"Не яж това" - Мария Георгиева

Мария Георгиева


С влака пътувах дълго и мъчително… За разлика от пътуването към дома, това беше изтощително и самотно. Жегата трептеше под формата на мараня над златистозелените ниви, през които преминаваше влакът и сякаш никога нямаше да свърши. В ранния следобед пристигнах на гарата. Сградата - гола и напечена от жестокото слънце - беше полупуста. Помъкнах тежащия почти наполовина, колкото мен сак, с който баща ми ме натовари на влака, потупвайки ме окуражаващо по бузата за „довиждане“. Някак се добрах до квартирата на Катя, която ми беше дала ключ, за да я ползвам, с перспективата след началото на учебната година да станем съквартирантки. Таня беше решила да се премести в София и там да се дипломира, затова на мен ми се наложи да освободя стаята, която обитавах в края на учебната година и с Катя да станем съквартирантки.

Влязох в добре познатия сумрачен апартамент, с дълъг коридор, облицован с истинско дърво, лакирано в тъмен цвят, където миришеше особено на мухъл и лавандулов спирт.  

Хазяйката на Катя беше дебела, мрънкаща, белокоса бабичка с очила с дебели рамки, която просто поклати глава и изсумтя със съгласие, когато й споменах, че с Катя, от началото на втори курс ще делим една стая. Оставих храната, която си носех от къщи — гъбена супа със сирене, десетина от легендарните кюфтета на майка ми и един огромен като Колизеума лимонаден кекс, в хладилника на хазяйката и се заех да си подредя дрехите. Трябваше и да почета, а след шест вечерта — да ида до пощата, за да звънна на Васко. Надявах се да си дойде още тези дни, за да се видим най-после след тези дълги месеци, в които само си мечтаех за неговите уютни прегръдки, да се почувствам любима…

Докато лежах на леглото на Катя и преговарях забързано последната глава от учебника по физика, жегата утихна, а хората взеха неуверено да излизат на вечерна разходка. Беше ми писнало. От часове учех, затова реших, че заслужавам малко почивка. Преоблякох се в къси панталони и тениска, обух ниските си сандали и излязох. Хората вече изпълваха улиците на прашния, изтощен от жега град. Около фонтаните седяха млади и стари — едните натопили крака в прохладната вода, а другите — накачулени по околните пейки под кестените, липите и кленовете, щедро хвърлящи спасителна сянка, шумолящи приспивно от вечерния ветрец.

- Оооооо, Еллли!!! - познатият глас буквално ме стресна и ме накара да се усмихна до уши.

- Ангеле! - хвърлих се на врата му с неочаквана и за себе си радост, а приятелската му прегръдка ми се стори така удобна, че не ми се излизаше от нея. - Какво правиш тук по това време?

- Забравила си май, че и мен ме чакат два поправителни изпита?!

- Вярно, бееее…  - проточих аз. - Кога пристигна?

- Току-що. Излязох да купя нещо за ядене, че столът още не работи, майка нямаше време да сготви кой знае какво, пък и не й беше особено добре тези дни, та предпочетох да я оставя да си почива. Май ще карам на баничка от сутринта тази вечер…

- У нас има супа от гъби и кюфтета, каня те на вечеря. Има и кекс.

- Като си помисля колко вкусно готви майка ти, май няма да се дърпам. Какво ще кажеш да си купим и бира?

- Разбира се… Само нека минем през пощата да звънна на Васко!

- Ти иди до пощата, а аз ще отскоча до онзи магазин отсреща да купя бира. Среща - точно тук, след като всеки си свърши работата. Нали?

Аз толкова се радвах на Ангел и това, че ще споделим вечерята, че дори не се засегнах на малко нехайното обещание на Васко, че в края на седмицата ще  дойде:

- Но ще е за два дни. Имам да давам едни пари на хазяина. После отново се прибирам. Ще се върна за началото на учебната година.

Сигурно щеше да ми е много криво, ако тази вечер не беше се появил Ангел. Докато вървяхме към квартирата на Катя, Ангел реши, че ще е неудобно още първата вечер да си каня гости и затова просто взехме от хладилника храната и потеглихме към квартала на момчето. По пътя си говорихме за това кой какво е правил през лятото.

