Мария Георгиева - лекарят разказващ истории

Иван Богданов


1. Мария, ти освен писател си уважаван лекар, ръководител на отделение, станала известна с изказванията си за Ковид-а. Как съчетаваш тези две неща и всъщност лекарската професия пречи или помага на писането? 

 

Това ми е орисията и мисията в живота - да бъда лекар. От дете мечтаех за това и с последователност и много учене го постигнах. Вече 24 години работя любимата си професия и въпреки моментите на разколебаване, тежка умора и професионални разочарования, все още тръгвам всеки ден на работа с желание. Писането е именно това, което ми позволява да разтоваря и релаксирам. Най-хубавите си творби съм писала след най-тежките дни в болницата. Понякога дори се будя нощем и ставам да пиша. Може да се каже, че медицината и писането при мен са в добро съдружие.

 

2. Освен това си красива жена. На панаира много мъже питаха за твоите книги, някои дойдоха още преди да отворим щанда. Смяташ ли, че външния вид помага за продажбите? 

 

Никога не съм се възприемала като красавица и вярвам, че притежавам много по-ценни качества, заради които хората ме харесват или четат. Читателите ми са по-скоро жени, които далеч не купуват книгите ми, заради косата или очите ми. Мъжете, които харесват истински писането ми - също. Или поне това долавям в отзивите им. Може би, когато човек изглежда добре на снимки, това помага за рекламата, което пък е важно за продажбите.

 

3. Първата ти книга е изцяло автобиографична, във втората казваш, че има неща, които са по-скоро лични, отколкото художествена литература. Само себе си ли описваш в книгите и съвпада ли автор и лирически герой?

 

Първата ми книга „Горчиви гроздови зърна“ е романтичен разказ за моето детство. В нея всички герои са реални, събитията и преживяванията - също. Там ще срещнете моите любими хора, които дадоха старт на живота ми и ме научиха да обичам. „Десет часа без любов“ е книга с разкази, повести и писма. Реалното в нея са именно писмата, които реших да включа, заради художествената им стойност, а и заради това, че когато преди време поствах част от тях като поредица публикации във Фейсбук, много хора ги четяха и харесваха. Но да има съвпадение между мен и героините ми на сто процента е силно казано. Повечето от тях са измислени. Напълно в реда на нещата е един автор да вложи прашинки от душата си в написаното, но не бива да бъда идентифицирана с героините си. Разбира се, ползвам прототипи, най-вече мои приятели ми служат за това. 

 

4. И двете ти книги са обвързани с благотворителна кауза. Откъде идва това желание в теб да даряваш?


Ако не беше идеята да даря пари, спечелени от първата ми книга, тя никога нямаше да бъде издадена. Пишех и поствах на страницата си във Фейсбук и това ми беше достатъчно. Никога не съм мечтала да видя името си отпечатано върху корица. Но се случи. Дарителството е привилегия невинаги на богатите хора. То е нещо, до което човек достига, когато любовта препълни сърцето му. И трябва да се отлее. Затова започнах да помагам. И не само аз. Вярвам, че съм допринесла за успешния финал и на двете благотворителни кампании, в които се включих с книгите си. Сега имам нова мисия - десетгодишният Денислав Георгиев от Враца. Призовавам читателите и приятелите си да му помогнат.

 

5. Израснала си в дълбокия Северозапад и пишеш за него с много любов. Той ли те е формирал като човек и автор? 

 

Категорично да. Родена съм в Белоградчик - най-красивото място на тази земя. Сега ми стана мъчно, защото отдавна не съм си ходила там, но вярвам, че това скоро ще се случи. Там имам много приятели и читатели. Мисля, че космическата красота на природата там е нещото, което преди време отключи вдъхновението в мен. Родният ми край го има на много места във втората ми книга, неразривно свързани са  сърцето и душата ми с него. Все пак от там започна всичко…

 

6. Последните години нашумяха хумористични книги за Северозапада. Мислила ли си да напишеш такава? 

 

Не. Пък и нишата е запълнена. Имахме идея с мой приятел да напишем епистоларен роман в такъв стил и на диалект. Дори публикувахме глави от него във Фейсбук, за голяма радост на много наши почитатели. Но, като всеки съвместен проект, който не е особено амбициозен, нещо поизостана… Дай Боже, да го довършим в един момент!

 

7. Пишеш и поезия, по мое скромно мнение - добра. Защо не си издала стихосбирка? 

 

Никога няма да издам стихосбирка! Не харесвам стиховете си. Не и в сравнение с тези на други автори. Човек трябва да умее да бъде критичен към себе си и то повече, отколкото към другите. Мисля, че следвайки този принцип, ще се представяме в най-добрата си светлина и ще предлагаме качествен продукт. 

 

8. Ти си лекар и имаш чести срещи със смъртта. Описала си я като интригуваща червенокоса във втората ти книга. Примири ли се вече, че не всичко е в твои ръце като лекар или все още преживяваш всеки загубен пациент? 

 

Със смъртта никога не се свиква. Винаги се чувствам нищожна и дълбоко наранена, когато загубя пациент. Аз съм хематолог и ми се налага да контактувам често с онкоболните си пациенти. С много от тях се сприятеляваме. Говорим си не просто като лекар с пациент, а като близки - за децата и ежедневието. Така, когато загубиш накрая, понякога след тежка борба с болестта, този човек, ти го губиш не просто като пациент, а като добър приятел. И това боли. И оставя следи в душата…

 

9. В първия вариант на "Десет часа без любов" имаше много случки от болницата, които аз прецених, че не трябва да влязат в книгата. Разкажи някоя интересна случка на читателите? 

