Книги в аванс


Къщата с белите фенери и нейните тайни Странджански приказки - Райна

Ивелина Петкова | 2019-10-28


Райна играеше със сестрите си и съседските момичета около колибите, настроени покрай река Перперешка в Родопа. Една сурова, висока и тъмна планина, от върхарите на която се виждаше напролет Бялото море, украсено със стотици кораби и гемии, танцуващи във водите му. От припряните гемии и морета не разбираха Райна и сестрите ѝ, защото животът им минаваше все край кошарите и оджаците на скромните планински къщи и те по цял ден припкаха като подивели момиченца, ала вечер посрещаха бащи и братя – мъжете, дето им вадеха залците. Райна беше трето момиче в семейството, с още седем братя и погребана майка – отдавна, и баща – благ като мед, като планинец, като господ благ. Райна обичаше мъглите на планината, кога падаха върху моминските ѝ мечти за задомяване, защото растеше, а татко ѝ беше свидлив и не щеше никому да я дава. Имаше един Илия отвъд Перперешка – построил беше голям чорбаджийски дом, идваше всеки месец да върти търговия със стоката на баща ѝ. Идваше Илия вече втора година, но като захлопваха вратите на гостната, никой не чуваше за какво си говореха. Имаше и една леля в тоя дом, та дърпаше момичетата настрана от вратата и ги нахокваше, че все за любов мислят. Лелята виждаше Райна различна от другите и една нощ я привика в стаята си, да излее един куршум, уж че била урочасана. А Райна плаче на рамото ѝ, защото има нужда от любов и го обича тоя Илия, а той кога ще посмее да я поиска от баща ѝ. Лелята се държи твърдо и ѝ говори да търпи, и че любов нямало, и че когато най не очакваш, ще дойдат турците, ще изкормят мъжа ти и ще ти вземат рожбите... Та, от любов нужда нямало... 

Райна порасна и подмина моминската възраст, но влизаше в планината, прегръщаше дъбове, часове наред си говореше с пчелите и забравяше, че моминството я е подминало. Щото Илия продължаваше да идва всеки месец и сякаш я гледаше на влизане и на излизане все по-навъсено, все по-гузно. Придумваше тя баща си да каже как е животът отвъд Перперешка, а той разказваше едни красиви истории за ширнали се поляни и буреносни хълмове, прозираше тайната любов на Райна към Илия, но не мислеше да си дава щерките, защото ги обичаше и ги искаше край себе си. И защото се страхуваше от живот без щерки, та ги гледаше изписани и натъкмени като цариградски момичета, но никому не ги даваше! 

Една утрин нарами една бохча и тръгна към Кърджали на пазар. Баща ѝ даде три алтъна за най-скъпите платове и дараци за вълната. Заръча ѝ да не се пазари, а да плаща щедро, щото щерка му може да купи всичко, нищо че той е прост овчарин... Тя тръпне от нетърпение по горските пътеки, сърцето ѝ играе, пее в гората от страх да не я приближат диви животни, озърта се за кърджалии и хайдуци, ама как само се озърта. Сякаш си мечтае да я грабнат. Представя си как, ако я грабнат, Илия ще се сепне, ще му се отвори сърцето, ще разбере, че я обича, и ще я затърси. Не минава много и среща керван с мъже. Спират я, разпитват я, а тя хем трепери, хем ги оглежда. Подминават набързо и след няколко време насреща ѝ се изправят забулени разбойници, и от Райна от тоя ден няма следа цяла зима... 

Илия идва и си тръгва от дома на баща ѝ – гледа стария овчарин как вехне, не смее никаква надежда да даде и само се върти из одаята като виновен. Ми, виновен си Илия, че не дойде един път, като мъж изправен в тая къща, па да кажеш, искам си я Райна и си я взимам! И ти наброявам триста гроша и много здраве. Що трябваше кърджалиите да я грабнат! Търси я Илия дълго и неуморно по пристанища и чаршии, разпита всичките си приятели и големци, разбра най-сетне, че я обича, ама... Я нямаше. 