- Нищо интересно, с две думи. - Ангел вървеше до мен с леко тромава походка, носейки торбата с бирите и яденето. - Видях се няколко пъти с разни приятели, които учат в София, напихме се и така…

- Някое гадже не закова ли?

- Кви гаджета с тези поправки, бе, Елено?!? Нали трябваше да се чете?!? Ми ти? Направи ли река от сълзи, заради Васил? Ех, тези сини очи, беееее!

- Чувахме се от време на време… Той все беше зает, купони, приятели…

- Ми търсен си е Васко, какво да се прави?!? А ти не увесвай нос, ще си дойде в петък, ще се видите. Пък и новата учебна година съвсем ще нормализира нещата. Я… Искаш ли да се отбием ето тук набързо? Ще пием по едно и ще идем у дома да хапнем. Даже, ако искаш можеш да спиш у нас, няма да те изям за една вечер…

Сочеше ми малко кафене, което като че беше правено да е барака за инструменти. Малко прозорче, покрив от гофрирана ламарина, а на вратата - лепенка с лъвчето на СДС. Но отвътре се оказа доста уютно и хладно, макар и сравнително тъмно. В ъглите светеха мижаво няколко лампи, миришеше на цигарен дим, силен алкохол и ароматизатор за въздух. В дъното седяха двама с вид на квартални пияници, които почти нечленоразделно спореха на висок глас. Освен тях в кафенето беше само барманът, който се оказа собственик на кръчмата и приятел на Ангел. Двамата весело се поздравиха, очевидно радостни, че се виждат отново след много дни:

- Ели, запознай се с Мони! Мони - Ели.

Докато се ръкувахме, видях, че очевидно Мони ме харесва. Тъмните му очи светеха в мрака, докато премерено стискаше ръката ми:

- Гадже ли ти е? - кимна с глава в моята посока Мони, без да откъсва очи от мен.

- Не, за съжаление, Елена е сериозно влюбена. Не в мен.

Барманът продължаваше втренчено да ме гледа. Въпреки тъмнината, видях, че е над трийсетте, а по слепоочията му вече сребрееха първите бели косъмчета. Беше ниско подстриган, веждите му бяха дебели и рунтави, а устните - тънки и лъскави. Не беше се бръснал поне три дни и наболата му брада му придаваше бандитски вид. Беше симпатичен. И откровено ме сваляше с поглед.

Мони сипа в три чаши хубава водка, извади и три кока коли и цялата ни групичка седна до маса близо до прозореца. Запалихме цигари и се чукнахме. Говорехме си за дреболии, Ангел  разказваше за летните си подвизи, а аз рядко се включвах в разговора, като се опитвах да се шегувам. Но ми беше трудно, заради начина, по който ме гледаше Мони. Той мълчеше през цялото време, пушеше и отпиваше от водката. Очите му шареха по ръцете и раменете ми, гърдите и голите ми крака. Стана ми неудобно от откровено сексуалния начин, по който ме гледа, затова станах и казах, че отивам до тоалетната. Забавих се малко там, защото усещах странно притеснение от бармана. Докато миех ръцете и лицето си, реших да помоля Ангел да си вървим. И без това в тази жега храната можеше да се развали. Когато се върнах, видях, че двамата алкохолици си бяха тръгнали, Ангел също не се виждаше никакъв.

- Тръгна набързо, реши, че ще се развали яденето, което носи. Да го остави в хладилника…

Мони излизаше иззад бара и се приближаваше бавно, все така впил очи в мен. Странното беше, че не се уплаших от този поглед, а по-скоро изпитах особена възбуда.

- Елена… Красиво име, красиво момиче…

- Благодаря… - измърморих. - Май трябва и аз да тръгвам…

- Защо, Елена? Не разбра ли, че искам да си моя? Не усети ли?

