Книги в аванс


Сивият град: Преплитане на реалности - част 2

Калина Иванова | 2019-10-28


В пещерата

Радослав и Анаис.  Наши дни. Текуща реалност.

 

Събудиха се след няколко часа. Беше се стъмнило. Бурята беше утихнала, но все пак излязоха навън, за да се уверят. Нощта беше тъмна и безлунна. Облаците все още закриваха небето, но вече не валеше. Водопадът пред пещерата се бе смалил и скоро щеше да се открие входа към скривалището им.

— Трябва да продължим пътя си – каза Радослав. – Но е прекалено хлъзгаво и едва ли ще успеем да се изкачим по стръмната пътека. 

— Да приготвим багажа и ще се огледаме пътя – съгласи се Анаис.

Двамата се върнаха в пещерата и събраха багажа. Радослав прибра всички вещи в непромокаемата раница, а спалния чувал опакова отново в найлоновата торба с цип. През ума му мина мисълта, че по някакъв необясним начин отдавна се е подготвял за случващото се в момента. Взеха багажа и излязоха навън. На изхода на пещерата момичето се закова на място и се ослуша.

— Хеликоптерите са над нас – прошепна тя разтревожено. – Мисля, че войниците от специалните части ще се спуснат с въжета в гората и ще претърсват района. Не може да им се отрече, че са находчиви.

— Какво ще правим?

— Да влезем обратно! Тук има вероятност да ни забележат докато се спускат… – тя рязко се обърна и влезе в пещерата. Спътникът ѝ тихо я последва.

Седнаха в дъното на пещерата, като не спираха да се ослушват. От входа се процеждаше слаба светлина, която се отразяваше в езерцето до тях.

— Рано или късно ще влязат тук и тогава сме загубени – каза Радослав.

— Прав си! Но за съжаление нищо не можем да направим, освен да се надяваме да ни пропуснат, което е малко вероятно или… Чакай! Хрумна ми нещо! Фенерчето водоустойчиво ли е?

— Да.

— Дай ми го! 

Докато той извади фенера от раницата Анаис се бе съблякла по бельо. Ради я погледна изумен:

— Какво си намислила? Не мисля, че сега е моментът…

Тя се разсмя, въпреки сериозността на момента:

— Глупчо! Не е това, което си мислиш, но ако съм права, сме спасени. Това езерце е пълно вода, а тя отива някъде все пак. Погледни колко е свежа! В противен случай щеше да е застояла, от което следва че е течаща. Предполагам, че е част от подземна река. 

Докато обясняваше тя влезе в ледената вода и след миг се потопи. Появи се след няколко минути. По устните ѝ се беше разляла широка усмивка:

— Бях права. Има проход под водата към следващата галерия. Пещерата не е това, което изглежда. Съблечи се и прибери дрехите в раницата, за да не се намокрят.

Той изпълни съвсем точно нарежданията ѝ. 

— Колко дълго издържаш под вода?

— Не особено дълго – смотолеви неохотно той.

— Подай ми багажа тогава! – ще го пренеса от другата страна и ще се върна за теб.

Той понечи да каже още нещо, но се спря и ѝ го подаде. Докато чакаше в тъмното да се появи отново, до слуха му достигнаха приглушени звуци от входа на пещерата. Вероятно това бяха войниците от специалните части, които ги издирваха. Скоро различи и шум от стъпките. Със сигурност бяха преследвачите. Кой друг би дошъл по тези места в подобно лошо време и такъв късен час. За миг се зачуди какво да направи. Нямаше време да чака завръщането на Анаис. Погледна към езерото. Трябваше да действа незабавно! Разбра, че няма да успее. Войникът след секунди щеше да влезе. Радослав се огледа безпомощно. Пред погледа му попадна голям парче скала. Без да мисли много той го взе и се скри в сянката до входа на пещерата. Щом войникът прекрачи вътре, той го удари с всичка сила с камъка по главата. Командосът се строполи глухо на пода. За щастие беше сам. Младият мъж се върна до езерцето. Надяваше се да се срещне с момичето под водата. В противен случай имаше опасност тя да попадне право в ръцете им. Нямаше представа с колко време разполага, докато се появи друг войник. Той влезе в езерото разтреперан, без да се замисли, дали ще издържи под водата, пое дълбоко въздух и се гмурна в посоката, в която бе изчезнала спътницата му, опитвайки се да не вдига шум. Водата беше ледена и хиляди иглички моментално се забиха по цялото му тяло, правейки го безчувствено. Секунди след като се потопи, пещерата беше залята от ослепителната светлина на мощни прожектори. Радослав видя отблясъците ѝ през водната повърхност и се спусна към дълбокото. Колкото и да се взираше под водата, не можеше да различи нищо. Изведнъж почувства болка в главата. Беше се блъснал в каменната стена. Водата моментално го поде и се опита да го изтласка обратно горе. За миг Радослав се паникьоса. От една страна изпитваше неистово желание да поеме глътка въздух, но от друга знаеше, че в момента, в който се подаде на повърхността, ще бъде заловен, а това не можеше да го допусне. Така щяха да открият не само него, а и момичето. В последния момент и със сетни сили успя да се хване за една издатина в скалата, а със свободната ръка зашари по стената, търсейки отчаяно прохода. В момента, в който бе готов да изпадне в паника, усети как една ръка сграбчи неговата и го издърпа надолу. След миг вече се провираха през пролуката. Когато си мислеше, че не може да издържи и секунда повече без да диша, се показа на повърхността и с облекчение пое въздух. В следващия момент се появи и Анаис с фенера в ръка и освети пещерата.

