Полъх за промяна

Избрана българска поезия


Александър Калчев - На изповед пред Дякона

Иван Богданов | 2020-02-19


БЕЗСМЪРТИЕ

... на В. Левски,

първият Българин осъден на безсмъртие.

 

Ти няма никога

да остарееш.

Останал си на времето в прибоя.

със скок на лъв

и с дръзката идея,

че свободата

е човешка воля.

 

И трябва много силно

да я искаш.

До там,

че зарад нея да живееш.

Дори и на бесило

да увиснеш

за вярата,

че утре ще изгрее.

 

Героите

така са прокълнати.

Да не стареят.

Да умират млади.

Те първи

отвоюват свободата.

Безсмъртни са!

Смъртта им е награда!

 

МОЛИТВА ЗА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

 

Молете се за него!

Бе безгрешен.

Той беше вярващ – 

не и благоверен.

Продадохте го

за паница леща.

Но не от глад – 

от страх. 

И завист черна.

 

Той съгреши пред вас 

с безгрешността си.

Това ви стигна 

да го прокълнете.

Не ви предаде. 

Просто каза: 

- Аз съм.

И зарад вас 

увисна на въжето.

 

Нали му бяхте братя. 

Или само

единствен той 

ви чувстваше такива.

Кълняхте се във вярност. 

Но през рамо

поглеждахте 

кога ще си отиде.

 

Показал бе ви 

пътя за към Шипка

и всекиму 

бе вдъхнал вяра свята.

Сеячът 

бе усетил, че пониква, 

във Българско 

духът на Свободата.

И в българина, 

че се раждат чувства,

надскочили 

по стойността си хляба.

И, че народ 

от свободата вкусил,

започва 

същността си да съзнава.

 

Че няма гибел, 

за народ повярвал

във себе си, 

както се вярва в Господ.

Молете се за Левски – 

ще ни трябва !

За бъдещето – 

само той е мостът.

 

НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

 

Февруари дойде. 

Пак ще плачем за Левски. 

Ще си спомним отново смъртта му.

Със венци и с цветя, 

като в древна гротеска 

ще покрием кървящата рана.

 

Ще забършем прахта

от портрети и снимки, 

окачени от нас зад гърба ни.

А пък ние отпред. 

Като лъв от стотинка, 

ще се перчим 

навред с доблестта му.

 

Ще откриваме в него 

много нови и нови, 

образци на човещина скрита. 

Но ще крием от себе си, 

свойте окови 

и наследствени, 

и придобити.

 

Да не би да ни види със тях, 

а пък ние

пак да мъкнем коварната тежест.

Дяконе, Дяконе, 

вече даже не крием, 

че сме станали дваж по-невежи. 

 

Триж по алчни, 

страхливи 

и жадни за още

бели грешни пари и имоти. 

Затова си мълчим.

И мечтите си пощим.

И се гледаме, като животни.

 

Но те чакаме,

Дяконе. 

Въпреки всичко

ни се ще 

пак пред нас да застанеш.

На загубено стадо 

сме заприличали.

Всеки може 

без труд да го хване.

 

И ни ловеха, Дяконе.

И ни дояха.

Трудно беше ни, 

докато свикнем.

Като овци ни стрижеха.

Ние пасяхме...

И все още робуваме тихо.

 

Но добре, 

че веднъж във годината има

дата – рана, която остави.

Живи рани с венци 

и цветя се не крият.

С кръв от тях боядисва се знаме!

 

ИЗПОВЕД ПРЕД ДЯКОНА

 

…Народе????

Не падам ничком.

Нито коленича.

Признавам си пред теб и пред света.

Не три, 

а триста пъти се отричах

от вяра, 

от любов и от рода.

 

Купувах и продавах свободата.

Купувах с кръв. 

Продавах за петак.

През ден – светец. 

През два, през три – предател.

Това съм аз. 

И светлина. 

И мрак.

 

Целувах 

револвери и разпятия.

Въставах. Бягах. 

Връщах се за мъст.

Ти бе – Светецът. 

А пък аз – Проклятие,

разпънало България на кръст.

 

Прости ми, Дяконе! 

Че бях безсилен!

На мене – недостойния. 

Прости!

От теб научих, 

да не търся милост.

А прошка за това – че пак съм жив.

 

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

 

И пак е 18-ти февруари.

С цветя в ръцете чинно коленичим.

Изплакала очите си – България,

почита свято своя син обичан.

 

Усетила как тежките му стъпки

отекват през едно превратно време,

тя вижда Левски да върви по пътя

и българи да падат на колене.

