Книги в аванс


Спри да ми казваш НЕ - Отказ №3 и №4

Нона Ясенова | 2019-11-25


Отказ №3 и №4

 

Капреа го наблюдаваше със спокойните си, дълбоки, черни очи, очаквайки някакъв отговор от негова страна. Христо на няколко пъти отвори уста, но не каза нищо.

— Приличаш на риба на сухо! – каза му и се засмя, вдигна ръка и с жест го подкани да проговори.

— Аз просто... – момчето започна нервно да чеше тила си. – Извинявай, просто те видях и се притесних, защото беше задрямала в двора на университета. А и беше съвсем сама, а аз не обичам да оставям сами момичета, после ми тежи на съвестта! – погледна я, а пъстрите му очи блестяха възбудено.

— Виж, ако това е поредният номер, за да ме накараш да изляза с теб, отговорът ми все още е, винаги е бил, и занапред ще бъде НЕ! – отвърна му твърдо, присвивайки очи. Наблюдаваше го внимателно. – А и няма смисъл да ми се правиш на герой, достатъчно голяма съм да се справя! Не съм девойка в беда, че да ми се превземаш! – сряза го.

— Не! Не! Не правя нищо от това! – скочи в защита и я погледна обидено. – Виж, наистина не това е идеята ми! Беше, но вече не е! – обясни бавно. – Какво ще кажеш да те закарам до вас… като извинение? – предложи той.

— Не! – отвърна Капреа и тръгна към паркинга на университета, след като си събра нещата.

— Чакай къде... – но не му остана възможност да продължи.

Момичето се бе качило в лъскавата си сребриста кола и потегли с мръсна газ от паркинга. Помаха му като за довиждане и потегли към дома си. Капреа паркира в подземния гараж на мястото, отредено за нея и се качи на горния етаж. Като цяло къщата им не бе от най-големите, но не беше и малка. Притежаваше подземен гараж, малко мазе и две големи зали. Едната бяха превърнали в ателие, където държаха художествените си консумативи, а втората бе все още празна, но обмисляха да я превърнат в музикална стая, защото акустиката бе невероятна. Тя влезе в стаята си и се тръшна на голямото легло.

— Едно... две... три... – преброи и след това при нея връхлетя един от братята ѝ. – Здравей, Кристиан! – отвърна му отегчено, защото знаеше какво ще последва. Всеки ден едно и също. – Днес беше много скучно, намерих си една приятелка и се срещнах с банда от много тъпи момчета, едно, от които се опита да ме накара да излезем на среща. За един ден се наложи да му кажа сигурно четири пъти Не! Можеш ли да си представиш колко е глупав, щом от първия път не схваща намека! Страшно голям тъпчо – изсмя се тя.

— Е, уби най-забавното, та аз още дори не те бях питал! – промърмори недоволно. Нацупи се и се тръшна до нея на леглото. – И какво ще правиш със смелчагата? – попита.

— Не знам, Крис! – обясни откровено. – Всъщност не знам дали ми е точно неприятен или досаден, дали ме дразни адски, до такава степен, че ми се иска да спре, или ми се иска да видя какво ще направи след това. Просто всичко е толкова сложно – измърмори тя.

— Да го оставиш да те дразни? Или да го разкараш завинаги? Това е въпросът! – каза брат ѝ и размаха театрално ръце.

— Стига се прави на Хамлет! – скастри го и започна да го гъделичка.

— Добре, добре, предавам се! – задавен от смях, извика той.

Момичето се сви до него, като постави главата си на рамото му и започна жално да вие. Кристиан я наблюдава безмълвно. Познаваше сестра си. Това бе нормално за нея. След няколко секунди усети как тялото ѝ се отпуска. Ухили се.

— Ама, че си дивачка! – ухили се той. Беше на път да стане, когато усети как ръцете ѝ затягат хватката си около неговата. Момчето легна обратно до сестра си и я прегърна.

— Само още малко, защото имам роман за довършване! – каза ѝ, а момичето кимна отвеяно.

По-късно същата вечер Капреа се бе отдала напълно на рисуването. В ръката си държеше цветна палитра, а с другата нанасяше с бавен замах пластове боя върху платното.

— Трябваше да е натюрморт! – измрънка недоволно.

Вместо цветя във ваза, тя отново бе нарисувала Христо. Очите му, които я изучаваха, устните му, които бяха леко разтворени и рошавата му коса. Бе облечен в черна, прилепнала тениска. Не можеше да се отърве от образа му. Само да затвореше очи и го виждаше, така перфектно изваян пред очите ѝ… като статуя на древногръцки бог. 

— Мамка му! – изпсува тихо.

Остави четката и палитрата. Съблече изцапаната с бои сива блуза и вместо нея си сложи широк потник. Разплете косата си и я върза на висока опашка. Започна да изкачва стълбите, когато от горния етаж се чуха викове.

