“Аз се имам за стеснителен, леко комплексиран, но открит и непосредствен човек. Приемам другите като равни, в повечето случаи като превъзхождащи ме, затова в контактите с непознати или по-малко познати не съм активната страна. Предпочитам непосредственото общуване, без двусмислици, официалности и изтънчености. Така мисля за себе си аз, другите може да мислят обратното.Когато преценя, че навлизат в личното ми пространство с кални обувки, ставам леко раздразнителен и безпардонен, но само външно, предупредително, че невидимата, но съществуваща граница е нарушена. Когато се обърнат към мен с "господин Чонов", винаги ме напушва един вътрешен самоироничен смях…”. Така с присъщата си самоирония и пиперлив, филибелийски изказ описва себе си поетът Тодор Чонов, и продължава в същия дух: “Истинският интелектуалец си блъска ангелите за другите, все повече за другите и все по-малко за себе си. Попитайте го: "Като си толкова умен, защо си толкова беден?"Ще се изненадате от отговора му. Той не знае, че е беден!”... През месец януари неподражаемият Тодор Чонов навърши своят 80-годишен юбилей. “От много писане се оглупява. Утехата е в това, че пишещият последен научава, ако изобщо се стигне до научаване, наздраве!”, заключава той… 
Избрали сте за премиерата на най-новата си книга място, което е нетипично за такъв тип мероприятия - каква е причината да изберете именно Троянския манастир?Аз живея и работя до Светата Обител и всеки ден срещам хора, които идват в манастира да дирят надежда и утеха, а сред всяка запалена свещ вярата им в добруването става все по-силна и крепка. За никого не е тайна, че манастирите в България винаги са били огнища на българщината. Пазители на историята и културата, на добродетелите и преди всичко на вярата. В книгата ми Господ Бог има особено място. Като проводник на вярата, праведен съдник и настойник на човешката обич. Мъдър, всеопрощаващ и водещ по пътя на правдата и истината. За мен, Троянската Света Обител е най-подходящото място за среща с читателите на „Мъдри истории от стари времена“. .jpg)
В една гореща августовска нощ над нашия град се разрази лятна буря. Излязохме на балкона, запленени от природната стихия. Изведнъж ярка светкавица прониза хоризонта. Разкри се странна небесна картина. Това, което видяхме, приличаше на сфинкс, демон или призрачно лице от друг свят. Съпругът ми успя да го заснеме. Интересното беше, че на следващия ден социалните мрежи гъмжаха от подобни кадри. Много хора бяха видели и запечатали чудноватия образ. Беше като масова заблуда. Или може би нещо друго…Тази случка ме вдъхнови да напиша стихотворението „Лице в облаците“.Това е заглавието и на моята стихосбирка. 
Пред мен е книгата на Светла Гогова, наречена “Лицата на насилието”. Когато приключих с редактирането ѝ, си казах: “Това не може да е истина.“Книга, изобилстваща със страшни и смущаващи истории, често граничещи с ужаса… През цялото време ми се искаше разказите в нея да са просто художествена измислица. Оказа се тъкмо обратното - в епилога Светла определя себе си като “събирач на истории” и посочва, че професията я е сблъскала именно с тези действителни случки, които са сполетели хората - героите на тази книга.Светла Гогова прие като своя кауза да говори за насилието - и нарече нещата с истинските им имена, дори и те понякога да са вулгарни… 
Мислите ли, че изкуственият интелект има място в изкуството? Философите в Древна Гърция разглеждали изкуството като подражание. По-късните мислители, като Кант и Хегел, смятат, че изкуството бива мнимо (подражателно) и истинско. Според тях съществува истинско изкуство, което не само че не е подражателно, а самото то е обект на подражание. Ако изкуственият интелект не може да достигне висините на гении като Моцарт, Бах, Бетовен, Шекспир... Ако ще е инструмент в ръцете на бездарни, за създаване на мнимо, масово изкуство, по-добре да стои надалеч. 
Смятате ли, че използването на прототипи в образите и истории от истинския живот помагат в пресъздаването на литературните произведения?Да, доста от моите разкази са вдъхновени от истински хора изпаднали в проблемни ситуации. За съжаление, повечето са с трагична съдба. Работата ми като лекар ме прави свидетел на много човешки драми, но и на доброта и съпричастност към страдащите. Единствените смешни истории, които пиша, са от моето детство, защото бях много палаво дете и изключително голямо изпитание за търпението на родителите ми. 
