Ивелина Петкова - Повелителката на Странджа

Божидарка Божинова


1. Може ли смисълът на живота да бъде разказването на вълшебни приказки?

Може да бъде смисъл, ако разказването на приказки те прави щастлив. Защото според мен това е смисълът на живота – да бъдеш щастлив. Ако разказването на приказки е важно и за други хора, още по-добре. Въпреки че смятам, че хората, които пишат, го правят заради себе си. И все пак, ако има и други, за които е важно, е още по-хубаво!

 

2. В своите разкази ти описваш голямата, силна, тежка и съдбовна любов. Какво е за теб любовта?

Не смея да твърдя, че познавам любовта и че наистина съм я срещала. В моментите, в които съм вярвала, че обичам, и които не са толкова много, та в тия моменти над любовта винаги е надделявало обстоятелство, заради което любовта е била подмината – дали правене на пари, дали деца, дали неродени деца… В този смисъл в моя личен живот любовта още не е побеждавала егото. Вярвам обаче, че всеки човек си има негов човек, с когото вероятно се среща късно. Защото вярвам, че само завършени и свободни личности със собствен живот, собствени мечти и стремежи могат да различат и приемат любовта. Да се свържеш с друг човек не заради нещо, а защото си още по-свободен с него, е любов. Любовта задължително трябва да изважда най-хубавото от хората и никога не е зависимост, компромис или страх. Да обсебваш времето на някого и да искаш да живееш неговия живот, не е точно любов. Ей такива неща мисля за любовта, която не познавам.

 

3. Като автор ти владееш думите и ги използваш умело и разбираемо. Кое има по-голяма сила – думите или действията?

Думите имат голяма сила. Те могат да създават нови светове. Без да изричаме думи, е невъзможно да общуваме, да се разбираме и да се обичаме. Най-големите разминавания в живота ми са ставали, защото не съм казвала какво мисля, чувствам и предпочитам. Най-големите ми болки в живота са свързани с хора, които са мълчали и не са казвали къде греша или с какво мога да помогна. Така че думите са дадени на хората, за да може да е по-лесно да споделят дните си. Те са им дадени и за сътворяването на нови светове. И действията имат голяма сила. Но те не създават нови светове, само доизграждат вече съществуващия. Ако ме питаш кое е по важно за мен – какво говори един човек или какво прави, то отговорът ми е – най-важно ми е какво мисли! Какво, по дяволите, мисли, та да не прави това, за което говори! В разминаването на тия действия се крие дълбока неискреност, която презирам.

 

 4. Разкажи ни легендата за Странджа. Тя ли е в основата на всичките ти разкази?

За Странджа няма една главна легенда и дори тези, които са ми попадали, са късни приказки, свързани с красотата на природата ѝ. От сорта на – била красива девойка и Господ я сътворил от усмивката си. Това са красиви приказки, безспорно. Странджа е била свещена планина за древните и остава и до днес за днешните, защото в дълбоките си долове крие сили, които усещаш, ако се озовеш там. Нищо че си човек на 21-и век и работиш с компютър. Странджа наистина може да разказва легенди, но на всеки разказва различни. Аз разказах това, което прошепна на мен. 

 

5. Ти си учила история. Лесно ли се съчетава тази сериозна наука с легендите и преданията, с виденията и чудесата? 

Историята си има Муза и това е Клио. Всички учени, свързани с науката за себепознанието, каквато е историята, вярват на видения, сънища и чудеса. Как според вас Шамполион би могъл да разгадае египетската писменост, ако не е вярвал във виденията си! Искам да кажа, че човек, след като е натрупал добра база от факти, не може да работи качествено с нея, ако не допусне до себе си музата. А музата е това – да се отърсиш от стереотипи, практичност и рутина. Предмет на историческата наука са хората. Нима виденията, легендите и семейните предания не творят историята на хората? Както казах, Историята си има Муза и това е Клио. 

 

6. Различна ли е Странджа до морето и Странджа с дърветата, изворите и пещерите?

