Из "Сара и други любови"

Иван Богданов

Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“. Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор… А всъщност имам шест издадени книги. Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи  Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения. През 1999 направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много. През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша. Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета. През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“. Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги. През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга.  Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“. С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах. През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми" Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.



Мълчанието помежду ни

Валентина Вълчева

Флиртът – казват – е игра за напреднали. Значи любовта е майсторският клас. Когато всички други възможности са изчерпани и сякаш нямаш полезен ход, остава ти да се откажеш… или да промениш правилата. Да започнеш нова игра и да вдигнеш залога.Когато двама души са стигнали до етап, в който сякаш взаимно са се прецакали необратимо, но в същото време не са успели да скъсат всичко помежду си, нещо трябва да се промени. Може би те. Може би онова помежду им. А може би всичко. Може би е време за карти на масата, за прекрачване на граници, за излизане от всичко познато и уютно. За крачката отвъд ръба. Може би е време един музикант да засвири нова мелодия, а една жена да намери думи, които никога не е изричала. И някъде по средата на всичко да се срещнат отново, но други. Време е за игра на кофти въпроси и още по-кофти предизвикателства, под звуците на музика, която спасява. И така! Когато любовта се превърне в игра, вие какво ще изберете?... Въпрос или предизвикателство?



Невеста лазаркина - втора книга от "Самодивски сватби"

Гергана Траянова

Това съм аз. Гергана Траянова. Интересувам се от историческа събития, мистерии и приказки. Пред света съм позната като литературен дракон, или по-точно прозаик - романист. Друга моя страст е туризма. Посетила съм голяма част от забележителностите в България. Оттам черпя и вдъхновението за книгите, които съм сътворила, както и за проектите, по които работя в момента. Това личи още в мига, в който човек разгърне някоя от моите книги.Пиша в две направления – романи за всички възрасти и фентъзи за деца и юноши.Издадените до момента мои авторски книги са вдъхновени изцяло от българските обичаи и нрави. Действията се развиват съобразно исторически събития, като са преплетени реалност и фантазия, приказка и мистерия. Моето творчество ще ви потопи в различен и вълнуващ свят, изтъкан от разнородни чувства, морални устои, житейски мъдрости и обич. Книгите, с които може да опознаете необятният свят на любимата ни Бела могила, са „Самодивска сватба“ и „Невеста лазаркиня“, част II от поредицата. През 2022 г. предстои издаването и на част III, “Мома трендафил“.



Ангелина Стойчева - стихотворения

Ангелина Стойчева

Родена съм на най-прекрасното място на света, сгушено в полите на Родопите с поглед към тепетата на вечния Пловдив.Израснах в ония… скучните години на миналия век, когато вместо дънки носехме униформи… вместо златни ланци имахме бели якички… и вместо шипове на каишка като за кучета имахме пионерски връзки. Гледахме в ясното бъдеще на Изток, откъдето изгрява слънцето на комунизма, и марширувахме по площадите в такт с военната духова музика. Ухажвахме се на забавите по таваните, правихме си срещите в сладкарницата на по парфе или торта Гараш. Слушахме „Сигнал“ и „Щурците“, но тайничко въртяхме ролки на Грундик или касети (за тия, дето не знаят какво е Грундик и касети, да питат) с парчетата на Beatles, Deep Purple, Scorpions, Rolling stones. Обсъждахме упадащата хипарска вълна, но въздишахме по „Спасителя в ръжта” и „Коса”. Разгръщахме тежките списания на Neckermann под чиновете, донесени от някой извънземен тираджия, и ни лъхваше аромат на богатство и свобода.Тогава разбрахме, че освен изгрев на Изток има и залез на Запад. Макар че той, залезът, е умиращо нещо…Поискахме да съберем изгрева и залеза в нашия ден, за да бъде той цял!И дойде време да повее Вятърът на промяната. Повя. Поразмести пластовете, от което се оказахме без работа, без средства, без мечти. Но с инженерските си глави разбрахме, че вятърът на промяната е необходимо, но не достатъчно условие, за да се събори стената между изгрева и залеза. Беше необходимо завихрянето на вятъра във вихрушка, а даже в ураган, за да разруши каменните стени и в мозъците ни.Та моето поколение е това на „Вихрушката”.Завихрихме се така, че се приземихме по чуждите земи. Вън от системата, за която учихме. Вън от страната, в която се родихме. Вън от мечтите, за които се борехме. Вън от нас самите. За да проверим дали залезите са по-красиви от изгревите...Някои от нас написаха историята си върху листове, други я изпяха, трети създадоха филми, за да знаят наследниците ни и тия, дето Вихрушката ги пощади, кое е по-красиво – изгревът или залезът.А защо не и двете. Като в един нормален ден!Аз съм Ангелина и съм Вихрушка, която разказва…Какво разказвам ли…За чувства разказвам, не за събития. Те, събитията, са си факти. Може да ги прочетете в историческите хронологии. Над фактите нямаме власт. Но имаме избор как да ги интерпретираме и пригодим живота си към тях. И в този избор са вложени нашите мисли и чувства. На този избор, начертал линията на живота ни и обагрен с всички нюанси на чувствата ни, са посветени моите творби.За такива спомени и размисли споделям в разказите си, включени в сборника ми „Опорна точка”.А когато чувствата са толкова гъсти и наситени с изригващи емоции… тогава се ражда и поезията ми. Тя е сбор от емоции – в нея не разказвам, а изплаквам душата си… Поезията ми е по-скоро болка, отколкото радост. Защото, когато си щастлив… ти просто поглъщаш живота. Но когато си нещастен… тогава трябва да изкараш болката вън от себе си… Все неща, до болка познати на всеки от нас, но излети от моята душа чрез моето перо – острото перо на емоцията, което пробива листовете…Всичко това е включено в стихосбирка ми „До поискване”.Потърсете ме в моята ФБ група „До поискване” и ФБ страницата „Мастилени крила”.Аз съм Ангелина – Вихрушката, която продължава да разказва…