Занимавам се активно с писане от десетина години. Преди толкова разбрах и колко трудна работа е това – да предадеш едно послание по правилния начин, на правилните хора. Написах доста научни и журналистически статии, доклади и учебни програми докато се науча, че няма значение какво казваш, ако не знаеш как да го кажеш и не познаваш тези, на които го казваш. В началото отнасях най-много критики за това, че изреченията ми са дълги като китайската стена. Научният ми ръководител все ми повтаряше: „Пиши така, както говориш.“ Не можа да ме научи. Научи ме поезията. Когато живееш в бесен ритъм, но си в среда, която налага сдържано поведение, емоциите се трупат лавинообразно. В един момент започват да чукат на вратата толкова силно, че се налага да ги пуснеш. Реших да го направя – без да ги наставлявам накъде да поемат. На листа. Още от детските си години знам, че умея да римувам. Не правя изключение от правилото – това или го носиш у себе си, или не. Когато ти доставя и удоволствие, е прекрасно изживяване. Така започвах да пиша и стихове, по-активно през последната година. Реших да ги покажа на близките около мен, които имат отношение към този литературен жанр, а като изследовател много държах на обратната връзка. Преобладаващото мнение беше, че са хубави и различни. По тази причина се престраших да ги покажа и пред публика. Настина съм изключително благодарен на „Буквите.бг“, че предоставя тази възможност на такива автори като мен. Осъзнавам колко труд, знания и опит стоят зад този проект. Най-вече вяра в таланта. 
В кои литературни форми предпочитате да творите - къси или дълги?Засега в къси. Повечето ми разкази се изливат наведнъж, когато настъпи „техният“ момент. Имам опит и в по-дългите форми с двете ми издадени книги – публицистичната „Карай в насрещното! Способни ли сме да мислим критично“ и автобиографичната повест „Обичам те, Бургас“. За дългите форми обаче се изисква повече време и най-вече авторът да има достатъчно стабилни условия за съсредоточаване. 
Благодарна съм на живота ми такъв, какъвто е. Не е бил лек, много уроци съм научила по трудния начин, но те ме изградиха като човек – добър или лош - не зная, но със сигурност уникален, както всеки един от нас.Благодарна съм за това, че се научих да претворявам в стихове и разкази за преживяното, споделеното, видяното и чутото.Благодарна съм на хората, които повярваха в мен и ми дадоха крила да летя.Благодарна съм на подкрепата, която получавам от съпруга си и вярата му в мен дори и в моменти, когато аз самата не си вярвам.
Да е разпознаваем, самобитен, оригинален и със собствен почерк. Творец, който внушава истини, чието творчество е пропито с ясно послание и житейска мъдрост. Вълнува читателя и е достатъчно едно изречение или строфа, за да бъде идентифициран. Една дума, сложена на точното ѝ място, е повече от прочита на цяла книга. Осмисля написаното. Аз съм особено привързана към творчеството на Яворов и неговата лирична и чувствителна душа, но и борбен дух. Стихът му се лее като музика, а словосъчетанията му са изумителни. Независимо от жанра, поезията му звучи откровено, въздейства силно и предава на читателя усещани за съвършеност. Ту нежна лирична песен, ту звънка симфония, романтична балада, вдъхновена ода или скръбен реквием. Това е! Мога да спомена имената и на други автори, но с казаното по-горе се изчерпва необходимостта от още анализи и хвалебствия. 
Казвам се Евгения Динева и винаги съм прекарвала повече време в разговори с въображаеми личности, отколкото с реални такива.
В началото това бяха героите на книгите, които четях и с носих навсякъде с мен, а сега вече ми се иска да мога да създам такива образи, на които и на вас да ви се иска да бяха реални, или да можехте да познавате в действителност.
Знаете ли по какво си приличат голата театрална сцена и белият лист. По това, че всеки момент със силата на думите те ще оживеят и в тях ще започнат да никнат като кокичета от зимната бяла покривка образи. А те от своя страна ще рисуват нов, различен свят, в който може и да се разпознаем. Вълнението минути преди да се качиш на сцената или уплаха от белия лист преди първата написана дума изчезват в мига, в който потънеш в прегръдката им и заживееш в тяхната реалност. Край на спектакъла и точка след последния стих... А ти си претворен заедно с публиката или читателите. 