Прехвърли година и Илия – стар ерген вече, сърцето му впито по изгубената Райна, замина за голяма търговия в Едирне. Обикаля пазарите, пие кафета по чифлиците и сякаш я мярва... В един безистен, продават робини... Отвращението му се надига, но знае, че е точно тя. Хвърля дълбоката качулка на ямурлука си връз лицето и се приближава. Разбира всичко веднага от търговеца, ама мълчи и стои наведен. Плаща много грошове, които ще изкара идната пролет от търговията и я помъква към кервана си. Райна върви изправена и още не знае какво я чака. Набутва я в покритата каруца и пришпорва впряговете със стоките си към Перперек. Райна стои изправена вътре и вече не знае коя е и кой дявол ще срещне като спрат и разтоварят каруцата. В едно утро, на съмване, спряха и се задържаха около час, та тя реши да повдигне чергите и да погледа слънцето. Слезе от каруцата, която се оказа разпрегната, и се заразхожда в един топъл, слънчев двор на някаква страноприемница. 

И много странно, но мисли за Илия. Къде ли е Илия? Полегна на тревата и го мисли... Спомня си как преди години лежи под една вишна в двора на Перперек и мечтае той да я грабне и да я вземе, ама той не дойде цяло лято, свъртян по търговии на южните пристанища. Потъва Райна в младежки мечти и спомени... Изведнъж неочаквано – струва ѝ се съвсем наяве, от короната на дръвчето, под което беше полегнала, се избистря лице-видение. Подава се и се избистря един любим образ от нейното минало. Илия трябва да е... Посивял малко, с брада, ама махнал мустака... Взира се и сама не знае – истина ли е. Той проговаря съвсем истински и малко хладно, и малко тъжно, подава ѝ ръка, подхваща я здраво да стане от земята и я изправя пред лицето си. Качва я виновно на покритата каруца без много приказки и тя остава слисана в тъмнината на пътя. Къде я води? У дома ли я връща, или най-сетне ще тропне по масата и ще изкрещи, че е негова. Щото тя, Райна, отдавна му се е врекла, ама той не ще и да знае. Страхливец! Що не беше като оня зъл кърджалия, пò щеше да го разбира! 

Пристигат в чорбаджийския дом на Илия след още три дни на трепет и надеждно очакване. Илия си язди кобилата по тоя път и сърцето му бие като на смърт, звездите се изцъклят в главата му и го е страх, че Райна – понеже е купена от пазара като робиня, ще го отхвърли и ще го накаже с покорство, а той я помни дива, като устремения вятър... И такава я иска. 

Чака го Райна цяла нощ до огнището. Винаги го е обичала и сега, като я спаси от робския пазар, го обича все повече. Обаче Илия се намята с една дебела дреха като на тръгване и отива в кръчмата, пие до съмнало, само и само да не ѝ срещне очите. Трепери душата му от отхвърляне, страх го е, че Райна го е намразила. Страхливец беше тоя Илия, ама тя защо така го обичаше... 

На заранта, тя го чака в одаята му. Илия пристъпва и се сяпка от изправената ѝ снага до оджака. Гледа го право в очите и мълчи. Той пристъпя уж плахо, ама събрал всичкото мъжество в себе си – и от ракията, и от изминалата година на тъга и безсилие. Доближава я и застава пред лицето ѝ. Мълчи и я гледа гладно. И тя мълчи и го гледа хем ядно, ама и влюбено. Но знае Райна от лелята – още помни – той трябва пръв да се пресегне! Шепотът на вятъра ѝ подшушва – ,,Райно, той трябва пръв да посегне към тебе... Такъв е редът!“ Стои застинала Райна пред огнището, трепери от страх да не подплаши плахото му сърце, а той пристъпва, едва събрал мъжеството си, и сваля дрехата, дето покрива рамената ѝ, после сваля забрадката, после сваля шарения колан с пендарите, привързал сукмана ѝ... Вече беше посегнал и сега Райна го освети като небето, кога се е раждал. 

Заведе я при татко ѝ, отвъд Перперешка, след седмица и празнуваха три дни годежа... 

Родиха Райна и Илия с голяма любов три момиченца и едно момченце, дето ненавършило единайсет, го отвлякоха османците за еничарче. 

Илия го убиха в двора на голямата им къща, в нозете на Райна, задето го вардеше и не го даваше... 

Страхливият, плах Илия се изправи като канара пред бюлюкбашията и сабята му го посече като смърт – по-страшна от тая, дето ти взима живота. Щото, когато в тоя живот е имало голяма любов, сабята е трижди по-кървава... 

Защото животът е бил трижди по-скъп... 

 

Книгата може да бъде закупена оттук - https://knigite.bg/book_new.php?pid=458


2019-10-28 | Прочетена: 57