Полъх за промяна

Книги в аванс


Самотата (не) спи на възглавницата ми - Иван Богданов

Иван Богданов | 2020-04-16


Викат ми Боги. Естествено, имената ми по паспорт са други, но тях не съм ги избирал аз. Уважавам ги, разбира се, все пак са на дядовци и прадядовци… Но всички ми викат Боги. Не помня вече защо… Така си остана. 

Боги Иванов. Всъщност за повечето – само г-н Иванов. Издател съм. Или поне се опитвам. Бях надвил масрафа си, както се казваше по нашия край, бизнесът вървеше добре, стигаше и за изхранване, и за покриване на желанията. Е, винаги можеше повече, но аз имах малко материални нужди. Не ламтях за вещи, нямах заеми, а дъщеря ми се оправяше в пъти по-добре от мен. 

Смисълът на живота продължаваше да ми се губи. Опитах се да говоря с много хора за това, но те, заети с ежедневното оцеляване, не ме разбираха.

Нямах стимул да работя и заради самата работа. Да, обичах това, което правя, доставяше ми голямо удоволствие да производството книги. По целия процес – от планиране до продажби. Но не живеех вече заради работата. Бях убил работохолика в мен преди години още, при поредното „прегаряне“, и заравянето в работата ме правеше само по-уморен, а не по-щастлив.

Не намирах смисъл защо продължавам да живея. Максимата „ден да мине, самун да загине“ ми беше чужда. Живеенето ми не произвеждаше нищо, освен собственото ми оцеляване. Бях достигнал есента на живота си, когато трябваше да бера плодове, а плодове нямаше. Имаше само една безкрайна пустота в душата.

Да, естествено, не си стоях затворен в нас. Работата ми изискваше постоянни срещи с хора, премиери, турнета. А когато сезонът започнеше, бях всяка вечер някъде на културно събитие.

Говорил съм с много хора за Самотата, но малко могат да си я представят в действителност. 

Редовно ме заговарят разни скучаещи домакини, които ми обясняват колко са самотни и неразбрани, а после започват да се оплакват от мъжа си, децата, съседките и всичко около тях. Не знам какво да кажа в такива случаи, затова само лайквам… Оставям ги да си приказват. Няма как да им кажа, че са изтървали живота от ръцете си и бавно, но сигурно се превръщат в аутсайдери. А и те не биха се приели като такива.

Няма как да обясниш на хора, които никога не са изпитвали подобни чувства, какъв ужас е да живееш в жилище, в което се чува само екотът на стъпките ти. 

„Ох, как ти завиждам. Не можеш да си представиш как мечтая за минута спокойствие, а не мога да го намеря, дори когато се заключа в банята“.

Никога не съм намирал спокойствие. Мислите ми винаги са кънтели като камбани в главата ми, блъскали са се от стена в стена, усилвали са екота до момента, в който не мога да чуя повече себе си. Особено след всеки разговор, в който виждах явното неразбиране и опитите разговорът да се премести към по-ясни теми: ,‚А пък вчера еди-коя си пусна тази снимка. Ама как може да се облича така“.

След всички истории реших да отида на известен психолог. Мъж, естествено, как ще говоря откровено пред жена. 

Той ме попита честно: „И как виждаш живота си занапред?“. Парира бързо всички опити да кажа нещо за професионалното си развитие и заби въпроса съвсем ребром: „И смяташ ли, че ще се пребориш със Самотата?“.

Бях пил две големи преди това, а и не ми пукаше особено, той беше тук да ми помага, не да ме съди.

Затова му казах откровено: „Докторе, не я виждам никаква. Знам, че леглото ми няма да остане празно. Но знам, че винаги ще си тръгват – дали вечерта или на сутринта… Знам, че никоя, достатъчно умна, няма да се задържи при мен – с моя начин на живот, а с тези, които биха останали, не бих бил щастлив.

Късно е вече да намеря жена, с която бихме се развили заедно и бихме разширили хоризонтите си. Сега е късно, много късно. Мога само да се надявам на някоя отломка, с която да си паснем“.

Той понечи да каже нещо за надеждата, за това, да не се отказвам, и всички тези красиви, но празни думи. После ме погледна дълбоко в очите и видя Самотата в тях.

