“Аз се имам за стеснителен, леко комплексиран, но открит и непосредствен човек. Приемам другите като равни, в повечето случаи като превъзхождащи ме, затова в контактите с непознати или по-малко познати не съм активната страна. Предпочитам непосредственото общуване, без двусмислици, официалности и изтънчености. Така мисля за себе си аз, другите може да мислят обратното.Когато преценя, че навлизат в личното ми пространство с кални обувки, ставам леко раздразнителен и безпардонен, но само външно, предупредително, че невидимата, но съществуваща граница е нарушена. Когато се обърнат към мен с "господин Чонов", винаги ме напушва един вътрешен самоироничен смях…”. Така с присъщата си самоирония и пиперлив, филибелийски изказ описва себе си поетът Тодор Чонов, и продължава в същия дух: “Истинският интелектуалец си блъска ангелите за другите, все повече за другите и все по-малко за себе си. Попитайте го: "Като си толкова умен, защо си толкова беден?"Ще се изненадате от отговора му. Той не знае, че е беден!”... През месец януари неподражаемият Тодор Чонов навърши своят 80-годишен юбилей. “От много писане се оглупява. Утехата е в това, че пишещият последен научава, ако изобщо се стигне до научаване, наздраве!”, заключава той…
Избрали сте за премиерата на най-новата си книга място, което е нетипично за такъв тип мероприятия - каква е причината да изберете именно Троянския манастир?Аз живея и работя до Светата Обител и всеки ден срещам хора, които идват в манастира да дирят надежда и утеха, а сред всяка запалена свещ вярата им в добруването става все по-силна и крепка. За никого не е тайна, че манастирите в България винаги са били огнища на българщината. Пазители на историята и културата, на добродетелите и преди всичко на вярата. В книгата ми Господ Бог има особено място. Като проводник на вярата, праведен съдник и настойник на човешката обич. Мъдър, всеопрощаващ и водещ по пътя на правдата и истината. За мен, Троянската Света Обител е най-подходящото място за среща с читателите на „Мъдри истории от стари времена“.
В една гореща августовска нощ над нашия град се разрази лятна буря. Излязохме на балкона, запленени от природната стихия. Изведнъж ярка светкавица прониза хоризонта. Разкри се странна небесна картина. Това, което видяхме, приличаше на сфинкс, демон или призрачно лице от друг свят. Съпругът ми успя да го заснеме. Интересното беше, че на следващия ден социалните мрежи гъмжаха от подобни кадри. Много хора бяха видели и запечатали чудноватия образ. Беше като масова заблуда. Или може би нещо друго…Тази случка ме вдъхнови да напиша стихотворението „Лице в облаците“.Това е заглавието и на моята стихосбирка.
Пред мен е книгата на Светла Гогова, наречена “Лицата на насилието”. Когато приключих с редактирането ѝ, си казах: “Това не може да е истина.“Книга, изобилстваща със страшни и смущаващи истории, често граничещи с ужаса… През цялото време ми се искаше разказите в нея да са просто художествена измислица. Оказа се тъкмо обратното - в епилога Светла определя себе си като “събирач на истории” и посочва, че професията я е сблъскала именно с тези действителни случки, които са сполетели хората - героите на тази книга.Светла Гогова прие като своя кауза да говори за насилието - и нарече нещата с истинските им имена, дори и те понякога да са вулгарни…
Мислите ли, че изкуственият интелект има място в изкуството? Философите в Древна Гърция разглеждали изкуството като подражание. По-късните мислители, като Кант и Хегел, смятат, че изкуството бива мнимо (подражателно) и истинско. Според тях съществува истинско изкуство, което не само че не е подражателно, а самото то е обект на подражание. Ако изкуственият интелект не може да достигне висините на гении като Моцарт, Бах, Бетовен, Шекспир... Ако ще е инструмент в ръцете на бездарни, за създаване на мнимо, масово изкуство, по-добре да стои надалеч.
Смятате ли, че използването на прототипи в образите и истории от истинския живот помагат в пресъздаването на литературните произведения?Да, доста от моите разкази са вдъхновени от истински хора изпаднали в проблемни ситуации. За съжаление, повечето са с трагична съдба. Работата ми като лекар ме прави свидетел на много човешки драми, но и на доброта и съпричастност към страдащите. Единствените смешни истории, които пиша, са от моето детство, защото бях много палаво дете и изключително голямо изпитание за търпението на родителите ми.