Здравейте! Аз съм Гергана Траянова. Живея в две измерения – свят на реалност и свят на книги. Уча постоянно. Най-вече докато чета. Определям и като човек с приключенски и авантюристичен дух. По-интересно ми е да не следвам ничий път. Сама обичам да вървя из неотъпканите ливади и откривам съкровища, които могат да се срещнат като скрити послания в творчеството ми. Най-интересните събития, на които съм била, са самодивска сватба, лазаруване и как момите закичват трендафил на косите си, докато пеят песни за възхвала на героите. И то описани от самата мен. Не вярвате? Прочете книгата „Самодивска сватба“. Неслучайно тя е моят дебютен професионално издаден роман, с който да навляза смело в литературния свят и да заявя себе си като български автор, тъй като обичам българският език и култура. В творчеството ми всеки от вас ще срещне преплитане на обич и симпатия, които чувствам към порядките и идилията на живота сред природата, далеч от големия град. Много се радвам, че намирам вдъхновение и животворна сила именно сред нашите природни богатства и обичаи. Затова и ги описвам с желание и много настроение. Това виждаме и в поредицата „Самодивски сватби“ – как човекът се променя, воден от добри нрави, силна обич, самобитност и родолюбие. 
Александър Вълчев Калчев е роден на 20.12.1945 г. в село Телиш, Плевенско. Геолог, участник и ръководител на геоложки експедиции. Повече от двадесет и три години се занимава с търсене, проучване и добив на уранови суровини за българската промишленост. Пише от студентските си години. Автор е на десет стихосбирки с философска, гражданска и любовна лирика. Участва в редица алманаси за съвременна българска поезия. Издал е и книгата с разкази и повести „За светостта на грешника”. Член на СБП. Лауреат на много поетически конкурси. Умира през м. май 2019 г. 
„Везби в сърцето“ е огърлицата на занаятите, която украсява с изяществото си врата на възрожденска България. Тя е наниз от сбъднати и не сбъднати любови, поднесени с майсторския изказ на Ваня Йорданова. Макар да е силно свързана с историческите факти „Везби в сърцето“ създава образи и на художествената измислица, които вълнуват и остават в съзнанието на читателя. Сборникът сблъсква с 24 истории, които разказват за любовта, за облозите и майсторлъка на българина. 24 съдби се преплитат и говорят с гласа на корена и то така, че звучат актуално дори днес. Те говорят за вярата, за изцелението, за братската прошка, за любовта, поставена над всичко друго. И именно любовта е онзи водещ мотив, който кара занаятчиите и чираците им да извайват стволовете на българщината. Хубостта на сладкогласните девойки, смелостта на младите юначаги, тръпката от разменените погледи и обещанието за обич са пътеводни светлини за героите на Ваня Йорданова. Основната идея се завърта около оста за съхранението на българското във време, когато България е само митичен спомен за величие и сила. Скрита в дебрите на Османската империя, една шепа земя гори в танца на нестинарите, изковава в ковачниците своите идеали, прецизно свива скъпоценностите си в булчино гиздило и се венчае с любовта на живота си или просто го напуска. Има разкази за сълзи. Има и истории за гордост. „Везби в сърцето“ крачи гордо и с подбрани думи между миналото и настоящето, чертаейки проекции в бъдещето. Всеки, докоснал се до този сборник, остава запленен от извезаните думи и топлото чувство за принадлежност, което е време да се върне в мислите ни. Чувството за гордост и удовлетвореността, които лъхат от всеки ред в сборника, ни провокират да търсим българското, да го почитаме и да го надграждаме със знание, любов, търпение и воля. 
Можете ли да си представите една такава смесица между абсолютен романтик и идеалист от една страна, и един здраво стъпил с двата си крака на земята реалист от друга? Е това съм, Росен Димитров, роден в Казанлък, града на розите в Долината на розите. И повярвайте ми, никак не е лесно да съчетавам тези две взаимно изключващи се страни. Както можете да предположите, заради романтично-идеалистичната ми страна често се налагаше да изживявам големи разочарования, често падах на носа си, често събирах парченцата от сърцето си и се опитвах да ги сглобя отново. Още от самоосъзнаването ми на мъж/момче започнах да мечтая за голямата, единствената, безусловната любов. 
Казвам се Бисерка Тодорова. Родена съм в позабравения Северозапад под знака на Близнака. Там уж нищо няма, а си имаме всичко, та дори и млади поетеси. На възраст съм крехка, но съм преживявала такива вулкани от емоции, че дори Везувий би ми завидял. Такава съм – емоционална, разпалена, истинска. Вярвам в доброто у хората и светлината в тунела (макар все по-рядко да ги виждам). Обичам изкуството във всичките му форми, но откривам себе си в писането. Иска ми се да се бях открила и в музиката, но звуча като славей с бронхит.Аз съм човек, който искрено се радва на успехите на другите. Щастлива съм, когато мога да помогна с каквото и да е, на когото и да е. Най-силното ми качество и едновременно най-голямата ми слабост е емпатията – хронична и непоправима. Да успяваш да съпреживееш искрено нечие страдание е дарба. И проклятие. Така се ражда и поезията ми. Във всеки стих има душа. Зад всеки стих се крият премълчани тревоги, неизказани думи, изгубени надежди. И безкрайни нужди. От любов, принадлежност, вяра и пак от любов. А дали са мои или чужди, няма значение. Аз съм емоция. Живея с урагани, мечтая за дъга и пиша хрониката на сърцето си. А стиховете ми са прозорец към безброй души – мои близки по болка и блян. Добре дошъл си да надникнеш, може да откриеш и себе си. 
