Последни теми

Гергана Траянова - дете на самодива

Иван Богданов

Писането е краста. Веднъж зачесана, не мож я спре. Пишеш, пиеш, пак пишеш, пак пиеш. Дори и да оставиш пиенето, все опиянен си ходиш. Така е с тия, на които крастата им е обзела мозъка. Ей тая болест е най-страшна. Не гладът. Глад има много. За храна и за книги. Кое е по-лошо? Книгите, казвам аз. От глада умираш, от книгата ти се живее. Ама ей тия и ония, дето пишат и не се спират, те са най-коварната болест на обществото. Те! Да ги посочим с пръст, да си знаят кои са. Те не могат да бъдат въвлечени в руслото ни на демокрация, ни на възраждане, ни на мир, ни на бунт. Пишат ли, пишат, а ти четеш ли, четеш. И си чешеш крастата. После – плачеш ли, плачеш. Че тия изедници ти отвориха очите. Плачи! Да знаеш от какво да се пазиш. Пипнеш ли книга – разболел си се тежко и нема спиране. Ставаш друг човек, от друг свет. Човек, дето чете. Ти от тех ли си?


Семейство Нешеви - Бронзов Ирелевант 2021

Калин Василев

Станко израсна в строго патриархално семейство, където строгостта многократно надвишаваше патриархалното. Баща му беше консервативен военен с нисш ранг, който компенсираше усещането, изживявайки се като генералисимус в семейството си. Това се изразяваше в правото му пръв да сяда на масата, последен да става, пожизнено да е освободен от всякакви домакински задължения и пръв от четиричленното семейство да влиза сутрин в тоалетната, където за 40 минути изчиташе списание „Военно дело”, за което беше абониран от трийсет години, съответно пръв през юни сваляше елечето, което всеки член от семейството беше длъжен да носи, което изискване илюстрираше с криворазбраната от него максима – „здрав кръст - здраво семейство”. За допълнителна тежест бащата водеше семейството си в събота следобед и неделя до обяд да работят на селската нива, намираща се на 35 километра от дома им, като всички се придвижваха на колела от марката „Чайка”, които купи като бракувани от поделението, в което работеше. За по-провансалски вид всички носеха каскети и високи гумени ботуши.


Високият човек - Златен Ирелевант

Павлина Николова

Вкъщи много се пееше. Татко, Веселин Вачев-северняка, имаше глас „меден загорски”. Любимата му песен беше: Мила мамо, напиши ми пак за наше село, от салкъма откъсни ми, едно цвете бело... Друга любима песен: Еничари ходят, мамо от село на село, мъжки рожби взимат... „Чер арапин, бял кон язди...” Все гласовити и много трудни за изпълнение песни, но татко ги пееше с лекота и ние с него. В репертоара на мама бяха македонските песни. За хубавото македонско девойче, за Катерина мома, за сърцето, пълно с ядове. Нали я знаете? Запявам я ... .    Како що е вая чаша, пълна со вино, о, о, тако е и мойто сърце, пълно с ядови, и, и ... Пеехме и героични песни за юнаци, за Миле Поп Йорданов, за Таке Даскало.


Мечката - Сребърен Ирелевант 2021

Павел Нодари

Сигурно си чувал, че любовта е дълготърпелива, пълна с благост, че любовта не завижда и се не превъзнася, не се гордее. Чувал си, чел си. Лесно е на слушане и четене, но да докараш любовта да не дири своето, да не се сърди, зло да не мисли – туй го може не всеки. Моята баба Мария го можела. Дотам, че докарала Бальо, лютия си съпруг, до кротост и любов. И любовта им до старост любов останала. На днешно време може и да ти изглежда смешно, но по онези – следвоенните години, вдовиците бързали да се задомят. Така къщата по-лесно се въртяла, работата по-леко се понасяла, а децата на училище ходили. Баба Мария била от вдовиците. Войнишките вдовици с черните забрадки. През септември хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година тръгнали петдесет-шестдесет мъже от селото, върнали се десетина. На останалите имената ги издълбали на паметника в училищния двор. Виждал си такива паметници. Почти всяко българско село ги има. Къде на площада, къде пред читалището, къде в училищния двор. Паметници с имена на герои-левенти. С цветя и музика ги изпращали до влака, по полковете си да отидат, с цветя и сълзи посрещали – и живите, и мъртвите. 


