Хипермерност

Избрана българска поезия


Камелия Кондова - Добрите хора лесно се обичат.Магията е да обичаш лошите

Иван Богданов | 2020-02-26


ПРИЯТЕЛСКО

 

Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта-
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още ? Уморен си...
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш " влязох в релси ".
Отдавна, както казваш " няма празно ".
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо !

Защото, всъщност искам да се любим...


БОГОМИЛСКО

 

Добрите хора лесно се обичат,

магията е да обичаш лошите.

С един от тях - най-лошия от всички,

да споделиш пробитите си грошове.


Да ти почерни погледа и празника,

да ти приседнат глътката и залъкът.

А в нощите, в които му е празно,

да те вини, че си му дала ябълка.


Да те обича, ала само тялото.

Да го откъсва хищно от душата ти

и да те иска прокълнато ялова -

да не родиш на някой друг децата му.


А ти сама да се затвориш в клетката.

Да му подхвърлиш ключа на победата

и нежно да го милваш през решетките,

когато е дошъл да те погледа.


И да мълчиш. Дори да се запали,

дори да се взриви над тебе здрачът.

Додето не реши да те погали

най-лошият човек и не заплаче.


Веднъж сълза отронил е обречен

добър и свят пред теб да коленичи.

Тогава можеш да си тръгнеш вече -

 

добрите хора лесно се обичат.


ЛЯТОТО ОСТАНА НЯКЪДЕ ДАЛЕЧЕ...


Лятото остана някъде далече.

Морски вкус на спомен в пръстите догаря.

Там едно момиче бавно се съблече.

После бавно легна в лодката с рибаря.

После стана тъмно. После стана светло.

После се обърна цялата вселена.

Беше отначало. Беше за последно.

Хората говорят - случило се с мене.

Може да са прави. Сигурно са прави.

Откъде е този пясък във сърцето?...

Лъжа, че забравих. Исках да забравя.

 

Но не се получи. Помни ме морето...


ПРАЗНУВАМ НЕВЪЗМОЖНАТА НИ СРЕЩА...


Празнувам невъзможната ни среща.

На масата постилам тишина.

Звъни съседът. Бил самотен нещо.

Помислил си, че също съм сама.

Не съм сама! - усмихвам се смутено,

тъй, сякаш има някаква вина.

Отива си. Оставам само с тебе.

Не се сърди, че той не те видя.

Не се сърди, че той не ни повярва.

Очи за тебе имам само аз.

Защото си измислих този празник.

Защото си откраднах този час.

Целувам те. Добре е, че те няма.

Не бих посмяла, ако беше тук.

Ще ми простят ли жалката измама,

цветята, подарени ми от друг?

Живота си наливам вместо вино

във чашата ти. Може да горчи.

Дано да имаш сили да изпиеш

 

горчилката на всичките ми дни!


МОНОЛОГ НА ВЕЩИЦАТА


Вечерта въобще не беше синя.

Нямаше цветя и пеперуди.

Аз замествах спящата царкиня

до деня, във който се събуди.

Принцът беше жаден да обича,

а пък тя — безпаметно заспала.

Тъй че се престорих на момиче.

Лесно е — с една магия бяла.

Черните магии ги забравих,

във мига, когато ме погледна.

Знаех — сто години ми остават.

Знаех, че ще бъда предпоследна.

Изведнъж ще ме разлюби, знаех.

И не бих могла да го опазя.

Можех да го удуша накрая,

но ми свърши всичката омраза.

Укротих се. Е, така да бъде!

Да отива и да я целува.


А сега принцесата ме съди,

 

че мъжът ѝ нощем ме сънувал...


КАК СЕ ОБИЧА ХУДОЖНИК


И който се представя, че е лесно -

простете ми, обаче е глупак!

Разделя ни един прочетен вестник

и ни сближава съмналия мрак.

И стискам зъби, да не се търкулне

сълзата ми - един излишен плод,

когато псува българския футбол

(и покрай него целия живот).

Когато всяка вечер се сбогува

с последната картина - след това

безпаметно-пияно ме целува.

(Така се люби само след Смъртта).

И аз разбирам, вече я е срещал.

В една подобна нощ е била тук.

След нея аз съм спомена за нещо.

което се е случило със друг.

Аз просто дилетантски я замествам.

И чакам да потропа някой ден.

Дано й стигнат нежност, смях и песни -

 

да го обича повече от мен.


ПОКАЗАНИЯ НА КУМЧО ВЪЛЧО


Вината ми навярно е огромна,

но аз изпитвам гняв - а не вина.

За шапката ли питате? - не помня...

Щом казвате, червена е била...

Запомних й очите! Мили боже,

каква ти шапка, нейните очи

танцуваха по вълчата ми кожа.

А после много дълго се мълчи...

Продумахме, едва когато здрачът

узря във сламената й коса.

Тя беше нежна, да ми бе палача,

да бях умрял от нейната ръка!

Но не умрях. Строих си вълчи кули:

тя ще остане в моята гора,

лицето на луната ще затулим -

а след това ще ми роди деца...

И тъкмо бях пронизан от човечност,

когато стана да се облече.

Отиваше си! Чух я как изрече:

"Да знаеш, че си готино вълче!"

Настигнах я. Способен бях на всичко.

Дори на смърт, за да остане тук.


Изядох я, защото я обичах.

 

Не можех да я поделя със друг.



Камелия Кондова е родена през 1969 г. в Добрич. Завършила е езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ "Св. св. Кирил и Меотодий", специалност "Българска филология". 

Автор е на стихосбирките: "Повод за живот" (1988), "Не и милост" (1990), "Как се обича художник" (1994) и "Тепърва ще се уча на живот" (1998). и много други.

 

Отличавана е с Голямата награда на националния конкурс "Петя Дубарова", с Голямата награда на националния конкурс "Веселин Ханчев" (двукратно), с Първа награда на в. "Литературен глас" - Стара Загора, с Първа награда от националния конкурс "Петър Алипиев" (2003 год.) и др. През 2019 получи наградата "Дора Габе".


2020-02-26 | Прочетена: 1114