Тук тя представляваше огромна зала, осеяна със сталактити и сталагмити, които на места се сливаха и образуваха чудна плетеница от бели колони. Подземното езеро, от което се измъкнаха току-що, се превръщаше в река, която течеше по дъното на един от криволичещите ръкави на пещерата. Още щом изплуваха, младият мъж направи знак на Анаис да пази тишина. Нямаше нужда да ѝ обяснява какво се е случило. Шумът и гласовете долитащи през стената красноречиво обясняваха всичко. Измъкнаха се от водата, тресейки се от студ. Водата беше вледенила телата им. С треперещи пръсти Радослав разкопча раницата и извади дрехите. Докато ѝ подаваше нейните той направи знак да пази тишина и посочи с ръка стената, която ги делеше от първата зала.

— Там са – почти безгласно ѝ прошепна той.

Тя кимна в знак на съгласие, присвивайки по особен начин устни и очи, давайки му да разбере, че се е досетила. В този миг, като потвърждение на думите му, от другата страна отново се чуха приглушени гласове. Двамата бегълци облякоха тихомълком дрехите и все още зъзнейки от студ, нарамиха багажа и с тихи стъпки тръгнаха надолу по течението на реката. 

— Видяха ли те? – съвсем тихо прошепна в ухото му тя, въпреки че вече се бяха отдалечили на достатъчно голямо разстояние от езерото.

— Не – също толкова тихо отвърна той, като едновременно с това направи отрицателен знак с пръст. Двамата се усмихнаха съзаклятнически и продължиха пътя си през пещерата, като внимаваха да не вдигат шум.

Радослав осветяваше коридорите и галериите с фенера. От доста време следваха реката, когато тя ги изведе в една красива сферична зала.

— Успяхме ли да приберем всичко? – попита момичето.

Той замълча за момент и после тихо каза:

— Мисля, че убих един.

Очите на момичето се разшириха:

— Как така си убил? Кога?

— Ами фраснах го с един голям камък по главата. Ако не бях го направил, щяха да ни хванат и двамата.

Той ѝ разказа набързо случилото се. Накрая добави:

— Надявам се само да съм го зашеметил, но знае ли човек?

— Дано не се сетят да проверят езерото. Има шанс да решат, че сме го ударили и сме избягали навън. 

Двамата повървяха известно време замислени. Първа се обади Анаис:

— Дори и да се досетят къде сме, не вярвам да ни последват. Няма да го направят по същата причина, поради която не слязоха между дърветата.

В този момент фенерът освети широка зала в преливащи цветове.

— Леле! Тази пещера е огромна! – младата жена разглеждаше със светнали очи наоколо.

Тя взе фенера от ръката му и го насочи право нагоре, за да придобие цялостна представа.

— Красиво е! – замечтано въздъхна Анаис. – Виж тези висулки по тавана! Не са ли изумителни!

— За пръв път ли влизаш в пещера?

— За пръв.

— Това са сталактити. Тези не са много големи и са на… около 10 хиляди години.

— Как разбра? – учуди се тя.

— Ами чел съм, че нарастват с около десет сантиметра за 1000 години, а тези са около метър. 

За миг двамата забравиха за нелекото си и опасно положение и се насладиха на красивите и чудновати форми, изваяни от природата на това девствено и тайно място. 

Когато приключиха с разглеждането, се зачудиха накъде да поемат.

— Дали има друг изход от пещерата? – рязко смени темата момичето, виждайки стеснението пред тях. – Какво ще правим?

