Полъх за промяна

Избрана българска поезия


Блага Димитрова

Иван Богданов | 2020-01-02


ДЕНОНОЩИЕ

На разсъмване, щом разпозная

потопения в изгрева хребет,

още първата мисъл е тая,

че не трябва да мисля за тебе.

И през целия ден, вероломна,

тя където отида, ме дебне

и каквото да правя, напомня,

че не трябва да мисля за тебе.

А когато нощта е надвисла

всяка болка във сън да обсеби,

аз не мога да спя и все мисля,

че не трябва да мисля за тебе.

 

ИЗКУПЛЕНИЕ

Струва си да пребродиш

всички дълги дюни от дни,

всички тресавищни нощи

с изгризани устни от жад.

Струва си да понесеш

всички изметнати игли

в неулучена вена

като звънтящи стрели,

забити с пречупен връх,

когато кръвта крещи.

Всички кошмари да прекосиш

като сечище от ръце,

протегнати да те душат -

струва си за един-

единствен поглед

с толкова нежност -

като пролука небе.

 

НА БОС КРАК

Събрахме се двама опарени -

да удушим любовта

с въже за пране.

С пазарска торба, с умора,

с клокочещо млъкване

да ѝ запушим вика.

Но любовта разрошена

се събужда с навика

за сутрешното кафе.

Отдавна я давим с бързне.

И няма място в куфара

да я взема на път.

А тя над гледки и граници

на бос крак все ме догонва

в посръчен сън.

Цигара. На хапки разговор.

Разтривки с камфор. Целувка

на припряния праг.

Щраква спусък - ключ закъснял,

нацелен от упор в мен, -

възвръщане на дъха.

И дом. И море. И самотност.

И всичко... Ще можеш ли всичко

да понесеш, любов?

 

БЕЗ ЛЮБОВ 

Без любов от днес нататък ще живея.

Независима от телефон и случай.

Няма да боли. И няма да копнея.

Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна -

но и няма да ми запламти лицето.

Няма вдън земя от мъка да потъна -

но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече

жест като безкраен хоризонт да сторя.

Няма да ми притъмнява - но далече

няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изтомена -

но и утрото за мен не ще изгрява.

Няма от слова да зъзна вкочанена -

но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо -

но и няма от сърце да се засмея.

Няма да умирам аз от поглед само -

но и всъщност няма вече да живея.

1958

 

ТАЙНА 

Защо си сама? - ме запитват понякога.

За този въпрос си имам в запас

усмивка, шега уклончива, но тайната

не съм поверила на никого аз.

Защо съм сама? Не отваряй сърцето ми.

Загадъчен образ закотвен е там.

Живея в раздяла, а среща е нямало.

Зова го, а скъпото име не знам.

Затуй може би тъй разпитвам унесено

за горски усои в барутния дим,

за тихи пароли, извикали слънцето,

за пътя на моя незнаен любим.

Затуй може би тъй привличат ме смелите

и все недостатъчно смели са те.

И таен глас чувам дори през целувките:

Ти пак си сама! - И тъгата расте.

Към своята гибел той бързал дотолкова,

че срещата с мен не дочакал дори.

И нямам от него ни спомен, ни сънища,

ни поглед сред моята нощ да гори.

С кого заменила бих неуловимия?

Той слян е със тази безмълвна земя.

Едничкото негово гордо присъствие

навярно в това е, че аз съм сама.

 

Бяхме най близки 

Искаш с теб да останем добри познати.

Как да разбирам това?

Длани, които до болка се стапяха сляти -

да се здрависват едва?

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –

леко да се поздравят?

Устни, които се пареха безпощадни –

дружески да си мълвят?

Не, ний не можем да бъдем добри познати.

Няма среда в любовта.

Бяхме най-близки... Затова отсега нататък

ще сме най-чужди в света.

1959

 

ВЪРХУ ПЛАВАЩИЯ ЛЕД

Стихотворението иде

внезапно като сняг през май,

като любов от слънчев удар.

Ти можеш цял живот да чакаш

все върху плаващия лед

на белия стерилен лист.

Ти можеш цял свят да кръстосаш

с трансокеански, транспланетни,

трансцедентални летала -

и никога не ще го срещнеш

нито насън, нито в мираж,

ако самò не лумне в теб.

И хлъзгавият лед се буди

от бялото небитие

с наболи стръкове слова.

Наежен и водовъртежен,

срещу течението тръгва,

влече към айсберги и бездни,

додето се стопи на стих.

1983

 

РЪКАТА НА МАЙКА МИ

Ръката на майка ми всичко забрави -

да плете уюта на зимните вечери,

да пере и кърпи ризите на деня,

да вари кайсиевото сладко на детството,

да заключва вратата на нощния мрак,

да пълни възглавката с хубави сънища.