Основни неща за премиерите

Иван Богданов

Премиерите са най-добрият начин да се срещнете очи в очи с читателите си.Трябва добре да прецените с каква цел организирате премиерата. Основната цел на едно такива събиране е да успеете да продадете своите книги. По-голямата част от авторите изобщо не мислят за продажби. Организират се тежки премиери с коктейли, с музиканти и накрая просто подаряват книгите. Такъв тип премиери нямат особено отношение към тази книга, затова няма да се спираме на тях. Но именно те създават онази неправилна представа за продажбата на книги и обяснението – „ама българинът не чете“. Аз лично имам няколко кашона с подарени книги по премиери, които вероятно никога няма да прочета. Получените от други хора мнения показват същото. В България на подарената книга се гледа някак небрежно – „Явно щом ми я подаряват, не става за четене“.За една успешна премиера са нужни две неща: първото е да дойдат посетители и да си купят книгата.Затова се изисква много предварителна работа и добра организация.


Организация на издателство

Иван Богданов

Всъщност, противно на всички представи, филолозите имат най-малко работа в едно издателство. Те се занимават със специфичната част на редактиране и коригиране на книгата. Обикновено рядко се държат подобни хора на щат, а се работи с подизпълнители. Същото е и с художниците на корици. Добрите вземат скъпо и не могат да се изхранват с продукцията на едно издателство. Основната част от тях са фрийлансери. Прехвалените „рецензенти“ са ненужни. Всеки добър шеф на издателство, след прочитане на 10 страници от една книга може да каже тя ще има ли пазарен успех или не. За поезия са нужни и 2-3 стихотворения. Какви са обаче важните длъжности, които най-често се изпускат


Проклятието „Втора книга“

Иван Богданов

Това проклятие е много известно в музикалната индустрия, като често след втория албум повечето групи престават да съществуват. В литературата не е чак толкова крайно, но втората книга е оня вододел, след който се разбира дали от вас ще стане писател или ще си останете обикновен графоман, независимо дали ще издадете още 20-30-60 книги. Това е особено показателно за книги, които са сборни – било стихосбирки или сборник разкази. Защо е толкова важна втората книга?


Дилетанти в литературата

Марк Твен

При диктуване на автобиография има едно неудобство и то е — многообразните теми, които се представят, когато седнете, отворите уста и се приготвите да започнете. Темите нахлуват понякога от двадесет различни посоки и тази Ниагара за известно време ви замайва, залива и задушава. Вие можете да се занимавате само с една тема в даден момент, а не знаете коя от двадесетте да изберете. Но все пак трябва да изберете; друг изход няма; и вие избирате със съзнанието, че изоставените деветнадесет са навярно завинаги изоставени и загубени, защото може да не се представят вече. Този път обаче темата ми се наложи. Това стана главно, защото тя е последната, която се яви в последния четвърт час, след това, защото е най-„гореща“, тъй като не е имала още възможност да изстине. Това са две любителски литературни произведения. От отдавнашен опит зная, че любителските произведения, представяни привидно за честно и хладнокръвно разглеждане, последвано от безпристрастна, искрена присъда, всъщност никак не се представят с такова намерение. Това, което действително се желае и очаква, е похвала и насърчение. Опитът ме е научил също, че почти при всички любителски творби похвалата и насърчението са невъзможни, ако трябва да бъдат подкрепени с искреност.


Петя Дубарова - слънчевото момиче от Бургас

Петя Дубарова

Петя Дубарова е родена на 25 април 1962 г. в Бургас, в семейството на прогимназиална учителка Мария Дубарова и Стойко Дубаров. Майката на поетесата има голяма роля в изграждането на личността и вижданията ѝ, като в същото време я напътства в света на изкуството. Петя Дубарова започва да пише стихове в най-ранна детска възраст, като нейните първи публикации са във вестниците „Септемврийче“ и „Народна младеж“, в списанията „Родна реч“ и „Младеж“. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков. Учи в Английската гимназия в Бургас (ПАГ Гео Милев), което е нейна мечта. Петя споделя, че обожава английския език. Многократно изнася литературни четения на свои творби пред съучениците си. Независимо от ранната слава, която я определя като „най-младата сред големите творци на България“, Дубарова остава лоялна и добра приятелка, прилежна ученичка и палаво момиче. Тя е изключително общителна и лъчезарна и има много приятели, с които често излиза. Любимите ѝ места в родния Бургас са плажът, лунапаркът и морската градина, където свири на китара, пее и се забавлява заедно с връстниците си. През 1978 г. участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров „Трампа“. По време на снимките в град Самоков, една вечер, докато се забавлява в дискотека в курорта Боровец, Петя среща Пер, швед, в когото се влюбва. Той остава първата ѝ и единствена любов. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния“. Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да ѝ пише. Преживява го много тежко. Година преди да сложи край на живота си, Петя е обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството.