— Ще продължим да следваме реката. Все някъде излиза навън – опита се да я успокои спътникът ѝ, но сърцето му се свиваше от тревога. Нещо му подсказваше, че те са първите посетители на тази част от пещерата.

 

Неприятности 

Даниел. Наши дни. Текуща реалност.

 

Даниел, защото смелчагата появил се на входа на пещерата беше той, се свести чак в хеликоптера. Имаше късмет, че подчинените му се спуснаха веднага след него и го откриха минута след инцидента. Превързаха раната му. Малко се затрудниха с качването му в хеликоптера, но като цяло се справиха доста експедитивно. 

Той опипа главата си, която беше бинтована набързо. Имаше чувството, че го е блъснал влак. Последното, което помнеше беше, че се спусна с въже от платото до скалната козирка и реши да надникне в малка пещера. Не предполагаше, че го грози опасност. Все пак преследваше едно момиче и шофьор на камион, който можеше единствено да върти волана и едва ли притежаваше бойни умения. Сигурно щеше да се ядоса на себе си и глупостта си, ако не беше ужасната болка и бучене в главата му. Той направи знак на помощника си да се приближи и попита:

— Какво се случи?

— Ударили са ви с камък по главата и са избягали, господин капитан.

Даниел беше сигурен, че на войниците отзад им е смешно, но нямаше сили да се обърне и да погледне към тях.

— Ще Ви закараме в най-близката болница да Ви прегледат – продължи помощникът му.

— А бегълците? Заловихте ли ги? – едва намери сили да зададе въпроса той.

— Не успяхме. Изведнъж изчезнаха от всички радари.

За щастие се оказа, че раната е повърхностна. Лекарят искаше да го остави в болницата, за да се увери, че няма сътресение, но той категорично отказа. Вече беше въпрос на чест да ги залови. Беше решен да рискува и да спусне командосите дори и в гората, но да хване бегълците. 

Няколко часа след случката отново кръжаха над гората, където за последно бяха открили бегълците, но нито те, нито дроновете успяваха да ги засекат. Даниел вече беше успял да съобщи на Ренате, че са ги открили и само изчакват подходящ момент, за да ги заловят. Сега се чудеше как да ѝ обясни, че са ги изгубили. А те сякаш бяха потънали вдън земя. Мина повече от час, откакто обикаляха над гората, когато го осени една идея: 

— Знам къде са – каза той на висок глас. – Влезли са в пещерите. Тази планинска местност е осеяна с такива. Не се знае кога и къде ще излязат от тях, затова ще покрием по-голям периметър с разузнавателните дронове, а ние ще почакаме в близката база. Така, като гледам, всички имаме нужда от сън.

Когато се приземиха Даниел намери уединено място и се обади на Ренате. Предаде ѝ развитието на последните събития, като умишлено пропусна да разкаже за инцидента с камъка. По време на разговора се опитваше да разчете настроението ѝ по тембъра на гласа ѝ. Не можеше да се освободи от усещането, че е разочарована от него. Това предположение го разстрои много повече, отколкото очакваше, защото възлагаше всичките си надежди за издигане на тази жена.

Преди да си легне в приятната стая, която му предоставиха, той се обади на дежурния и му поръча непременно да постави един дрон над пещерата. Искаше да се подсигури в случай, че бегълците решат да се върнат от същото място.

После дълго се въртя в леглото и въпреки умората, не успя да заспи. Не можеше да си обясни как двамата бяха успели да излязат от пещерата незабелязано.

— Разбира се! – възкликна той. – Как не се сетих! Не са излезли, а са влезли. Там трябва да има проход, който сме пропуснали.

Пренебрегвайки ужасната болка в главата, той стана от леглото, измъкна секретния телефон от якето си се обади на заместника си.

— Открихте ли ги?

— Не още…

— Слушай, знам къде са. Върнете се веднага в пещерата, в която пострадах и я огледайте внимателно. Там трябва да има замаскиран вход към друга галерия.

— Направихме го, но освен езерото в нея няма нищо друго.

— Езеро ли каза? Това е… – той докосна с ръка главата си, в опит да успокои пулсиращата болка под превръзката и добави с твърд глас. – Веднага разширете обхвата на търсене! Все някъде ще излязат. Използвайте всички налични ресурси!

Младият капитан затвори телефона и се отправи към щаба на базата. Трябваше да разбере с каква техника разполагат тук. Нямаше място за провал. Ренате щеше да получи момичето на всяка цена.


Можете да поръчате книгата оттук - https://knigite.bg/book_new.php?pid=456

2019-10-28 | Прочетена: 30