Мисълта за една паралелна реалност, в която животът може да се подреди по твой образ и подобие, е колкото утешителна, толкова и тъжна в своята бленувана божественост. „Сивият град“ е за онези читатели, неуморни пристрастени към желанието да видят всички възможни финали на всички възможни неща, за да изберат онзи, който е правилен за тях, но нещо винаги им убягва. Характерно за антиутопията, грубо скроената не по мярка на героя си действителност на изборите, в които не избираш, силно напомня на ежедневието и плаши именно с това. В „Сивият град“ обаче героите знаят, че при объркване в сюжетите си винаги трябва да изберат десния път. Лесно е да се каже. Отвъд хартията не е толкова просто. Дали? 
Казвам се Яна и съм "преводач" на птиците, вятъра и звездите.
Родена под знака на Водолея, аз съм дете на Вселената, свободомислеща и винаги търсеща собствен начин да разбия бариерите по пътя ми. Обичам да тичам, за да "проветрявам" мислите си и после да ги "издишам" върху белия лист, преди да са се задушили в тягостното битие.
Понякога пиша за красотата, за разтварянето на сетивата, за нежността, а после добавям щипка сол в тази иначе бисквитена смес.
Понякога ще ви разочаровам - че празникът си е отишъл преждевременно или животът ни е подхлъзнал като безпощаден кочияш. И точно когато песимистът е на крачка да се превърне в кух вцепенен дънер, аз ще го убедя, че може да преплува небесата. Е, аз не мога да летя, но какво от това? Важното е да убедя читателя си, че той може да го направи.
Когато преди повече от десет години ме връхлетя непокорната муза и остави своя огнен отпечатък, се роди книгата ми "Шепа морски камъчета". Това беше само едно плахо открехване на творческото ми Аз, което с времето все повече израства и намира себе си. Постепенно започнах да пиша стихове и така се роди и поетичният ми цикъл "Искри от пясъчното лято".
През 2020г. благодарение на фондация „Буквите“ излезе от печат дебютната ми стихосбирка „Девет кръга“. Стихотворенията в нея са организирани в девет цикъла, които проследяват различни житейски състояния и етапи. Книгата беше написана с много любов и макар че от нея струи все още младежка наивност, мисля, че е един добър поетичен старт за мен.
Последваха няколко премиери – в София, Стара Загора и Нова Загора. Книгата имаше и множество виртуални представяния.
През изминалата година участвах в различни конкурси и спечелих няколко награди – първо място в литературен конкурс на ЛК „Многоточие“ със стихотворението „Почти“, втора награда в друг конкурс на ЛК „Многоточие“ със стихотворението „Факс от бъдещето“, специална награда на община Нова Загора в национален поетичен конкурс, организиран от Нова Загора; отлично представяне до момента в балканския поетичен конкурс „Mili dueli”.
Получих признание от няколко известни български автори, което за мен значи много повече от наградите и грамотите.
Вярвам, че със стиховете си мога да вдъхновявам хората.
Но това го правят всъщност птиците, вятърът и звездите. Аз съм само техен преводач.
Любовта има много имена. Тя идва неочаквано и носи красота и болка. Не всеки има щастието да я разпознае. И не всеки има къде да я приюти. Но има хора, които се раждат с очи в душата си – очи за красотата в света. Именно такъв човек е Веселина Иванова – авторката на тази книга. Тя открива любовта в хората, в шепота на морето, в огнените залези, в ромона на планинските ручеи, в детските спомени... Красота има дори в тъгата и в самотата, с които също се срещаме в стихосбирката.
Авторката пресъздава емоциите на героите си под формата на акростихове, подредени по азбучен ред. Всяка буква от азбуката намира своето място на белия лист, въплътена в звучни и красиви български имена. Усещанията се преливат едно в друго, докато началните букви на имената следват своя азбучен ред. Това е своеобразен и уникален подход към създаването на пъстрия поетичен свят на авторката. 