 

За прошка молим. Дълго и горещо.

С ръце високо вдигнати към Бога.

Нали за нас, душата го болеше -

издъхвайки, въздъхнал бе: – Народе????

 

И днес върви. Земята гневно тръпне,

потресена от дребните ни страсти.

Обичаме героите си – мъртви.

Живеем тихо. Кротки. Безучастни.

 

Докато дойде Левски да ни пита,

за болната ни съвест. За куража.

За кривиците в мислите ни скрити,

за раните от алчната ни жажда…

 

При нас се връща. Влиза във сърцата

да търси в тях възкръсналата вяра.

Върху която няма отпечатък

със дата 18-ти Февруари. 

 

ВЪЖЕТО ОТ БЕСИЛОТО НА ЛЕВСКИ

 

„Нали за нас душата го болеше.

Издъхвайки, въздъхнал бе: – Народе????...”

 

Въжето от бесилото на Левски, 

висеше страшно 

над снега утъпкан, 

а примката – око на болник трескав,

броеше стръвно сетните му стъпки. 

И... аз го взех. Откраднах го. 

Признавам.

Наместо пояс го навих на кръста. 

От тоя ден упорно, непрестанно 

конците нищя 

с разранени пръсти. 

Живот разплитам. Снован, та нечетен. 

Стремглаво бърз. 

Болезнен като рана. 

Там, в нишките на времето бе вплетен,

заветът му 

за свобода мечтана...

Разправят и до днес, че който носи 

частица от въжето на обесен, 

ще притежава дарба на магьосник 

и ще живее дълго, като в песен.

Ще има ли за всички от конопа,

това не знам, 

но тайно се надявам. 

 

И в еретичен потрес за Европа, 

по нишка вяра всекиму ще давам.

Пазете я за Бога.

Тя ни свързва. Не стадния 

инстинкт да оцелеем. 

За свободата данъкът е кървав – 

животи губим, 

да спечелим нея.

Това с генома трябва да го помним,

а не с възпоменателни монети.

И нека идват

времена преломни. 

Във всеки има нишка от въжето. 

 

ДВАТА ГРОША НА ЛЕВСКИ

 

„По Коледи – Телишь – 2 гр.”

из тефтерчето на Левски

 

Студен е бил 

предколедният ден.

Отбил си се за малко – 

да се стоплиш.

Неразпознат си влязъл и съвсем 

спокойно си похарчил двата гроша.

 

Два гроша само. 

Дадени в Телиш.

Чорба си ял. Или кафе си сръбнал.

Платил си. И си станал да вървиш,

по пътя към бесилото си тръгнал.

 

Довереници имал ли си тук?

Дали си закъснял,

дали избързал?

Дали си мислил,

че един правнук

телишките грошове ще потърси.

 

И днес ще пита хората 

защо,

останал си 

неразпознат от никой. 

Ни врагове. 

Ни свои. 

Все едно,

но Левски тук 

е минал инкогнито.

 

Ех! 

Само от тефтерчето ти днес

разбираме по харча, 

че си идвал.

И двата гроша 

за Телиш са чест,

но пра- пра- внук ти, 

чувства се обидно.

 

ПИСМО ДО АПОСТОЛА

 

Пиша ти, Дяконе. Преглъщам и пиша.

Задавям се. Плача без сълзи.

В гърдите присяда. Не мога да дишам.

Сънувам зли примки и възли.

 

Сънувам завери. Потери сънувам.

Предатели. Тайни засади.

Народът ни още по навик пладнува, 

запазил рефлексите стадни.

 

Не ти се оплаквам. Но вече ми писна.

Отчаяно хората дремят.

Щом днес са такива, какви ли били са

тогава, по твоето време.

 

Навсякъде хаос, лъжи и поквара.

И всеки воюва със всеки.

Мечтите опират до вкусна попара.

И жилище без ипотека.

 

Топи се народът и сам се спасява, 

където му видят очите.

Зарязва родина и търси държава,

в която намира защита.

 

Позор е безсилни, когато изпаднем, 

все теб да те търсим в тегоба.

И все да не знаем, ни кой те предаде,

ни точно къде ти е гроба. 

 

И вечно да чакаме друг да опита,

веригите да ни разкъса.

Пусни ни сами да си чупим главите.

Докато не уврят…

не възкръсвай!

 

И ПАК ЗА БЕЗСМЪРТИЕТО

 

Васил Иванов Кунчев

180 години

 

Човек се ражда с биокалендар,

пресметнат и записан във генома.

Прехвърли ли шейсет е вече стар.

Не ги ли стигне – жалко. И горко му!