Той продължи да се приближава. Стоях така, а краката ми трепереха. Не можех да спра да гледам големите му ръце, с едри и кокалести длани… Устата ми пресъхна и не можех да издам нито звук… Мони вече стоеше на десетина сантиметра от мен. Въздъхна тежко и без никакво предисловие ме прегърна, притисна ме до стената и алчно ме целуна по устата. Притисна се към мен целия, с език дълбоко шарещ и лаком. Целувката беше толкова вихрена, че ме възбуди като експлозия и аз го прегърнах и се притиснах към него. Усещах ръцете му на гърба си, после едната замачка гърдите ми и се спусна между краката ми. Неочаквано. Леко грубо. И адски приятно. Не знаех какво става, но се чувствах на седмото небе с мъж, с когото се бях запознала преди не повече от час. Той разкопча панталонките ми и ме погали първо през бельото, а после премести и него. Аз стенех и се целувах като обезумяла с него, мечтаейки да идем някъде отзад, да се съблечем и да се чукаме… Да, да… Не да правим секс, а именно да се чукаме. Откъде ли дойде тази мисъл в полудевствената ми глава не знам…

- Охо… страстна мацка… Ти  да видиш?!? Май и ти ме харесваш… - изръмжа Мони. Отново притисна с две ръце задника ми, но този път ме зацелува по шията. Пред затворената врата на кафенето внезапно избликна гласът на Ангел. Очевидно се беше върнал и говореше с някого на идване. Мони се дръпна от мен, но преди да се обърне прошепна:

- Ела по-късно тази вечер, когато си тръгнеш! Моля те! Ще те чакам…

Не казах нищо, но истината е, че за мой срам, докато Мони ме целуваше, дори за миг не помислих за Васко. Ангел влезе в кафенето, очаквайки да ни види до масата, затова се учуди, когато видя, че Мон и стои зад бара и мие чаши, а аз бързам към вратата.

- Ели..? Няма ли да пием по още едно?

- Не, моля те, да идем да хапнем, днес почти нищо не ядох и сега съм доста гладна.

Ангел ме гледаше учудено, вероятно заради глухия ми глас, но кимна на Мони за довиждане и си тръгнахме. Когато влязохме в малкия апартамент, който обитаваха с тримата си съквартиранти, Ангел ме погледна загрижено:

- Абе, да не ти е направил нещо тоя Мони? Кажи само и се връщам да му смажа муцуната!

- Не, моля те… Всичко е наред! 

- А ти що си такава червена?

- Ами… натисна ме малко…

- Мръсник! Отивам…

- Не! Остави! Нищо не ми направи, защото ти дойде.

Срамувах се да кажа на Ангел, че всъщност преживяването въобще не е било неприятно за мен и, че всъщност се чувствах незадоволена… Да, именно незадоволена. Не знаех какво точно е това, но смуглото чувство на преминала възбуда ме караше да кръстосвам крака и да опитам да го потисна. Ангел се въртеше около печката в кухнята. Топлеше супа на котлона и режеше домати.

- Тоя Мони голям боклук излезе… Как пък въобще не си е губил времето, ами веднага те е налазил…??

- Не го мисли повече, мина… Да говорим за друго.

Докато сърбахме горещата супа от гъби и домашно сирене и хапвахме от феноменалните кюфтета на мама и на двамата ни дойде настроение. Ангел взе да ми разказва как ходили на някакъв купон във вилната зона на града, в който живее и загубили един от приятелите му из лозята…

- Така се беше напил, говедото му с говедо, че си беше загубил обувките някъде из калта в лозето. Търсихме ги час и накрая го отведохме у тях бос, с наслоена на краката му мокра пръст, сухи листа и клечки. Майка му почна да го пустосва от вратата и да вика:“ Изуй се бееееее!“, а той едва фъфлейки да й отговаря:“ Я съм бос, маааааа!“. 

Смяхме се искрено, после си взехме по бутилка бира и излязохме на терасата. Гледката към заспиващия град явно действаше на двама ни еднакво. Ние мълчахме, гледахме как заревото от потъналото зад хоризонта слънце, бавно променя цвета си до тъмно червено, а високите блокове грейват с точиците на прозорците си. Поговорихме още малко, после мълчаливо изчакахме мракът да застели света. Ангел отвори по още една бира. Седяхме мълчаливо. Мислех за Мони и неговата гореща целувка. Признах си пред себе си, макар и неохотно, че всичко в мен крещеше да кажа чао на Ангел точно сега, в този момент и да ида в злогледото кафене. Мокрите ми гащички ми напомниха за преживяното преди два часа… Дали все още Мони ме чака там? Дали, ако отида, ще преживея нещо страстно и непознато за мен? Но знаех, че кураж за това няма да събера, пък и Васко е гаджето ми. Аз го обичам и не искам да му изневерявам.