Занимавам се активно с писане от десетина години. Преди толкова разбрах и колко трудна работа е това – да предадеш едно послание по правилния начин, на правилните хора. Написах доста научни и журналистически статии, доклади и учебни програми докато се науча, че няма значение какво казваш, ако не знаеш как да го кажеш и не познаваш тези, на които го казваш. В началото отнасях най-много критики за това, че изреченията ми са дълги като китайската стена. Научният ми ръководител все ми повтаряше: „Пиши така, както говориш.“ Не можа да ме научи. Научи ме поезията. Когато живееш в бесен ритъм, но си в среда, която налага сдържано поведение, емоциите се трупат лавинообразно. В един момент започват да чукат на вратата толкова силно, че се налага да ги пуснеш. Реших да го направя – без да ги наставлявам накъде да поемат. На листа. Още от детските си години знам, че умея да римувам. Не правя изключение от правилото – това или го носиш у себе си, или не. Когато ти доставя и удоволствие, е прекрасно изживяване. Така започвах да пиша и стихове, по-активно през последната година. Реших да ги покажа на близките около мен, които имат отношение към този литературен жанр, а като изследовател много държах на обратната връзка. Преобладаващото мнение беше, че са хубави и различни. По тази причина се престраших да ги покажа и пред публика. Настина съм изключително благодарен на „Буквите.бг“, че предоставя тази възможност на такива автори като мен. Осъзнавам колко труд, знания и опит стоят зад този проект. Най-вече вяра в таланта.
В кои литературни форми предпочитате да творите - къси или дълги?Засега в къси. Повечето ми разкази се изливат наведнъж, когато настъпи „техният“ момент. Имам опит и в по-дългите форми с двете ми издадени книги – публицистичната „Карай в насрещното! Способни ли сме да мислим критично“ и автобиографичната повест „Обичам те, Бургас“. За дългите форми обаче се изисква повече време и най-вече авторът да има достатъчно стабилни условия за съсредоточаване.
Благодарна съм на живота ми такъв, какъвто е. Не е бил лек, много уроци съм научила по трудния начин, но те ме изградиха като човек – добър или лош - не зная, но със сигурност уникален, както всеки един от нас.Благодарна съм за това, че се научих да претворявам в стихове и разкази за преживяното, споделеното, видяното и чутото.Благодарна съм на хората, които повярваха в мен и ми дадоха крила да летя.Благодарна съм на подкрепата, която получавам от съпруга си и вярата му в мен дори и в моменти, когато аз самата не си вярвам.
Да е разпознаваем, самобитен, оригинален и със собствен почерк. Творец, който внушава истини, чието творчество е пропито с ясно послание и житейска мъдрост. Вълнува читателя и е достатъчно едно изречение или строфа, за да бъде идентифициран. Една дума, сложена на точното ѝ място, е повече от прочита на цяла книга. Осмисля написаното. Аз съм особено привързана към творчеството на Яворов и неговата лирична и чувствителна душа, но и борбен дух. Стихът му се лее като музика, а словосъчетанията му са изумителни. Независимо от жанра, поезията му звучи откровено, въздейства силно и предава на читателя усещани за съвършеност. Ту нежна лирична песен, ту звънка симфония, романтична балада, вдъхновена ода или скръбен реквием. Това е! Мога да спомена имената и на други автори, но с казаното по-горе се изчерпва необходимостта от още анализи и хвалебствия.
Четейки първите разкази, си дадох сметка че те са минали границата на фантазното - във всеки имаше я самодива, я русалка, проклятия, магии и...мъдри дядовци, които пушат лула и виждат надълбоко в тъканта и на света, и на човеците. И макар това да не е моят тип сюжет, разказите са разкошни за четене заради наситеният, жив, образен език и разни, уж между другото вметнати детайли, като попът, кръстещ се и ръсещ светена вода с китката здравец, псувайки изпод брадата си, които ме карат да усетя книгата като моя. Като наша си. И които показват дълбоко разбиране на сложната ни иначе народопсихология.
