Яна Радилова - из романа "Последен щрих" 2

Яна Радилова

 

Съвестта ме гризеше като гладен плъх. Отхапа си парченце от душата ми и се почувствах някак разръфана и протрита. Не изпитвах нито омерзение, нито страх, но вината ми беше по-ужасяваща от всички други чувства, които бях способна да изпитвам. Когато човек е виновен, той първо започва да се оправдава - пред другите и пред себе си. Залъгва се, че виновниците са други - обстоятелствата, съдбата, Бог или съседката от втория етаж. Но винаги се намира някой, който знае и помни какво точно си извършил и ти натяква непрекъснато за онова, което си сторил. И така ти се вглеждаш в себе си и търсиш следващото нещо, което ще те подхлъзне. Провалът не закъснява, особено когато го провокираш. Постепенно свикваш, че си от грешниците и дори се примиряваш с този факт. Но някъде по средата на този мъчителен процес преставаш да обичаш себе си...

 

Погледнах се отново в огледалото. Бях с мрачен поглед, не напълно отчаян, а по-скоро натоварен с твърде много зловещи мисли. Шалът все така си стоеше на врата ми, но сега ми изглеждаше неестествено красив спрямо моята съшност. За какво ми трябваше да се преструвам, че съм елегантна и изтънчена? Можех да излъжа минувачите, но не и себе си. И без това шалът ми стягаше около шията, затова го отвързах и го сложих до платното. 

Захванах се да рисувам очите на старицата. Първо им капнах по-тъмна боя, а после с по-светлосиво започнах да правя кръгчета в центъра им. Изглеждаха като сияйни точици сред мъртви кухини. Опасявах се да не се повтори случката с момчето от първата ми картина, което ме наблюдаваше с подозрителен поглед. Но очите на старицата така и не оживяха - не и в буквален смисъл. Бяха почти като истински, но не клепнаха нито за миг. Вътрешно се успокоих, че този път няма да имам зловещи видения.

Продължих по-надолу, към устните. Погледнах отново към чашата вино, която вече бях преполовила, и се опитах да пресъздам рубинения цвят, който щеше да е най-подходящ за червилото на старицата. Получи се нещо смесено между винено и боровинково, така че вкусът на нейната целувка трябва да е бил сладко-горчив. Но не изпитвах желание да ме целува, особено след последните движения на четката ми, които разкривиха чертите на лицето до такава степен, че жената вече приличаше на страховита карикатура. 

Сега трябваше да нарисувам и шала. Бях го свалила, но все още си спомнях как изглеждаше върху мен. Как ли щеше да стои върху състарената женска шия? Нямах търпение да разбера. Сребристата боя беше толкова ярка, че ме заслепяваше и се наложи да присвия очи. Рисувах коприната с изтънчени и плавни движения на ръката, все едно бях тъкачка на стан. Шалът беше толкова голям, че прикриваше не само заострената брадичка на старицата, но дори и долната част от ушите й. В ръката й нарисувах умалено копие на същия този шал, само че с доста по-размити детайли. Виждаше се, че има някакъв надпис, но той беше толкова ситен и неясен, че не можеше да се разчете.

***

Отидох в банята, за да наплискам лицето си с вода. Трябваше старателно да измия и ръцете си, за да не оставя и капчица боя. Този ритуал спазвах стриктно всяка вечер. Исках да си лягам "чиста" - и във физически, и в душевен смисъл. 

Погледнах уж небрежно към часовника. 23:55. Мисля, че съм готова. Само че в тази професия никога не можеш да си напълно сигурен дали си свършил задачата си за деня...

Мисля, че сега е моментът да ви представя моето занимание. Работя като реставратор на спомени. По образование съм художник, но по призвание възстановявам парчетата от едно неясно минало. Чуждо минало. Всичко, което се иска от мен, е да рисувам спомените на моя клиент като отделни картини. Да увековечавам съсипващи чувства като самота, вина или гняв, за да са винаги окачени на стената и да напомнят за своето присъствие. 

Обикновено хората се опитват да заличат всички спомени, които пробиват душите им. Не е лесно да живееш с болка, която те поглъща ежеминутно - като огромна черна дупка... Но моят клиент иска точно обратното - да впримчи страданието в картина, за да се връща непрестанно към пагубното минало състояние. Да сложи рамки на спомените, които все тичат и обещават да избягат напълно.