Татяна Николова - стихове

Татяна Николова

Казвам се Татяна Николова. Имам щастието да имам два родни града, на две реки Волгоград и Видин. Родена съм в Русия, в не толкова далечната 1983 година. Чакано и желано дете. И вероятно никак не е странно, че съм водна зодия – Риби. Две реки, вода, риби…Живея във Видин и всеки ден съзерцавам водите на вечния Дунав. Майка ми споделя, че е обожавала произведенията на А. С. Пушкин и най-вече „Евгений Онегин”. Така е дошло и името ми – Татяна. Майка ми е романтична мечтателка, такава съм и аз. От малка обичам да рисувам. Първите по-сериозни опити направих едва след 35-годишна възраст, когато се появиха и моите картини. Не спрях да реализирам мечтите от детството. Ах, как исках да пиша стихове! Ала римите не ми се получаваха… Но… През лятото на 2020 година съвсем неочаквано за мен написах първото стихотворение. Как? Просто седях и мислех колко често децата искат да пораснат и пропускат много игри и щастливи детски моменти. Такава бях и аз. Исках да съм голяма. И детството мина покрай мен. Първото ми стихотворение беше плах опит да изразя желанието да съм пак малка. Поне на 16 години. И оттогава пиша, пиша, пиша… Всеки ден в душата ми се раждат по няколко стихотворения. Записвам всяка мисъл. Съвсем спонтанно се появиха страницата и групата ми във фейсбук „Душата ми в рими – Татяна Николова – стихотворения”.Първата ми стихосбирка „Люляци в мъглата” отвори очи през септември 2021. По-голяма част от стиховете в нея избраха моите читатели. През 2022 година на пазара ще се появи нейното продължение „Шарена”. Мечтаех да пиша стихове и се случи. Мили читатели, вярвайте в мечтите си, те се сбъдват!



Елена Исаева - Стихотворения

Елена Исаева

Казвам се Елена и живея в света на книгите. Обожавам да чета и да преживявам емоциите на всеки литературен герой, който срещна. Книжните ми приятели са тези, при които винаги ходя за утеха, за успокоение или просто за почивка. Те са моето спасение от сивото ежедневие и най-голямата ми радост. Като цяло съм изтъкана от различни емоции, които често бушуват в мен като вулкан. Понякога заспал вулкан, но изригне ли, е да не си наоколо. Тази моя цветна емоционалност ми помага в творчеството, но понякога ми вреди в живота. Честна и справедлива съм до болка, като често тази болка изпитвам аз, защото все си мисля, че всички трябва да са такива. Обичам живота, обичам новите преживявания, обичам да уча всеки ден различни неща, но най-много обичам да помагам и да се грижа за своите близки. Имам силно развит майчински инстинкт и винаги се стремя да съм полезна на хората около мен. От 9 години изразявам емоциите си чрез думи, но чак сега се престраших да им дам гласност. Благодарение на Буквите, и моята мъничка звезда лека по-лека започна да изгрява. Спечелих любовта на публиката и първото място по гласуване в „Конкурса за литературна награда Бианка Габровска“. Непоправима романтичка съм и вярвам в доброто у хората. За мен любовта е изключително важна, не бих могла да живея, ако тя не присъства в ежедневието ми. Плача на филми, дори на реклами и не ме е срам да си го призная. Денят, в който почнем да се срамуваме от емоционалните и чисти хора, е денят, в който ще погубим своята човешка душа.



