Избрана българска поезия


Веселин Ханчев

Иван Богданов | 2019-11-04


Приказка

 

Под дъжда, който чука невидим в листата,

двама крачим без път и сами.

Няма вик на дървар, ни пътека позната.

Само тъмният вятър шуми.

Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла

като гълъб, спасен от дъжда.

Отстрани на косата ти свети изгряла

една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.

Нека тя да ни води в леса.

Може би ще намерим вълшебното цвете,

дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: „Недей ни разделя.

Равнодушни недей ни прави.

Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,

топлинка само в нас остави!“…

Но в косата ти вече звездата не свети.

Мълчаливи вървим из леса.

Ах, къде да намерим вълшебното цвете,

дето прави добри чудеса?

 

Пръстен

 

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.

 

Любов

 

Къде си ти? Не свети в твойта стая,

но зная, че си тук, че си сама.

Завърнах се. За първи път разкаян.

За първи път оставам у дома.

Не е ли вече късно да остана?

Измъчих те. До смърт те изтерзах.

Какво ти връщам? Нежност разпиляна.

Уста с горчиви бръчки покрай тях.

Какво ти нося? Две ръце, с които

да те докосна ме е срам дори.

Къде си ти? Вдигни лице сърдито.

Възмездие поискай. Удари.

Вратата черна покажи ми с тази

немилвана ръка като платно.

В лицето ми извикай, че ме мразиш

или дори че ти е все едно.

Заслужил съм очите ти студени.

Заслужил съм ги с хиляди вини.

Ти ставаш. Приближаваш се до мене.

Невидима, ти казваш: „Остани.“

 

Жив съм

 

Нажежено е до бяло

всичко в мен.

Жив съм.

Падам и крещя от болка.

Жив съм.

Не от болестта боли.

Боли ме, че съм повален.

 

Жив съм.

 

Като тетива треперя цял.

Жив съм.

Цял горя и в треска викам.

Жив съм.

Не от треската треперя,

а от гняв,

че съм се спрял.

 

Жив съм.

 

Хора, спрелите минути ме болят.

Жив съм.

По загубените пътища крещя.

Жив съм.

Хора,

искам рождества,

не искам смърт.

 

Жив съм.

В мен крещи недороден света.

Жив съм.

 

Мъртъв ще съм,

ако не крещя от болка,

Жив съм.

Хора,

чуйте диагнозата на болестта:

 

жив съм.

 

Посвещение

 

За да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори,

ти всяка вещ и образ покрай тебе

открий отново и пресътвори.

Пресътвори ги ти като лозата,

затворила пространствата в зърна,

като дървото в плод, като пчелата,

създала мед от пръст и светлина;

като жената стенеща, в която

по-траен образ дири любовта,

като земята, връщаща богато

и облаци, и птици, и листа.

О, трябва всяка вещ да се изстрада,

повторно всяка вещ да се роди

и всеки образ, който в теб попада,

да свети с блясък, непознат преди,

и мислите да правят в тебе рани,

мъчително и дълго да тежат,

и всяка мисъл в тебе да остане

като зараснал белег в твойта плът.

Как иначе това, което вземаш,

стократно оплодено ще дадеш

в горещи багри, в щик или поема,

в космичен полет и в чугунна пещ?

Как то ще стане дирене сурово

и кратък залез, и другарска реч,

и падане, и ставане отново,

и тръгване отново надалеч,

и ласка по косата, и засада,

и хоризонти с мамещи звезди?

О, трябва този свят да се изстрада,

повторно трябва в теб да се роди

и всяка вещ, и образ покрай тебе

сърцето твое да пресътвори,

за да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори.

 

Балада за добрия ученик

 

Той беше добър ученик.

Най-добрият в класа.

 

Седеше на първия чин;

до прозореца, вляво,

беше нисък на ръст,

с коса като пламък,

червена и права,

с цяло съзвездие лунички

върху двете страни.

 

Беше много добър ученик.

Знаеше всеки урок,

отговаряше точно и ясно,

не мълчеше,

                когато учителят,

питаше:

                прав зад катедрата.

— Кои са царете от Второто българско царство?

— Къде се намират Азорските острови?

— Какво получаваме, когато прибавим

към натрия три молекули сребро?

 

Той беше добър ученик.

Най-добрият в класа.

 

Веднъж,

                съвсем неочаквано,

влезе един офицер.

Прав зад катедрата,

                        офицерът посочи

първия чин до прозореца вляво,

                                        и каза:

— Излез на дъската.

                        Ела.

                                Говори.

Отговаряй на всички въпроси

подробно и ясно.

 

Беше в час по мъчение.

 

От стената

                като от черни килии

гледаха Ботев и Левски.