— Шегуваш се! Как така си я сгодил? – беше гласът на най-големия син, Симеон Николов. – С какво право?

— Аз съм ѝ баща! – получи ръмжене в отговор.

— И това ти дава право да я обричаш на страдание. Поне познаваш ли момчето?

— Познавам баща му и майка му! – отвърна просто. – И те са добри хора, знам, че и синът им е също толкова добър човек!

— Мамка му, татко, с какво право? – извика Симеон и събори масата на земята.

— Това беше сделката!

— Сделка? Сключил си сделка с някакъв за дъщеря си? Не мога да повярвам! Просто... ти не си добре, старче, годините са те променили! Подлудили са те! – изръмжа в лицето му. – Тотално си откачил, нали твърдеше, че тя е като зеницата на окото ти, че я обичаш и че не би позволил на никого да я нарани! Че не би позволил тя да страда и да е нещастна. А сега? Сега ти си сключил шибана сделка, определяща бъдещето ѝ! Остарял си и си полудял, друго обяснение не виждам!

— Не са годините, синко, и ако можех, щях да върна всичко назад! Сделката, която сключих бе за първородната ми дъщеря, ако имам такава. А мъжът, с когото я сключих, бе и все още е, най-добрият ми приятел! Когато се родихте вие двамата, реших, че съм обречен да имам само синове, но после се появи Капреа... В същата година се родиха децата на моя приятел Марин, имаше син и дъщеря – близнаци... Вече бе твърде късно да се отметна... Дължа му прекалено много! Освен това, благодарение на него, днес сме отново в родината си! Ако не ми бе помогнал преди толкова много години, не знам какво щеше да се случи с вас, с нас… В началото беше просто…, не знам… Може поне да ги запознаем, да опитаме да видим какво ще стане…

На Капреа всичко това ѝ дойде в повече. Момичето тихо се промъкна в гаража. Качи се в колата си и с бясна скорост напусна малкото имение и неговите предели. Не познаваше нищо в този град, затова се остави очите да я водят. Подмина тесен черен път и бързо след това обърна колата. Пое по него, като преди това намали почти двойно скоростта си. Накрая се озова на широка скала, обрасла с мъх и трева. Момичето слезе от колата и седна на капака ѝ. Загледа се в небето. Залязващото слънце обагряше града в нежни оранжеви нюанси, но мислите, които се бунтуваха в главата ѝ, не ѝ позволяваха да се наслади на прекрасната гледка. Тя отпусна глава назад и затвори очи. Мислите ѝ я върнаха към разговора между брат ѝ и баща ѝ. Не разбираше само защо все тя бе потърпевшата. Бе се отпуснала, а сълзите свободно се стичаха по лицето ѝ, когато чу познат глас.

— Цял ден ми отказваш, а сега се срещаме на любимото ми място!

Момичето подскочи и се огледа уплашено. Видя познатата фигура на Христо. Подтикната от непознато чувство, се затича към него и сблъска телата им. Момичето го почувства близък, вероятно защото бе един от малкото ѝ познати в града. Христо нежно я прегърна, неразбиращ внезапния ѝ изблик.

— Хей, Реа, какво е станало? – попита нежно, докато галеше косата ѝ. – Можеш да ми споделиш!

— Просто... просто се чудя защо лошите неща се случват все на мен! Преди да се завърнем в България, сега, когато отново сме тук. И защо никой не ме подготвя предварително за тях? Защо никой не се чуди как бих се почувствала аз? Да, аз, Капреа Николова, имам чувства… Не съм някаква бездушна марионетка и отказвам да се омъжа за човек, когото не познавам! – измърмори ядосано тя.

— Чакай! Какво каза? – попита я учудено. – Да се омъжиш? – сбърчи замислено вежди. Беше шокиран от думите ѝ.

 

„Спри да ми казваш Не“ – това е роман за даден шанс.

Връзката между Капреа и Христо се заражда по възможно най-нетипичния начин. Хората правилно са казали: „Не съди книгата по корицата!“ – въпреки първоначалните си предубеждения и мнения един за друг, в крайна сметка решават да си дадат шанс да бъдат приятели… и дори нещо много повече.

„Спри да ми казваш Не“ е роман, който подтиква да поемеш риска.

Когато Капреа и Христо научават от родителите си шокиращо предложение, те са готови да се борят срещу него – без да са опитали. След кратка и мъчителна борба срещу тях и срещу себе си, двамата решават да кажат „Да“ и да видят какво ще последва.

„Спри да ми казваш Не“ – това е роман за една любов родена по възможно най-неочаквания начин. За възможността да дадеш шанс. За моментите, когато „Не“ значи „Да“!


Можете да поръчате книгата оттук - https://knigite.bg/book_new.php?pid=462


2019-11-25 | Прочетена: 89