Избрана българска поезия


Евтим Евтимов - майсторът на любовната лирика

Евтим Евтимов | 2019-10-28


Обич за обич


Аз назаем не съм те прегръщал

и назаем не съм те мечтал,

всяка ласка под брой да ми връщаш.

Мен ми стига, че нещо съм дал.

Може днес да не дойдеш на среща,

но след ден,

но след два,

но след три

да потрепне в душата ти нещо

и за мен да преминеш гори,

над които небето поклаща

обгорено от бури платно.

Може дълго писма да не пращаш,

но да сложиш две думи в едно,

та за двеста писма да вълнува

и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш,

ала тази целувка една

до последния ден да гори,

до последния дъх… и до гроба.

 

Стига заеми! Стига везни.

 

 

Искам обич за обич.


И ВСИЧКО ПАК Е ВЕЧНО

 

Голямото е в малките ни дни,

понякога съвсем обикновени.

Една тревичка, спряла отстрани,

улавя думите като антена.

 

Една калинка с шарени крила,

застанала на белия прозорец,

донася от далечните поля

забравения дъх на прясна оран.

 

Едно покрито кладенче със лист,

намерено сред камъните тежки,

подсказва, че живота пак е чист,

макар понякога да правим грешки.

 

Една светулка, влязла у дома,

от мислите за мрака ни спасява.

Една пътека, слязла под земя,

усещането за смъртта създава.

 

И всичко пак е вечно. Под звезди,

застанал прав, един човек се смее :

едно дърво на хълма посади

и векове в листата му живее.

 

За две ръце протегнати насреща

 

За две ръце, протегнати насреща,

земята бих докрая извървял.

За две очи, като звезди горещи,

аз цялата си топлина бих дал.

 

За две слова, от мене вдъхновени,

най-хубавите думи бих редил.

За две сълзи, изплакани за мене,

аз всички океани бих изпил.

 

Как малко исках аз — по зрънце само,

по капка от далечен, чакан дъжд.

А ти дойде като небе голяма

и всичко ми донесе изведнъж.

 

Донесе ми от ветрове заръка,

пожари звездни, за да не тъжа,

от мъка — песен, а от песен — мъка,

и аз не зная как ще издържа

 

при тая среща — ранна или късна,

на тоя огън — древен или нов.

Ако сърцето ми сега се пръсне,

едно помни — било̀ е от любов.

 

Безкраен път до тебе извървях

 

Безкраен път до тебе извървях -

едва не се разминахме сред мрака.

Защо сега да крия като грях

години толкова кого съм чакал?

 

Сега не може нищо да ме спре -

за теб ще пея до часа последен...

Аз искам тоя свят да разбере,

че няма повече да бъда беден.

 

СЪНУВАЛ-НЕСЪНУВАЛ...

 

Сънувал-несънувал първа среща

разделял-неразделял своя сън,

една любов на прага те посреща,

но истинската пак зове отвън

 

Умирал - неумирал с тайно слово,

измамван-неизмамван от жена,

ти може да се влюбиш пак отново,

но истинската само е една.

 

Загубил-незагубил чувство нежно,

намерил-ненамерил свой обет,

ти може да сънуваш нещо прежно,

но истинското да е там, напред.

 

Заричал-незаричал огън вечен,

издигал-неиздигал длан за мъст,

ти може на една да си обречен,

но друга да е истинския кръст.

 

Откривал-неоткривал радост жива,

очаквал-неочаквал, пял-непял...

И тъй - живота бавно си отива,

и взема туй, което ти е дал.

 

Когато в черна вечер ставам лош

 

Когато в черна вечер ставам лош,

когато се разкъсвам от въпроси,

започвам да се питам посред нощ:

Коя си ти? Какво си ти? Защо си?

 

А ти си моя радост и вина,

а ти си мое бъдеще едничко,

единствената топла светлина,

единствената истинска. И всичко.

 

Предупреждение

 

Вълните на морето са жени,

избягали от къщите — окови.

Ела,

една вълна сама стани,

сестра на вятъра бъди отново.

 

Ела,

сред най-дълбокото иди,

при царството на тъмните стихии.

Била ли си обичана преди —

едва сега ще може да откриеш.

 

Страхливия ще седне на брега,

ще шепне колко много ти е верен,

безсилния ще плаче от тъга,

а истинския сам

ще те намери.

 

Ще иска той с прегръдка да те спре,

но ти не се завръщай,

нито спирай.

Вълната е вълна насред море.

А тръгне ли към плиткото —

умира.

 

Целият ми свят

 

Целият ми свят е свързан с тебе

и на тебе всичко аз съм дал.

Аз от твойте нощи съм обсебен

и от твоите сънища — изгрял.

Пътя ми със стъпките ти крачи,

песните ми с тебе са на път,

болките ми с болките ти плачат

и годините ми с теб растат.

 

Като бряг изпращаш ме, когато

тръгвам към далечни светове.

Като праг посрещаш ме, когато

ме завеят черни ветрове.


И протягам две ръце към тебе,

цял живот към твоя праг вървял…

Аз от твоите нощи съм обсебен

и от твоите сънища — изгрял.

 

 

 

 

 

Роден е на 28 октомври 1933 година в Петрич. През 1952 г. завършва Института за начални учители в родния си град. Работи като учител 10 години. През 1951 г. във вестник „Пиринско дело“ се отпечатва първото му стихотворение.[4] От 1953 г. сътрудничи активно на периодичния печат.

Работи като програмен ръководител на радиото в Петрич през 1955 – 58 и 1960 – 62 г. Секретар е на градското читалище „Братя Миладинови“ от 1962 до 1965 г. След това е завеждащ отдел „Поезия“ и директор на издателство „Народна младеж“ (до 1984 г.). Едновременно с това до 1975 г. е заместник-главен редактор на списание „Пламък“. От 1984 до 1988 г. е главен редактор на вестник „Литературен фронт“. От 1989 до 1991 г. е главен редактор на списание „Родолюбие“.

Умира на 8 юни 2016 година в София.

Автор е на повече от 40 книги. Много от стиховете му са използвани като текстове за песни, превърнали се в хитове в България


2019-10-28 | Прочетена: 540