад гърба ѝ.

– Ами аз... Добре съм, благодаря! – каза ѝ и се усмихна леко.

– Кара, дишай, докато говориш, моля те, и не плаши момичето.

Тина обърна глава в посоката, от която идваше звукът от гласа на Илияна, и видя, че до нея стои Христо, овладян и същият като преди.

– Отивам до стаята си за скицника – каза ѝ той и излезе, прошепвайки нещо на баба си, която на свой ред го последва, след като съобщи на момичетата, че отива да направи чай за всички.


Книгата може да поръчате оттук - https://knigite.bg/book_new.php?pid=459


2019-10-27 | Прочетена: 43