Замълча. Извади от шкафчето бутилка уиски и разля в две чаши. Сеансът беше приключил.

 

* * * 

Гледах сутрин тавана и си мислех: „И за какво да ставам днес – още една книга, още една премиера, още едно празно прибиране вкъщи”.

Но послушах все пак един съвет на психолога – той ми каза, че ако не изляза от този кръг, ще се самоунищожа.

Направих много промени в бизнеса, така че моето пряко участие да остане все по-малко и да имам време да пиша. Сключих договор с голямо издателство за следващата си книга (с опции за още две, ако е успешна), наех нов голям апартамент.

Надявах се, че промените около мен ще инициират и други промени.

Надеждите ми умряха бързо. Самотата измърка от удоволствие и зае голямата спалня, като ми остави едно малко ъгълче.

Седнах на ръба на леглото и заплаках. Наистина не знаех какво да правя. Нищо, абсолютно нищо, нямаше смисъл. Бях умен, бях трудолюбив и упорит. Знаех как да стана по-богат. Не можех обаче да измисля никакъв начин, за да стана по-щастлив. 

И това обезсмисляше всичко!


***
Това за пеперудите в стомаха се оказа вярно. Мислех, че е само измислица по розовите романи. Но стомахът ми трептеше, сякаш имах важни преговори, а не едно приятелско кафе.
Започнах да се бръсна всеки ден, накупих си нови дрехи и гледах да не повтарям с кои ходя на кафе. Ежедневното кафе се превърна в най-важната част от деня и два часа преди срещата се готвех за нея, а после цял ден си мислех как мина.
Бях се влюбил като хлапак, пеперуди танцуваха в стомаха ми, погледът ми прескачаше зад планините и имах чувството, че ми растат крила.
Отслабнах близо 30 килограма, защото живеех само на кафе и мечти.
Бях се влюбвал толкова пъти, но не помнех нищо подобно. Сякаш бях на 16…
„Татко, много си се подмладил, какво става с теб?“ – ме запита по скайпа дъщеря ми, разглеждайки снимки от последната премиера.
Не знаех какво да ѝ отговоря. Дори тя се имаше стара за луди влюбвания, а на моята достопочтена възраст подобни неща не се случваха.
Крилете ми се разперваха, кръвта ми кипеше, живеех на луди обороти. Бизнесът също вървеше добре Работата ми спореше, идваха нови клиенти, връщаха се стари. Стартирах и множество нови инициативи, които отдавна мотах…
Най-сетне имаше смисъл да се заравям в работата. Това нямаше нищо общо с ония депресивни състояния, когато „само едната работа ми беше останала“ и буквално спях в офиса. Сега работех с ясна цел – трябваха ми пари. Имаше толкова много удоволствия от живота, които не бях изпитвал, а най-сетне (надявах се) имах с кого да ги споделя.
Близките ми хора, приятелите и роднините, отдавна не можеха да ме познаят. То и аз самият не можех.
Характерът ми се промени коренно. Станах не по-малко твърд, но прословутата ми нервност и желание за каране изчезнаха. 
„Иванов, кажи коя е тая, дето те укроти така. Кажи, да я почерпим нещо, заслужило си е момичето“ – ме питаха всички във фейса.
„Боги, това не си ти. Не мога да те позная – ми каза кръстницата при една от все по-редките ни сбирки. – Има жена, нали? – каза тя и надигна бирата си. – Ще ме запознаеш ли с нея?“
Един час кафе ми стигаше все по-малко. Започнах да си мечтая за цели дни, цели уикенди, цял живот…
Когато не я виждах, ми липсваше. Тя продължаваше да няма време и желание да си пишем в чата, освен спешните належащи въпроси. 
Не можех да ѝ кажа: „Ама защо не искаш да ми говориш?“ – като през цялото време, когато се виждахме, тя говореше много. 
Никога не ми беше отказвала среща, макар че някои се наложи да отмени в последния момент – не ѝ бях единствената заетост, за жалост.
Но ми липсваше… в дългите часове на деня и нощта ми липсваха разговорите с нея.
* * *
Лаура беше различна от жените, които познавах. Вероятно повечето ще кажете, че познавате само такива, но аз все попадах на истерични жени, които когато не можеха да вземат решение или се чувстваха неправи, избиваха на скандал.
Най-простото беше: „Абе, Боги, как можа да ги купиш тия лъжици, не виждаш ли, че емайлът ще се изрони лесно и ще остават петна, докато ги миеш?! И изобщо за какво ли мога да разчитам на теб“…
В началото много се връзвах на подобни изблици, но после свикнах, че нямат нещо конкретно спрямо мен, а просто са несигурни в себе си. После се научих да отгатвам за скритите им проблеми и комплекси според реакциите им.
Дотолкова бях свикнал на подобни неща, че реакцията на Лаура ме изненада.
Помня, бях си купил нов модерен телефон и исках да ѝ се похваля на редовното кафе. Телефонът обаче не искаше да влезе в Интернет, въпреки че се разходих по всички менюта. Аз бях бесен, исках да ходя да счупя главата на този, който ми го продаде.
Очаквах от Лаура стандартната реакция: „Боги, абе как успя да си вземеш този боклук!“.
Но нейната реакция беше друга. Тя ми каза, че в модерните телефони трябвало да се нагласят специфични параметри, за да може да се логне в мрежата на даден оператор.
И вместо да се ядосвам, да се смятам за пълен идиот и да искам да си скъсам инженерната диплома (както неведнъж бях изръмжавал ядосано в разговора), трябваше да отида до близкия офис на този оператор, за да ми настроят телефона. 
„Помня, че с моя си играха половин час да го настройват, шефката им звъня до главния офис, оттам ѝ звъняха други. Не се притеснявай, работещ си е телефонът и не е в теб проблемът“.
Това беше първият подобен случай, но не беше единствен. Тя се опитваше да ме успокои, когато бях гневен и най-вече когато бях депресиран и си мислех, че за нищо не ставам.
Разказваше ми собствени истории, когато се е чувствала така, мъчеше се да ме разсее.
Това все повече засилваше интереса ми към нея.