Нарекох ги за себе си Странджа на Морето и Странджа на Светците. Обживяла съм и двата свята и да, има една огромна разлика. В Странджа на Светците все още съществува една дълбока връзка между човека и природата, която е напълно съществена и видима. Обичам места, на които се ходи трудно и дори понякога не те пускат да стигнеш. Обичам тази Странджа на трудните, стръмни, кални пътечки, по които издрапваш само защото знаеш, че много искаш да стигнеш. И като стигнеш, душата ти е щастлива, че е допусната. Понякога го чувстваш като привилегия, сякаш си заслужил награда и от това още повече се обичаш. Странджа на Морето е имала в миналото същата сила, но тя е изчерпана от присъствието на хора, които не осъзнават до какво се докосват. Ние, хората, сме способни да унищожаваме енергията на природата, на морето и земята, когато спрем да я уважаваме. Опитайте се да останете сами някъде край морето през лятото, опитайте се да намерите място без кръчма, чадъри и пластмаса. Затова през последните години наистина заобичах морето през зимата. Защото чувствам отново силата му. Смисълът на живеенето е да се отваряш за стихиите, а не да се окопаваш в бетона. Когато работя под водата, чувствам точно това – стихиите, които ме допускат, дори ме обичат, защото съм изпълнена с уважение към света. Това научих в Странджа и го прилагам където и да отида. Ние сме част от всичко и всичко живее чрез нас. Странджа на Морето и Странджа на Светците са два магически паралелни свята, където пребивавам, и те ми помагат  толкова да обичам живота. Никой обаче не може да си въобразява, че ще ги види, каквито ги виждам аз. Защото тези два свята се отразяват в сърцето и какво отразят там – това ще покажат. Магическо е. Каквото дадеш, това получаваш! Величествено равновесие!

 

7. Разкажи ни повече за нестинарството. Какво представлява то извън ритуала танцуване по жарава?

Нестинарството е вяра в силите на Светците, т.е. в стихиите. То е целогодишна обредност и си има свещени места – аязми. Има си и общност, която се грижи за обредите и строг ред и йерархия. Нестинарството, по думите на старите нестинарки, е „За доброто на хората и на света“. Нестинарите вярват, че спазвайки обредите, изчистват греховете на хората и ги предпазват от беди. Има дни в годината, които бележат определени слънчеви фази, когато се ходи на аязмите, правят се хлябове, колят се курбани и всеки човек от общността си има своята важна роля. Нестинарите си имат ръководител, наричан епитроп. На него и на нестинарите се явяват светците и разкриват волята си. В наши дни отдавна няма такива, които да пророкуват в огъня, както е било в миналото. Нестинарството ще продължи своето съществуване през вековете, но то има същия проблем, който има и опазването на земята – хората нямат уважение към нищо извън тях самите. Те не признават правила и йерархия. Съвременният човек вярва, че всичко трябва да е достъпно и всичко му се полага. Така модерният „достъп до култура“ или достъп до природа. Асфалт до Мишкова нива, лифт до Рилските езера, амфитеатър в село Българи, за да гледа как нестинарите играят в огъня. Ама не е така. Има неща, които трябва да си останат скрити в дъбравата, защото иначе се обезсилват и приличат на евтин панаир с бой за бира и кебапчета, защото това също са необходимости. Нестинарството е от ония неща, за които в орфическите химни се казва: „Затворете вратата за непосветените“. То е обред и вяра отвъд човека на 21 век и даже въпреки него. Всяка година на 3 юни хората ми доказват, че не заслужават нестинарството. Вярата на нестинарите не може да бъде разказана, тя се усеща по други начини. Не ми стигат думите тук. Всички външни наблюдатели на нестинарството са напълно ненужни. То трябва да е скрита обредност и оттам черпи голямата си сила. Недопустимо е да бъде манипулирано или изучавано поради нечии лични духовни търсения. Нестинарството е една от най-големите сили на българите.   