И така безметежно стигнах до "Грамада" и "Слуга на слугите". Толкова различни като тематика и сюжетност, и още по-великолепни от предишните като език и дълбочина. И отново това така рядко срещано вникване в нашите си особености в разбиранията за морал, религия, чест, гордост, дълг. Без излишно сочене с пръст, насаждане на една или друга позиция или гледна точка, и същевременно прекрасно изграждане на герои и характери.
Победителката в раздел поезия на IV международен конкурс „По стъпките на лятото” – 2013 г., Ружа Матеева е родена през 1981 г. в гр. София. Завършила НГДЕК и Историческия факултет на СУ „Климент Охридски”. Пише стихове от началните си ученически години. Има награди от редица национални поетични конкурси, публикации в периодичния печат и сборници с поезия.
— Виж, момичето ми, спри да се тревожиш! Всеки дар има смисъл и цел. Като начало се научи да контролираш това, което ти е дадено свише, а целта сама ще ти се разрие. И любовта ще срещнеш, убедена съм, стига да спреш да я търсиш неистово. Отпусни се и бъди себе си и правилният човек ще те открие. Ти си толкова прекрасна, че няма нужда да използваш способностите си, за да караш мъжете да се влюбват в теб. А тези сили са ти дадени за друго. Още не знаем за какво, но вярвам, че скоро ще разберем.
Михаела стана от стола и прегърна баба си:
— Какво бих правила без теб, бабче!
Когато седна отново на стола си, попита:
— Интересно ми е какво правят тези млади хора в това забравено от Бога село?
— Мисля, че бягат от някого или нещо…
Момичето наостри слух:
— Искаш да кажеш, че са направили нещо лошо?
— Не. Не съм си го и помислила. Те са добри деца, но по някакъв начин са се забъркали в нещо голямо. Те сякаш не са от нашия свят. Има нещо в тях… Не питай откъде знам. Просто го знам и това е. Ако се престрашат да ни се доверят, може би ще можем да им помогнем, но ако проявим нездраво любопитство, вероятно ще ги изплашим.
Очите на Михаела светнаха от възбуда.
— Бабо, ако не те познавах, щях да си помисля, че си се побъркала. Разказвай! Как се появиха? Кога? Защо мислиш, че не са от нашия свят?
Александър Вълчев Калчев е роден на 20.12.1945 г. в село Телиш, Плевенско. Геолог, участник и ръководител на геоложки експедиции. Повече от двадесет и три години се занимава с търсене, проучване и добив на уранови суровини за българската промишленост. Пише от студентските си години. Автор е на десет стихосбирки с философска, гражданска и любовна лирика. Участва в редица алманаси за съвременна българска поезия. Издал е и книгата с разкази и повести „За светостта на грешника”. Член на СБП. Лауреат на много поетически конкурси. Умира през м. май 2019 г.
В кои литературни форми предпочитате да творите - къси или дълги?Засега в къси. Повечето ми разкази се изливат наведнъж, когато настъпи „техният“ момент. Имам опит и в по-дългите форми с двете ми издадени книги – публицистичната „Карай в насрещното! Способни ли сме да мислим критично“ и автобиографичната повест „Обичам те, Бургас“. За дългите форми обаче се изисква повече време и най-вече авторът да има достатъчно стабилни условия за съсредоточаване.
Живея в Севлиево, но съм родена и израснала в Ямбол.
Имам бакалавърска степен по математика и информатика от Пловдивския университет и магистърска по информатика от Великотърновския университет.
Няколко години съм била преподавател по информатика, информационни технологии и компютърни архитектури в Националната търговско банкова гимназия и други училища в София.
Публикувала съм научни статии върху сериозните игри, свързани с обучението и опазване на културното наследство.
В момента работя като главен експерт Логистика – Прогнозиране на търсенето в международна компания.
Пиша разкази, публикувани в български издания и блогове.
Трета награда от конкурс „Ирелевант“ на фондация „Буквите“, 2018 г. за най-оригинален герой на разказ.
Участник в Созополския семинар по творческо писане на фондация „Елизабет Костова“, издание 2019 г.
Участник в Алманаси „Нова българска литература“ Проза 2019 и Романтика 2020 на фондация „Буквите“.