Допадахме си даже и по щурата мания да обикаляме с часове по магазините.
От мен се изискваха две неща – да убедя Лаура, че съм достоен за семейство, и да осигуря финансите за него. Заех се усилено и с двете неща.

Финансовата част стана по-лесно. Винаги съм имал идеи как да печеля пари, но никога не съм имал стимул за това. Сега имаше с кого да харча парите си и другото дойде от самосебе си.
Но с останалото беше сложно. Продължавах да се чудя каква връзка имаме.
Има един известен лаф – „Преди, като се целунехме, знаехме, че сме гаджета. Сега и да се изкривим от секс, пак не знаем какви сме“.
Лаура ме целуваше поне пет минути всеки път, като се видехме, някъде публично, карайки всички мъже наоколо да ми завиждат, а младите келнерки да ме гледат на кръв.

Същевременно пазеше една дистанция, която не можех да премина. Държеше ме леко на границата на приятелския кръг. Да, малко по-близко от другите, но не достатъчно близко. Същевременно не ме отхвърляше, напротив – търсеше сама срещите с мен, често ми се обаждаше и питаше: „Ти нали нямаш толкова важна работа?“
Реших, че е просто въпрос на време, а аз бях тъп и упорит. Особено последното.
Гледах на Лаура като бъдещето на живота си, а не като поредната бройка в тефтера. Бройки бях имал достатъчно, а щастието все ми се изплъзваше.

Не бях попадал в такава ситуация. Спрямо разликата във възрастта беше нормално да не гледа на мен сериозно, но в такъв случай не би търсила постоянно близостта ми.
Не беше с мен за пари – доходите ни бяха съизмерими, трудно я убеждавах да платя сметката, а да ѝ подаря нещо без повод, беше тема на много спорове.
Питах много жени около мен, никоя не можа да ми каже категорично какво се получава.
Можех да направя само едно – да продължа да се държа както досега и да се надявам нещата да се променят.