 

8. Ти разказваш за Странджа. Но сякаш и планината разказва за теб. До каква степен се отъждествяваш с нея?

Вярвам в предопределености. По принцип. Сигурна съм, че въобще не е случайно да се озова там и така да се втъка в нея. Преди години бившият кмет на Малко Търново, Иван Иванов (светло да му е), ме посъветва да си поровя по корените, дали нямам някой дядо от Източна Тракия, но не порових навреме и после разнищвах много чужди родословия, но до своето не стигнах. Просто Странджа за мен е като фантастичен свят, който ме е повикал, после приел и това ме прави богата. Не се отъждествявам с нея, но истината е, че я чувам и разбирам. Въпрос на чест е за мен да съм част от историята ѝ и си благодаря, че чух някога повика ѝ. Сега щях да бъда съвсем друга.

 

9. Героините в твоите разкази са силни, забележителни жени с магически сили. Такива ли трябва да бъдат жените: владетелки на сърцата си и на света? 

Жените по принцип са силни, забележителни и с магически сили. Вярвам, че така се раждаме. Но после… Обикновено в семейството се случва първото прекрояване чрез възпитанието. После обществото прави другото и довършва работата. Ролите ни са предопределени. Понякога обаче се събуждаме. Няма по-сладка радост от това, да можеш всичко сама, да плащаш сметките си сама, да решаваш и избираш сама. Не казвам да си сама в живота, но да определяш собствената си стойност сама. Иначе наистина обичаната жена е абсолютната магьосница! Жената трябва да бъде обичана, но свободна, за да остане забележителна.

 

10. Разказваш как се меси самодивски, магьоснически хляб. Ти самата умееш ли да месиш питки и остава ли ти време да създаваш уют у дома? 

Умея да меся хлябове. Винаги използвам в приготвянето на хляб най-добрите продукти, за които мога да платя. Хляб се прави без компромис с продуктите и с усмивка и настроение. Научих се сама преди десетина години, защото бях обрекла хляб на Богородица по мой много личен повод. Всяка година правя пити и ги нося там, където съм ги обрекла. Случвало ми се е душата ми да е разбутана и тогава не съм месила – отлагам за следващия празник, но не се насилвам. Не се приемат от светците дарове без сърце. Така знам.

Не знам дали създавам уют, но красота с хаос – със сигурност. Обичам да редя красиво маси, важни са ми приборите, покривките, съдовете – всичко ми е специално избирано и нищо не може да се озове случайно на масата ми. Не говоря за това, че всичко е скъпо и перфектно. Не е въобще! Само е специално избрано от мен. В къщата ми винаги цари бъркотия, зарината съм с неща. Това е недостатък, но е свързан с правенето на история. Простила съм си го.

 

11. Къщата с белите фенери е не само разказ и заглавие на твоята книга. Тя има собствен облик и собствено име - Салмида. Какво символизира тази къща за теб? 

Салмида е единственият дом, който съм имала. Тя беше едно видение и мечта, които успях да докосна. В нея втъках душата си и исках да е завинаги моя. Тази къща превърна идеята за дом в свещено място. Всяко нещо от нея съм докосвала и обгрижила. С ръцете си я сътворих. И не сама, разбира се. В тази мечта имаше още един човек, когото винаги съм обичала. Бяхме млади и напълно луди, за да вложим всичко, което някога можем да изкараме, в една селска къща. Но тя си остана вълшебна. И ни даде нов живот, след като я напуснахме. Парите от нея са наш гръб до степен никога да не зависим от никого. Не че парите от нея са толкова много. Просто не стават за харчене. Използват се за други мечти.

 

12. Белите фенери всъщност не са бели, те са разноцветни и различни по форма. На какво е отражение белият цвят? 

Когато правихме къщата, решихме, че ще използваме само естествени материали в интериора, и затова варосахме стените ѝ. Затова бяха бели фенерите, когато ги палехме вечер, стените светеха от белота. Това бяло се набиваше в мислите ми винаги, когато си я представях и спомнях.