Първо място от Национална литературна награда „Бианка Габровска“, секция „Проза“, 2019 г.,
Второ място от Десетия Национален литературен конкурс в памет на Рада Казалийска, секция „Проза“, 2019г.
Писателската завист на двамата победители в първия конкурс за българска драма Антон Страшимиров и П. Ю. Тодоров също едва не стига до кървава разпра, а авторът на "Строителите на съвременна България" Симеон Радев като главен редактор стига до дуел, за да прикрие свой източник на информация.
След Освобождението, когато нашата творческа бохема е още в пелените си, писателите, колкото и малко да са те, скоро стават най-известните българи. Творбите им се поместват в читанки и христоматии, декламират се на всички училищни тържества, децата завинаги запомнят имената им, а след тях постоянно вървят тълпи гимназистки. Те са известни, даже разглезени от слава, често суетата им замъглява здравия разум.
Какво прави авторите успешни? Кои имена илюстрират най-добре представата Ви?Кое ги прави?! Ами, много неща. На първо място да вярват в ценността на това, което създават, но не главозамаяно, а реално и самокритично, да имат силно желание да успеят и да са готови да платят цената на този успех, която е свързана с много труд, публични изяви, пътувания и срещи с хората, дори с доза наглост и самочувствие, цена, която аз самата доскоро не бях готова да платя. Много ми бе трудно да изляза на светло, в светлината на прожекторите, за да представя себе си и творчеството си, макар да съм начална учителка и никога да не ми е било проблем да застана пред напълно непознати деца и общуването ни да е успешно и приятно. Но това е друга аудитория. И все пак знам, че никой не е длъжен да те извади изпод масата, където си се скрила и да те направи известна и успешна. А колкото до успешни автори...., много са. Всички, чиито книги са преиздавани много пъти и продължават да се четат.
Избрали сте за премиерата на най-новата си книга място, което е нетипично за такъв тип мероприятия - каква е причината да изберете именно Троянския манастир?Аз живея и работя до Светата Обител и всеки ден срещам хора, които идват в манастира да дирят надежда и утеха, а сред всяка запалена свещ вярата им в добруването става все по-силна и крепка. За никого не е тайна, че манастирите в България винаги са били огнища на българщината. Пазители на историята и културата, на добродетелите и преди всичко на вярата. В книгата ми Господ Бог има особено място. Като проводник на вярата, праведен съдник и настойник на човешката обич. Мъдър, всеопрощаващ и водещ по пътя на правдата и истината. За мен, Троянската Света Обител е най-подходящото място за среща с читателите на „Мъдри истории от стари времена“.
В началото на второто хилядолетие след Христа за пръв път, поне за този живот, прекрачих праговете на Странджа. Заведе ме там човек, който имаше ключове за портала на времето, от който прожектираше древни светове, и пазеше ключа за прохода в една прашна канцелария на Московска 13, където и досега се помещава Институтът по Тракология. Завърших неговата академия на Античността и стремежа към човекознанието и се научих да разпознавам всяко изсечено камъче от отдавнашна човешка ръка. Виждах неговите древни траки да тичат по планинските склонове, да се спотайват жените им по пещерите, а до залива – стъкмяваха лодките си... Научих се да стъкмявам и аз лодки и водолазната екипировка беше част от балния ми тоалет на дипломирането. Защото подводните древни светове, останали в диплите на моретата, бяха и моя, и ваша история, и малцина бяхме тия, научени да я разказват.
След няколко години се върнах в Странджа, за да си стъкмявам дом. Събирах там залези, слъз от смокини, рецепти за чай и за хлябове, вой на чакали и стари песни, изплакани от древни странджански души. Разказвах ги тези песни и приказки от сцената на един музей, кацнал на края на Света. Това продължи цели десет години! Имах джип, с който стигах навсякъде и знаех за това всякъде всичко! Хората, които ме срещаха по прашните пътеки и слушаха упоени думите ми, ме нарекоха Владетелката на Странджа! Нескромно е, но им благодарях! Тая планина ме отчува и ме люля в селския си двор, ми ми очите с язмените си води и корубите на старите дъбове ми шептяха своите древни шепоти. Проведох с колегите си над десет изследователски програми със студенти и ученици в селищата на Странджа и в продължение на няколко години успяхме да натрупаме огромна база данни от приказки, песни, спомени, много лични духовни преживявания на най-възрастните ни разказвачи, които с много обич и надежда се отваряха за нас и споделяха за живота си сред светците, за обредността в семействата и за живеенето си, което е част от живото наследство и народната памет. Тогава се заех със следващото предизвикателство от Странджа! Осмелих се да застана и от другата страна – на човека, който разказва тези истории, защото ми се струваше непростимо ние днешните да знаем толкова малко за паралелния свят на духа!