Ръката на майка ми всичко забрави.

Едно-едничко все още помни -

ръката на майка ми помни милувката.

Хълмисто пъплене с длан по лицето ми,

неизменно в годините, винаги същото,

под очите ми сенките бавно изтриващо,

тя отново е майка, аз - отново дете.

Ръката на майка ми помни милувката.

1982

 

Поне до утрото

Нощта в буквалния смисъл ми бе последна -

изчезнаха усети, звуци, посоки, пулс.

Студено ми стана. Нахлуваше зама извътре.

Зъзнейки, стисках света като песъчинка в зъби.

Неговото оцеляване зависеше пряко от мен.

Събрах щипка дъх, в костелив орех се свих.

Поне до утрото.

И бавно започна звук подир звук да проглежда.

Най-сетне и аз отворих изпити от смок сетива.

Ликуваше вън светът, избавен по чудо чрез мен.

И звънтеше пронизително все по-зелено.

От извора чак до устието на бързотечния ден,

признателен, че заради него бях устояла сама.

Поне до утрото.

1984

 

МЪЖКОТО ДИШАНЕ

Мъжкото дишане нощем до мене.

Сякаш лежа сред открито море

в люшкана лодка от мощни вълни.

Как ли тая черупка все още

сред водовъртите се крепи,

как не потъна разбита на дъното.

В колко подводни скали се блъска,

бе замотана от мъртви вълнения

и от лениви безоблачни дни.

Колко товар, до премала събиран,

аз съм изхвърляла тайно на рибите,

себе си съм разпъвала за платно.

И натежала от болка оловна,

спущала съм вместо котва сърцето си

до непрогледните дълбини.

Мъжкото дишане нощем ме вплита

в ритъм на тайнствени светове,

ту ме обгръща горещо на приливи,

ту из безсънни подмоли ме дави,

близко до ужас, отвъд отплуващо

в сънища, непостижими за мен.

Вслушана трепвам и смътно долавям:

някаква скъсана струнка звънти -

сякаш вещае дебнеща тишина.

Лодка на пустия бряг изоставена.

Птичи самотен грак. И през сън -

мъжкото дишане нейде далече...

Мрежа плета за него от въздуха.

1982

 

Блага Димитрова е родена на 02.01.1922 г. в Бяла Слатина. Завършва класическа гимназия в София (1941) и славянска филология в Софийския университет (1945). В Литературния институт "М. Горки" в Москва защитава дисертация на тема "Маяковски и българската поезия" (1951). Дълги години работи като редактор в различни вестници, списания, издателства. Занимава се с преводаческа и обществена дейност, съставя антологии. Една от учредителките на Комитета за защита на Русе (8.03.1988) и на Клуба за гласност и демокрация (3.11.1988); участва в ръководството на Федерацията на клубовете за демокрация - СДС, на фондация "Отворено общество"; председател на Свободно поетично общество; народен представител в ХХХVI ОНС; вицепрезидент на Република България (1992-1993). Награда от Полския ПЕН-клуб за преводи на А. Мицкевич (1977), награда "Лундквист" за преводи на шведска поезия, Хердерова награда (1991). Публикува от 1938 г. в различни вестници и списания. Пише поезия, проза, пътеписи, поредица разножанрови книги за Виетнам, критико-биографични изследвания за Багряна (съвм. с Й. Василев). По-важни книги: До утре. Стихове. 1959; Светът в шепа. Стихотворения. 1962; Обратно време. Стихове. 1965; Пътуване към себе си. Роман. 1965 (1972, 1985); Осъдени на любов. Стихове. 1967; Отклонение. Роман 1967 (1973, 1976); Мигове. Поезия. 1968; Лавина. Роман. 1971 (1977); Как. Стихотворения. 1974; Младостта на Багряна и нейните спътници (в съавт. с Й. Василев). 1975; Дни черни и бели. Ел. Багряна - наблюдения и разговори (в съавт. с Й. Василев), 1975; Гонг. Избр. поезия. 1976; Пространства. Стихотворения. 1980; Лице. Роман. 1981 (1990); Лабиринт. Стихотворения. 1987; Между. Стихотворения. 1990; Нощен дневник. Стихотворения. 1992; Отсам и отвъд. Силуети на приятели. 1992; Знаци по снега. 1992. Превежда антични автори, писатели от Скандинавия, Полша, Русия. Нейни произведения са филмирани, драматизирани, превеждани на много езици. Умира на 02.05.2003 г.


2020-01-02 | Прочетена: 497