Подари на любимия

Оги Благов

Силна еротика и завладяващ сюжет са скрити между страниците на този роман, който буди интерес и като приложимо-образователно произведение.   Наред с драмата, наречена „живот“, творбата съдържа и редица детайлно изразени сексуални сцени, предложени научно и увлекателно. Еротичните действия са изложени така, че да бъдат подходящи за прилагане и в сексуалния живот на читателя.   Фактологиите в описанията са убедителни и дават обяснения за авантюрите, които предприема човек в реалния си любовен живот. Сюжетът предлага възможни отговори на въпроси, които винаги владеят нашето съзнание, като например защо изчезва тръпката между постоянните партньори с течение на времето? Защо отслабва желанието им за секс помежду им? Какво се случва между тях и какви са тези процеси? Тази и други интригуващи концепции будят интереса на читателя.  




Препоръчвани теми

Издателство "Колибри"

| 2009-05-16

От издателство "Колибри" се очакват две премиери на български книги - "Лабиринт за романтични минотаври" на Светлана Дичева - 21.05, 18:00, зала 3.3 и "Тя е тук" на Елена Алексиева, 22.05, 18:00 часа, зала 3.3

Последният гладиатор на българския Монпарнас

Валери Иванов | 2009-02-22

Силно противоречивата и ярка личност на Иван Пейчев и неговото творчество са перманентно предизвикателство за всеки следващ изследовател. Още с първите си стъпки в поезията Иван Пейчев е белязан като неблагонадежден в очите на властта. В годините на цензура това е пагубно за твореца, който до края остава някак неразбран - за жалост, защото той е автор на едни от най-съвършените български стихове. Монографията реабилитира от съвременно гледище и прави Иван Пейчев по-познат и на по-младите почитатели на нежното слово, защото обичан или отхвърлян - той е поет с уникално харизматично въздействие върху развоя на българската литература

Вероятно и днес поетът щеше отново дълбоко да изстрадва противоречивата нова епоха, недолюбван от бившите “свои” и настоящите “нови”… 

Осем години "Буквите" - репортаж

Камелия Иванова | 2009-05-30

Да държиш в ръцете си човешки живот

Весислава Савова /rarebird/ | 2009-11-23

„Лодки през зимата" от Любомир Николов (lubara). На пръв поглед това е един сборник от разкази. Лесно и приятно четиво, което да запълва свободното време. Донякъде, това е така, но когато отгърнете страниците, още преди да сте прочели дори и един разказ, ще разберете, че авторът е оставил в ръцете ви своя живот до момента. Както самият той казва в предговора „А всичко това се е случило. Понякога не по този начин, какъвто съм го описал. Но със същото настроение и чувства, които са запечатани в съзнанието ми." Такъв е животът на всеки от нас - настроения и чувства, които наричаме „спомени". Мисля, че се изисква много смелост, искреност и любов към литературата, за да може един автор да извади своя малък свят наяве и да го сподели с читателите си.

Преминах през заблудата и осъзнаването и намерих мястото си в любовта…“

Ива Георгиева | 2019-11-12

Анна Кръстанова е обикновена млада дама, израснала в малък град, близко до София, но далеч от хорската злоба и завист. От малка обича литературата, пише от дете. Вдъхновението я връхлетява като цунами, а една от мечтите ѝ е светът да стане по-добър. Тази година тя решава да се запише в Издателския курс на Фондация „Буквите“ с една цел – стиховете ѝ да бъдат видени. Тя печели курс и няколко месеца по-късно дебютната ѝ книга е факт. „Успях ли да се сбъдна?“ е въпросът, който Анна ни кара да се запитаме, а днес тя отговори на няколко наши въпроса.