Склоновете на тая планина потъват драматично и изтерзано във водите на Черно море! Което често ме подсещаше за потъналата в прах и забвение водолазна екипировка.
Днес вече не съм в Странджа, но често се връщам там за слънчевите ѝ празници. Затова скоро осъмнах на една поляна на връх Свети Илия до село Стоилово. Осъмнах сама, защото всички, които си тръгнаха в оная нощ, знаеха, че съм у дома. Може да ви се струва като противоречие! Но да те оставят да нощуваш под звездите над Странджа значи само, че знаят какво дириш там. Познават те. Вярват на молитвите ти. И си част от тоя съкровен свят. И тогава разбрах, че никога няма да се откъсна от тоя свят... Ще проходя приказни земни места, ще обичам и мечтая другаде, несъмнено! Обаче, когато се връщам, ще ми се отварят портите като на принцеса. И тия порти за мен са измислени, даже. И тия порти са моя стълб! Където и да съм!
Преди да излезе от стаята, когато тъкмо минаваше покрай нея, Алекс спря и впи устни в нейните.
Виктория го зашлеви и избухна:
– Как смееш да ме целуваш?
– Смятам да продължа да го правя и занапред – отвърна ѝ той. Клекна в коридора, за да обуе маратонките си, отвори входната врата и преди да излезе ѝ каза:
– Влюбих се в теб, Виктория! Харесва ли ти или не, това е факт. Мисля, че и ти изпитваш нещо към мен, макар да твърдиш друго. Ще настоявам, докато не ме обикнеш. Рано или късно ще станеш моя съпруга. За първи път изпитвам нещо толкова силно към някого... Онази нощ в хотела бе най-хубавата в живота ми и смятам, че не преспа с мен само заради секса. Онази нощ в очите ти прочетох любов и не мисля да се отказвам от нея.
Виктория стоеше като препарирана и не знаеше какво да каже. Не беше очаквала такова обяснение в любов! Страхуваше се да обича отново. Валентин също ѝ се кълнеше в любов, но ето, че я беше напуснал. Не можеше да си позволи да разкрие чувствата си към него, макар в момента да ѝ се искаше да му се хвърли на врата. Опита да се успокои преди да проговори.
Казвам се Татяна Николова. Имам щастието да имам два родни града, на две реки – Волгоград и Видин. Родена съм в Русия, в не толкова далечната 1983 година. Чакано и желано дете. И вероятно никак не е странно, че съм водна зодия – Риби. Две реки, вода, риби……Живея във Видин и всеки ден съзерцавам водите на вечния Дунав.Майка ми споделя, че е обожавала произведенията на А. С. Пушкин и най-вече „Евгений Онегин”. Така е дошло и името ми – Татяна. Майка ми е романтична мечтателка, такава съм и аз.От малка обичам да рисувам. Първите по-сериозни опити направих едва след 35 – годишна възраст, когато се появиха и моите картини. Не спрях да реализирам мечтите от детството. Ах, как исках да пиша стихове! Ала римите не ми се получаваха….. Но……През лятото на 2020 година съвсем неочаквано за мен написах първото стихотворение. Как? Просто седях и мислех колко често децата искат да пораснат и пропускат много игри и щастливи детски моменти. Такава бях и аз. Исках да съм голяма. И детството мина покрай мен. Първото ми стихотворение беше плах опит да изразя болката и желанието да съм пак малка. Поне на 16 години. И оттогава пиша, пиша, пиша…. Всеки ден в душата ми се раждат по няколко стихотворения. Записвам всяка мисъл. Започнах да публикувам в социалните мрежи и така се появиха моите читатели. Вече имам собствена група с мои стихове и последователи, които споделят, че с удоволствие четат поезията ми.А аз просто повярвах, че мога да дам живот на мечтите си и се получи……