 

Няма да разказвам за пациентите, а за себе си… Когато бях млад лекар в белоградчишката болница, имаше един период на голям ремонт. Тогава работех във вътрешно отделение. Болницата беше спонсорирана от испанското посолство и получи не само пари за ремонти и апаратура, но и много дарения като лекарства и консумативи. Така, на едно дневно дежурство, отивайки към сестринската стая, в края на дългия коридор на отделението видях няколко проходилки и инвалидни колички. Санитарката точно беше измила плочките. Любопитна, отивам да видя отблизо помощните средства. Вземам една проходилка и тръгвам с валсова стъпка с нея по коридора. Сестрите излизат и почват да се смеят. Аз точно обяснявам, как с проходилката имаме обещаващо бъдеще като двойка за фигурно пързаляне, когато мокрите плочки ме предадоха, подхлъзнах се и с мощен трясък с проходилката се намерихме на пода. Сестрите плачеха от смях. Трясъкът, обаче, доведе шефа, който беше крайно възмутен от моята детинска постъпка и сериозно ми се скара. Понякога в болницата е забавно.

 

10. Първата ти книга са спомени от детството, втората са разкази, каква ще е третата, от която вече четем интересни откъси! 

 

„Не яж това!“ ще е роман, надявам се. В него ще срещнете Елена - жена на четиридесет и няколко години, която отчаяно се опитва да отслабне и да се влюби. Тя си спомня младостта, студентските години и любовта на живота си, която е изгубила, в същото време влиза в сериозни неприятности с голямата си дъщеря, която е доста колоритен образ. Ще има много любов, храна и фейсбук приключения. И не само…

 

11. Само на основа на собствения си живот ли пишеш или си използвала и истории разказани ти от други? 

 

Повечето от разказите ми са чиста измислица. Но има и такива, в основата на които стоят истински истории и които са ми подарени от мои приятели. Пък и животът ми едва ли би бил кой знае колко интересен на читателите.

 

12. Говорихме за лекаря, говорихме за писателя. Кажи нещо за човека Мария Георгиева, което не знаем! 

 

Обичам котки, да копая и садя, мечтая един ден да живея в къща с голяма градина, имам много цветя, обичам да готвя. Не гледам телевизия и никога не скучая. Вярвам, че съм добър човек и винаги се опитвам да помогна с каквото мога. Почти няма човек, който да е помолил за съвет или помощ, на когото да съм отказала, стига това да е било по моите възможности. Вярвам, че ако всеки от нас прави по едно добро в деня си, то ще се върне някога при него, умножено многократно. И това е мотото ми в живота.

 

13. Обичаш ли да пътуваш или пътуваш само върху листа?

 

Много обичам пътуванията, макар и да не съм ходила по света. Вярвам, че един ден ще имам тази възможност и ще си направя едно голямо околосветско пътешествие. Което пък да стане вдъхновение за поредната ми книга.

 

Родена и завинаги свързана със Северозапада. Белоградчик е мястото, където съм заплакала за пръв път и поела глътка от суровия предпланински въздух. Кръвта винаги зове нататък, може би, защото там за първи път познах любовта. Именно за нея е и моята книга "Десет часа без любов". Сигурно всеки пристъпва с известен скептицизъм към сборниците с разкази... Така е. Хората предпочитат романите. Но във всяка страница на тази книга ще намирате по нещо различно. От себе си... Тук ще срещнете любовта с нейните стотици различни лица. Истинската любов. Горчивата любов. Измамната любов. Забранената любов. Невъзможната, отчаяната, илюзорната. Чувствената, несподелената, безумната. Любовта между родители и деца, приятелството, като форма на любов. Жертвоготовната любов. И онази, която се крие под ежедневната доброта, зад мисията да си лекар... Ще я срещнете в схватка със смъртта. И невинаги ще е спечелила битката. Ще я прочетете в писма. Ще я изпиете в капки дъжд (или сълзи), ще я видите разголена, с песъчинки и морска сол в косите, затихнала като отпечатък от раковина в мократа ивица на вълните... И ще разберете, че е жива и може да бъде убита. Странните лица на любовта между двама може да са много, а тя да остави единствено горчив белег след себе си. Книгата е за хората, които обичат и искат да бъдат обичани... Може би ще ви разплаче и върне в обятията на отдавна загубени приятели... А колко време има в десет часа без любов, ще разберете, когато се потопите в моите истории. Добре дошли в моя свят!

Родена съм през далечната 1972г. в Белоградчик. Там прописах - за добро или зло. Пиша от ученичка. Първото ми стихотворение се казваше "Зима", написах го във втори клас, докато лежах у дома, болна от пневмония. Започваше така: "Бяла зима иде пак, носи ни игри и смях...". В гимназията пишех стихове и си водех тежък девически дневник. Стиховете показвах на любимата си учителка по български език и литература Анка Стоянова, мир на праха й, която пък с удоволствие ги четеше пред класа. Продължих да си измислям истории и да пиша есета и като студентка, но постепенно ученето и животът ме завъртяха така, че се откъснах от писането. Преди четири години претърпях тежка катастрофа. Това преживяване отключи старата ми страст и аз отново започнах да творя. Така се появи "Дневник на отчаяната дебелана", който имаше стотици фенове във фейсбук и който стана част от книгата, която в момента пиша. После започнах да пиша разкази, стихове, които качвах на новосъздадената ми страница - Мария Георгиева - Maracuya. Преди една година се появи и първата ми книга "Горчиви гроздови зърна", издадена с благотворителна цел.

 

Книги на авторката могат да бъдат закупени оттук - https://www.knigite.bg/author.php?id=408



2021-01-11 | Прочетена: 696