- Е, Ели… Ще останеш ли да спиш тук? Да не те изпращам до вас по нощите, далече е…

- Ами… добре… - промърморих аз.

- Освен, ако не искаш да се върнеш при Мони…

Наведох глава засрамено:

- Моля те, нали повече нямаше да говорим за това…?!?

- Хайде, тогава, да си лягаме. Ще спиш на другото легло. А утре ще пием кафе и можем да си направим преговора по физика, искаш ли заедно?

- Това е чудесна идея! Оставам.

Ангел извади чисти чаршафи, понечи да ми застели леглото, но аз не му позволих и го накарах, докато направя това, той да иде до банята пръв. Когато и аз взех душ и влязох в стаята, моят приятел вече тихичко похъркваше, обърнат към стената. Вероятно е решил да полегне така, докато се върна от банята, за да не ме притеснява. Усмихнах се и мислено го целунах по бузата. Колко е мил! Загасих светлината и си легнах.

 

Родена и завинаги свързана със Северозапада. Белоградчик е мястото, където съм заплакала за пръв път и поела глътка от суровия предпланински въздух. Кръвта винаги зове нататък, може би, защото там за първи път познах любовта. Именно за нея е и моята книга "Десет часа без любов". Сигурно всеки пристъпва с известен скептицизъм към сборниците с разкази... Така е. Хората предпочитат романите. Но във всяка страница на тази книга ще намирате по нещо различно. От себе си... Тук ще срещнете любовта с нейните стотици различни лица. Истинската любов. Горчивата любов. Измамната любов. Забранената любов. Невъзможната, отчаяната, илюзорната. Чувствената, несподелената, безумната. Любовта между родители и деца, приятелството, като форма на любов. Жертвоготовната любов. И онази, която се крие под ежедневната доброта, зад мисията да си лекар... Ще я срещнете в схватка със смъртта. И невинаги ще е спечелила битката. Ще я прочетете в писма. Ще я изпиете в капки дъжд (или сълзи), ще я видите разголена, с песъчинки и морска сол в косите, затихнала като отпечатък от раковина в мократа ивица на вълните... И ще разберете, че е жива и може да бъде убита. Странните лица на любовта между двама може да са много, а тя да остави единствено горчив белег след себе си. Книгата е за хората, които обичат и искат да бъдат обичани... Може би ще ви разплаче и върне в обятията на отдавна загубени приятели... А колко време има в десет часа без любов, ще разберете, когато се потопите в моите истории. Добре дошли в моя свят!

Родена съм през далечната 1972г. в Белоградчик. Там прописах - за добро или зло. Пиша от ученичка. Първото ми стихотворение се казваше "Зима", написах го във втори клас, докато лежах у дома, болна от пневмония. Започваше така: "Бяла зима иде пак, носи ни игри и смях...". В гимназията пишех стихове и си водех тежък девически дневник. Стиховете показвах на любимата си учителка по български език и литература Анка Стоянова, мир на праха й, която пък с удоволствие ги четеше пред класа. Продължих да си измислям истории и да пиша есета и като студентка, но постепенно ученето и животът ме завъртяха така, че се откъснах от писането. Преди четири години претърпях тежка катастрофа. Това преживяване отключи старата ми страст и аз отново започнах да творя. Така се появи "Дневник на отчаяната дебелана", който имаше стотици фенове във фейсбук и който стана част от книгата, която в момента пиша. После започнах да пиша разкази, стихове, които качвах на новосъздадената ми страница - Мария Георгиева - Maracuya. Преди една година се появи и първата ми книга "Горчиви гроздови зърна", издадена с благотворителна цел.

Книги на авторката могат да бъдат закупени оттук - https://www.knigite.bg/author.php?id=408


2021-01-12 | Прочетена: 253