 

13. Разказваш за много святи места в Странджа. Каква е тяхната сила? На какво се учи човек там?

Аз научих колко е важно да си вярвам. Научих, че съм важна. Научих да уважавам дълбоко всеки човек, да бъда търпелива и нежна. Не знам каква е силата на тия места за другите. Щастието и радостта, които съм изпитала при срещата си със свещените места на Странджа, е трудно да бъдат описани. Спокойствието, че съм на пътя си и на мястото си, е достатъчно за целия ми живот. Понякога, когато се чувствам слаба, неуверена или недостатъчно добра, си спомням каква бях там. И действа. Научих, че смисълът е да си радостен и щастлив, което значи да прощаваш и да благодариш. Животът няма други претенции към нас, простичък е. Това научих.

 

В началото на второто хилядолетие след Христа за пръв път, поне за този живот,  прекрачих праговете на Странджа. Заведе ме там човек, който имаше ключове за портала на времето, от който прожектираше древни светове, и пазеше ключа за прохода в една прашна канцелария на Московска 13, където и досега се помещава Институтът по Тракология. Завърших неговата академия на Античността и стремежа към човекознанието и се научих да разпознавам всяко изсечено камъче от отдавнашна човешка ръка. Виждах неговите древни траки да тичат по планинските склонове, да се спотайват жените им по пещерите, а до залива – стъкмяваха лодките си... Научих се да стъкмявам и аз лодки и водолазната екипировка беше част от балния ми тоалет на дипломирането. Защото подводните древни светове, останали в диплите на моретата, бяха и моя, и ваша история, и малцина бяхме тия, научени да я разказват.

След няколко години се върнах в Странджа, за да си стъкмявам дом. Събирах там залези, слъз от смокини, рецепти за чай и за хлябове, вой на чакали и стари песни, изплакани от древни странджански души. Разказвах ги тези песни и приказки от сцената на един музей, кацнал на края на Света. Това продължи цели десет години! Имах джип, с който стигах навсякъде и знаех за това всякъде всичко! Хората, които ме срещаха по прашните пътеки и слушаха упоени думите ми, ме нарекоха Владетелката на Странджа! Нескромно е, но им благодарях! Тая планина ме отчува и ме люля в селския си двор, ми ми очите с язмените си води и корубите на старите дъбове ми шептяха своите древни шепоти. Проведох с колегите си над десет изследователски програми със студенти и ученици в селищата на Странджа и в продължение на няколко години успяхме да натрупаме огромна база данни от приказки, песни, спомени, много лични духовни преживявания на най-възрастните ни разказвачи, които с много обич и надежда се отваряха за нас и споделяха за живота си сред светците, за обредността в семействата и за живеенето си, което е част от живото наследство и народната памет. Тогава се заех със следващото предизвикателство от Странджа! Осмелих се да застана и от другата страна – на човека, който разказва тези истории, защото ми се струваше непростимо ние днешните да знаем толкова малко за паралелния свят на духа!  

Склоновете на тая планина потъват драматично и изтерзано във водите на Черно море! Което често ме подсещаше за потъналата в прах и забвение водолазна екипировка.

Днес вече не съм в Странджа, но често се връщам там за слънчевите ѝ празници. Затова скоро осъмнах на една поляна на връх Свети Илия до село Стоилово. Осъмнах сама, защото всички, които си тръгнаха в оная нощ, знаеха, че съм у дома. Може да ви се струва като противоречие! Но да те оставят да нощуваш под звездите над Странджа значи само, че знаят какво дириш там. Познават те. Вярват на молитвите ти. И си част от тоя съкровен свят. И тогава разбрах, че никога няма да се откъсна от тоя свят... Ще проходя приказни земни места, ще обичам и мечтая другаде, несъмнено! Обаче, когато се връщам, ще ми се отварят портите като на принцеса. И тия порти за мен са измислени, даже. И тия порти са моя стълб! Където и да съм!

 



2021-01-24 | Прочетена: 359