Върху празните чинове

                        седеше страхът

и подсказваше:

                        — Кои са ония,

с които си ходил на сбирка?

                                — Къде се намира

квартирата, дето се срещаше с тях?

— Какво си получил?

                        — Кому си го дал?

 

Беше в час по безстрашие.

 

Той беше добър ученик.

Най-добрият в класа.

Излезе навън

                пред дъската.

Косата му рижа изгря

върху нейното черно небе

с тебеширени облаци.

Лицето му

        беше спокойно и ясно

под златните лунички.

 

Беше много добър ученик.

Най-добрият в класа.

 

Но нищо не каза.

На всички въпроси

отвърна с мълчание.

 

Мълчеше,

        когато го питаха в класната стая.

Мълчеше,

        когато навън го поведоха.

Мълчеше,

        когато го туриха прав

до стената на задния двор.

Мълчеше,

        когато последен звънец

удариха пушките.

 

Беше много добър ученик.

Мълча

       и получи отличен

в час по безсмъртие.

 

Парижкият дъжд възпят от една шарманка

 

Това е история, стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

 

— Сбогом — бе казало то на прощаване. —

Аз си отивам.

Няма вече обич, хляб и платна.

От боите остава ни

само черна боя.

От Париж — само улици, водещи в Сена,

— Остани — бе отвърнал художника. —

От боите имам трите бои на лицето ти.

Златна, синя, червена.

От Париж — цяло небе светлина

и един тротоар,

дето падат едри монети,

щедри монети.

 

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

 

— Господин Тротоар — тихо каза художника

и коленичи. —

Позволи да рисувам върху твойто голямо платно

едно малко момиче.

Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.

С моите три тебешира.

И за да не му е студено,

когато на теб се намира,

доведи ми парижкото слънце да свети

през целия ден,

доведи покрай мен

стъпки, очи и ръце,

хвърлящи едри монети,

щедри монети.

 

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

 

Той постави своята шапка встрани

и й каза:

„Проси!“

После, много внимателно,

сложи на плочите златни коси,

тежки и гъсти,

после — сини очи,

после — казващи сбогом — уста

и ръка, стиснала в своите пръсти

цветя

с аромат на асфалт.

— Остани — каза той и погали едва

своето русо момиче. —

Ще ти купя легло, по-добро от това,

и цветя, по-красиви от тези.

И когато довечера

заедно с черните шлепове

слънцето слезе

надолу по Сена,

ние ще бъдем богати.

Ние ще имаме много монети,

едри монети, щедри монети.

 

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

 

Падаха сенки на птици, на облаци.

Падаха сенки на хора,

зачеркващи бързо рисунката.

Падаха мъртви листа и кори от банани.

 

После падна дъждът изведнъж.

Ах, парижкият дъжд!

Шегобиецът дъжд, който весело чука и свети,

червен и лъскав!

 

Той единствен се спря и започна да пръска

свойте едри монети,

свойте сребърни щедри монети.

 

— Спри — тихо каза художникът. — Тя ще замине.

„Тя ще замине“ — сърцето му страшно простена.

А момичето тъжно заплака

със сълзи златни, червени и сини

и тръгна към Сена.

 

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче е цветя.

 

Веселин Симеонов Ханчев (4 април 1919, Стара Загора — 3 ноември 1966, София)

Учи в родния си град и право в Софийския университет (1941). Участва във Втората световна война (1944–45), литературен уредник (1938–43) във в. „Литературен клас“, началник на отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург в Народната опера (1949–51) и в Сатиричния театър в София. Съветник по културните въпроси в посолството на България във Варшава (1962–64) и Париж (1964–66). Член на БКП от 1944 г. Лауреат на Димитровска награда за 1960 г. и 1962 г.

За пръв път печата през 1934. Сътрудничи на вестниците „Час“, „Литературен глас“, след 1944 — на всички периодични литературни издания. В първата му стихосбирка „Испания на кръст“, посветена на Испанската гражданска война (1936–39), преобладава пацифистичният протест. Етап в творческото развитие на Ханчев е стихосбирката „Стихове в паласките“ — лиричен дневник на героизма и мъжеството на българския войник във Втората световна война. Гражданските и интимните вълнения на поета винаги са в единство и хармония. Ханчев е автор на пиеси — „Злато“, „Отровен гълъб“, „Двамата и смъртта“, и на нереализирания филмов сценарий „Крали Марко“. Превежда „Героична комедия“ от Е. Ростан (1961), творби от френски (Жак Превер) и руски поети. Негови стихотворения са преведени на немски, полски, румънски, руски, украински, унгарски, френски, чешки, японски и други езици.



2019-11-04 | Прочетена: 249