 

Апостоле! И ти не остаря. 

Не ти остана време от борбата.

В пожар от теб запален изгоря.

За българския дух. За Свободата. 

 

Годините ти ревностно броим

и търсим те във дни на поразия.

Животът ни щом стане нетърпим,

зовем те като някакъв Месия.

 

Разтваряме тефтерчето ти пак,

за да си вземем силици и вяра.

А в него всяка думичка е знак,

или предупреждение за мяра.

 

Апостоле, живей във нас и бди!

Народът ни не бива да заспива.

Настъпват бурни и превратни дни.

Задремем ли, България загива.

 

Във бремето на времето си ти,

за да ни сещаш винаги какво сме.

И българинът ще е вечно жив,

поне докато в паметта те носи. 

СЪПРИЧАСТНОСТ

 

Една волска талига. 

И нямам покой.

Колелата и тракат в главата ми.

Двайсетина заптии, 

два вола и Той – 

Васил Левски. 

Апостола! 

Дякона!

 

Тоя път 

колко пъти го беше вървял.

Всеки храст, 

всеки метър познаваше.

Аз престанах да питам 

кой бе те предал,

но се чудя кому се надяваше.

 

Колата скрибуца.

Воловете пъшкат.

Жеглите в ярема кривят се от зор.

Захлупил се ниско, 

небесният връшник, 

се мъчи да скрие 

и срам, 

и позор.

 

Духът ти, Бългаийо,

в талига завързан, 

на влажна купчина 

от слама лежи.

Народе, народе! 

Само капчица дързост! 

И може би нямаше 

още да спиш.

 

На разум и доблест 

упорно те учеше.

От всичко, 

за всички се беше лишил.

 

Въстанал бе сам 

срещу игото кучешко. 

Не беше Месѝя. 

Не бе богомил.

 

Но той те кръщаваше 

в смелост и вяра, че 

ще бъдеш свободен

решиш ли се сам.

А ти се уплаши 

за своето залъче 

и дълго ще чувстваш 

от себе си срам.

 

И дълго ще скърцат

талиги в душите ни.

Съвестта ни да будят – заспалата. 

Прости ни балканската 

родова мнителност,

но недей 

ни прощава

забравата!

Дякон Василе!!!!

 

БАЛКАНЪТ

 

„Балканът пее хайдушка песен...”

                                       Хр. Ботев

 

Днес не пее. 

Мълчи. 

Като ням е.

Нито стон, 

нито вопъл се чува.

Даже вятърът 

сякаш засрамен, 

е заспал под върха и сънува. 

 

И в полето

не пеят жетварки

Тишината тежи под небето. 

Изтерзана 

под слънцето жарко

съхне меката гръд на полето.

 

Няма смях. 

Няма плач.

Като в сън съм. 

Самодивите също ги няма. 

Обикалят Балкана и търсят 

паднал ничком юнак с люта рана.

 

Над главата 

с крилата орлица. 

С кротнал вълк 

до безсилното тяло.

Няма никой. 

Небето без птици

е пустинно само. 

Опустяло.

Уморен 

и претръпнал 

Балканът

гледа мрачно,

мълчи страховито.

Сякаш всеки момент 

ще подхване 

нова песен 

за старите битки.

 

Та дано 

да я чуем в съня си 

и гръмовният зов ни събуди. 

Планината мълчи безпристрастно,

но живее със спомен за лудост.

 

 

ДУХЪТ НА АПОСТОЛА

 

Когато във мъглата губиш пътя 

и почнеш да се луташ за посоката.

Когато времената станат мътни

и чувстваш, че затъваш във дълбокото.

 

Когато от безсилие задъхан 

се спреш преди да паднеш по очите си. 

Когато светлината в теб помръкне,

и мракът стане твоята действителност…

 

Не викай никой. Няма да помогне.

От теб зависи твоето спасение.

Спомни си Левски! 

Ще се превъзмогнеш.

Едва тогава чакай Възкресение.

 

Александър Вълчев Калчев е роден на 20.12.1945 г. в село Телиш, Плевенско. Геолог, участник и ръководител на геоложки експедиции. Повече от двадесет и три години се занимава с търсене, проучване и добив на уранови суровини за българската промишленост. Пише от студентските си години. Автор е на десет стихосбирки с философска, гражданска и любовна лирика. Участва в редица алманаси за съвременна българска поезия. Издал е и книгата с разкази и повести „За светостта на грешника”. Член на СБП. Лауреат на много поетически конкурси. Умира през м. май 2019 г.



2020-02-19 | Прочетена: 318