Той ме намери точно тогава, когато бях изгубила тръпката от живота и изкуството. Апатията беше обладала целия ми дух. Запознахме на една изложба в Художествената галерия. Докато погледът ми разсеяно блуждаеше из картините в галерията, един човек на средна възраст дойде при мен, закашля се и ме попита:

- Харесва ли ти?

Първоначално си помислих, че този въпрос не е адресиран към мен и не отговорих. Рядко ме заговаряха, защото на повечето им се струвах твърде безлична и безцветна. Не флиртувах с непознати, не се закачах с връстниците си. Предпочитах да съм в сянка. Понякога е много удобно да си в сянка: никой не забелязва несъвършенствата ти и можеш да си позволиш много неприемливи неща. Като това да четеш детектив в някой ъгъл на галерията, докато се предполага, че трябва оживено да обсъждаш картини.

- Харесва ли ти?!

Въпросът беше повторен с повишен тон. Обърнах се към човека, който явно ме беше забелязал. Гледаше към мен, а и нямаше други хора в ъгъла, който си бях заплюла. 

- За картината с камъните ли говорите? - отговорих на въпроса с въпрос, което беше глупаво от моя страна. Нямаше други картини точно в този ъгъл. - Ако имате предвид нея, смятам, че... не е нищо особено. Но моето мнение няма особено голямо значение.

- Разбира се, че има. Всички посетители имат правото на мнение. А защо не ви харесва - какво бихте променили в нея?

Стори ми се странно, дори подозрително, че някой се интересува от моето мнение. „Трябва ли изобщо да отговарям?“ Огледах високия мъж пред себе си, който беше надвиснал над сянката ми като скален орел. Веднага го определих като настоятелен тип, който вероятно не би приел отказ. Дали заради внушителния му външен вид или просто защото имах нуждата да споделя своето виждане, все пак отговорих.

Казвам се Яна и съм "преводач" на птиците, вятъра и звездите.
Родена под знака на Водолея, аз съм дете на Вселената, свободомислеща и винаги търсеща собствен начин да разбия бариерите по пътя ми. Обичам да тичам, за да "проветрявам" мислите си и после да ги "издишам" върху белия лист, преди да са се задушили в тягостното битие. 
Понякога пиша за красотата, за разтварянето на сетивата, за нежността, а после добавям щипка сол в тази иначе бисквитена смес. 
Понякога ще ви разочаровам - че празникът си е отишъл преждевременно или животът ни е подхлъзнал като безпощаден кочияш. И точно когато песимистът е на крачка да се превърне в кух вцепенен дънер, аз ще го убедя, че може да преплува небесата. Е, аз не мога да летя, но какво от това? Важното е да убедя читателя си, че той може да го направи.
Когато преди повече от десет години ме връхлетя непокорната муза и остави своя огнен отпечатък, се роди книгата ми "Шепа морски камъчета". Това беше само едно плахо открехване на творческото ми Аз, което с времето все повече израства и намира себе си. Постепенно започнах да пиша стихове и така се роди и поетичният ми цикъл "Искри от пясъчното лято".
През 2020г. благодарение на фондация „Буквите“ излезе от печат дебютната ми стихосбирка „Девет кръга“. Стихотворенията в нея са организирани в девет цикъла, които проследяват различни житейски състояния и етапи. Книгата беше написана с много любов и макар че от нея струи все още младежка наивност, мисля, че е един добър поетичен старт за мен.
Последваха няколко премиери – в София, Стара Загора и Нова Загора. Книгата имаше и множество виртуални представяния. 
През изминалата година участвах в различни конкурси и спечелих няколко награди – първо място в литературен конкурс на ЛК „Многоточие“ със стихотворението „Почти“, втора награда в друг конкурс на ЛК „Многоточие“ със стихотворението „Факс от бъдещето“, специална награда на община Нова Загора в национален поетичен конкурс, организиран от Нова Загора; отлично представяне до момента в балканския поетичен конкурс „Mili dueli”.
Получих признание от няколко известни български автори, което за мен значи много повече от наградите и грамотите.
Вярвам, че със стиховете си мога да вдъхновявам хората. 
Но това го правят всъщност птиците, вятърът и звездите. Аз съм само техен преводач.


2021-02-12 | Прочетена: 236