* * *
„С колко жени си спал?“ – ме попита тя след първата сериозна целувка.
Странно, винаги питат за това. Никоя не ме е питала колко жени съм обичал, колко са разбили сърцето ми, останало ли е нещо от него, след като всяка си е вземала парче. И дали вярвам в любовта и изобщо – мога ли да обичам още?
Никой не задава още по-страшния въпрос: „Колко сърца си разбил?“
Такива въпроси не се задават. Или отговорите не интересуват никого, или ги е страх от тези отговори. Това, за тялото, някак си е по-важно.
С колко жени си бил, че си научил всичко това, явно е негласният въпрос.
Не ѝ отговорих. Реалният отговор плаши всички. Едните не вярват, другите се отчайват: „При толкова жени какво мога да ти дам аз...“
Целунах я нежно, много нежно… После внимателно съблякох всичко от нея. Дрехите, бельото… Свалих обеците ѝ, свалих пръстените. Помолих я да махне и часовника.
Така, вече чисто гола, беше само моя. Целувах я дълго. Целувах всяка частица от тялото ѝ. Целувах я с часове.
И когато най-сетне я взех в прегръдките си, от миналото ѝ не беше останала и следа, бях изтрил всичко от него. То не ме интересуваше. Предстоеше ни общо бъдеще.

* * *
Така и не запечатах образа ѝ на снимка. 
Тя мразеше селфитата, а в краткото време, което открадвахме, за да сме заедно, нямаше време за снимки. Но никога не съм имал нужда от това. 
Само да затворя очите си – и образът ѝ изпълваше съзнанието ми. 
Така и не я целунах с отворени очи. „Усещанията са други“ – казваше тя и беше права. Както и за всичко друго.
Затова я целувах със затворени очи и в пълно мълчание. Устните ми помнеха вкуса ѝ, а пръстите ми – нежната ѝ кожа. Както и всяка издатина по тялото ѝ. 
Не ми трябваше нейна снимка. Така и никъде не можех да я сложа, защото никой не трябваше да я вижда. 
Важно беше да запазя спомена. За онази жена, която събуди изгрева в мен след толкова много залези.

* * *
Тя не ме искаше обикновен. Около нея имаше много мъже, повечето необикновени – и обикновен ѝ бях крайно недостатъчен. Беше ме избрала измежду другите точно заради онова зрънце, което беше видяла в мен. 
Смяташе, че съсипвам живота си, като живея така – ден за ден – и постоянно ме ръчкаше да надскачам себе си. 
Първо, естествено, се мръщех. Бях си влязъл в коловозите, парите ми стигаха. А и не смятах, че ще живея повече от година-две – за какво беше всичкото това надбягване. 
Тя обаче бе неумолима. Поставяше високи стандарти към себе си и изискваше същото от останалите: „За какво ми е да съм с теб, ако не можеш да ме заслужиш?“
Разкарах всички клишета от речта си. През годините бях натрупал различни думи и изрази за всяка ситуация, които работеха добре, и бях престанал да мисля. 
Лошото беше, че тя ги знаеше всичките и вместо да се връзва на тях, само ми се мръщеше. Почнах да се изразявам по-внимателно и задълбочено, да се обличам по-добре… всъщност винаги съм се обличал добре, но сега бях по-взискателен, преценявах дрехите за всяка ситуация. 
Почнах да мисля в мащаби – не само за бизнеса, но и за живота си. И най-странното за мен – започнах да искам да ѝ се харесам и да видя одобрението в очите ѝ (в думите рядко го получавах). 
Не ми се беше случвало от години. Бях си извоювал положение, в което никой не смееше да ми каже дума напреки и не се съобразявах с ничие мнение… 
За мен се говореше, че нямам сърце (десет пъти пренаписах тоя ред, представяйки си смръщения ѝ поглед – „Е, пак заби в клишетата!“). Сега треперех от всеки нюанс на неодобрение в гласа ѝ и не можех да се позная. 
Но ми беше хубаво. Чувствах се щастлив, влюбен и най-вече обичан… 
За една одобрителна искра в очите ѝ бях готов на всичко… Явно това беше онази любов, за която бях чел толкова много.

Книгата можете да закупите оттук - https://www.knigite.bg/book_new.php?pid=343


2020-04-16 | Прочетена: 100