Петя Лалбонова - стихове

Петя Лалбонова

Аз съм Петя и пиша. Защото не всичко е за казване. Родила съм се бързо. С нетърпение за живот. От тогава до днес съм такава – обичам движението, динамиката, обичам да ми се случват неща и не понасям скуката. Не ми се и налага, защото имам особена аура, благодарение на която около мен постоянно се случват странни и почти невероятни неща. Ако има един луд наоколо, той непременно ще се лепне за мен. Просто привличам лудостта. И дори вярвам в нея. Също както и вярвам, че още един чифт кецове никога не са излишни. Аз съм хаос. Пълен. Подреждам се и се разбърквам постоянно. Правила съм го толкова много пъти, че вече владея хаоса до съвършенство. От малка раста с твърдото убеждение, че съм родена под щастлива звезда и имам поне една магическа сила. За първото вече съм сигурна, че е вярно. За последното все още не съм изгубила надежда. Търсих се. В нещата, които ме вълнуват. А те са много – музика, рисуване, дизайн, маркетинг, реклама, философия. Накрая разбрах, че съм навсякъде. Навсякъде, където искам да бъда и където искам да се открия. Можеш да ме откриеш и ти - във фейсбук страницата Петя Лалбонова – Хаосът отляво. През годините бях отличена в няколко конкурса за поезия: 2006 г. - IV място в Националния конкурс „Любовта в нас“ 2015 г. - „Жената - любима и майка“ - публикация в юбилейния поетичен сборник 2021 г. - „Поетите Live“ – избор на журито за участие в издание, посветено на любовта 2021 г. – I място в конкурса Национална литературна награда "Бианка Габровска" Сега съм тук. И продължавам да пиша.



WONDERLAND

Богдана Калъчева

Патология ли е подобно състояние? Задоволително умна е, за да разбере какви психологически трикове прилагат върху нея, но достатъчно самотна, за да се плъзга отново и отново по гладката повърхност на сляпото доверие и очакванията. Коя жена не иска да бъде обичана и желана? Определено Аllisa06 не е изключение. Вече две седмици не е влизала в InterPals, всъщност откакто подаде акаунта си за изтриване. Знае, че са необходими точно още толкова, за да бъде необратимо премахната цялата информация за нея от базата данни. Всички логове и чатове ще останат в миналото и тя ще продължи живота си без напрегнатото очакване на непристигащи съобщения и без скучните разговори за времето и спорта, водени на развален английски с хора, които се представят за англичани. 



Бисерка Тодорова

Казвам се Бисерка Тодорова. Родена съм в позабравения Северозапад под знака на Близнака. Там уж нищо няма, а си имаме всичко, та дори и млади поетеси. На възраст съм крехка, но съм преживявала такива вулкани от емоции, че дори Везувий би ми завидял. Такава съм – емоционална, разпалена, истинска. Вярвам в доброто у хората и светлината в тунела (макар все по-рядко да ги виждам). Обичам изкуството във всичките му форми, но откривам себе си в писането. Иска ми се да се бях открила и в музиката, но звуча като славей с бронхит.Аз съм човек, който искрено се радва на успехите на другите. Щастлива съм, когато мога да помогна с каквото и да е, на когото и да е. Най-силното ми качество и едновременно най-голямата ми слабост е емпатията – хронична и непоправима. Да успяваш да съпреживееш искрено нечие страдание е дарба. И проклятие. Така се ражда и поезията ми. Във всеки стих има душа. Зад всеки стих се крият премълчани тревоги, неизказани думи, изгубени надежди. И безкрайни нужди. От любов, принадлежност, вяра и пак от любов. А дали са мои или чужди, няма значение.     Аз съм емоция. Живея с урагани, мечтая за дъга и пиша хрониката на сърцето си. А стиховете ми са прозорец към безброй души – мои близки по болка и блян. Добре дошъл си да надникнеш, може да откриеш и себе си.



Гневът на самодивата

Яна Хараланова

Самодивата се дръпна изплашено назад, опирайки гръб в камъка. Огледа се тревожно, осъзнавайки, че няма къде да избяга. Вълкът се сви в краката ѝ и тя впи пръсти в козината му, сякаш търсеше защита.—  Сестрите ми… Изоставиха ме. Един мъж ми направи любовна магия. – Избърса сълзите си. – Не ме убивай, моля те. Знам, че можеш. Магията блика от теб, дори да не можеш още да я владееш добре. Двамата заедно сте много силни. Не мога да ви надвия – Изхълца и отново избърса лицето си. – Тази магия… побърква ме! Измамникът, който ми я направи, е родом от това село. Пратих вълците си да го търсят, но него го няма. Сега не знам къде да го търся.



Далечните близки - първо място в Любовта на края на кабела

Ангелина Стойчева

Първо място в конкурса "Любовта на края на кабела" 2021 Телефонът иззвъня… „някак международно”, както казваше Мамалев в скеч от култовия на времето Клуб НЛО. Беше специалната мелодия на messenger call, така че и ТЯ и ТОЙ си помислиха почти едно и също: „Защо ми звъни сега… нали се разбрахме да си звъним само в краен случай… и то не по това време”… Направиха се, че не са чули, а и всъщност не разбраха чий телефон звъни… И за да не породят съмнение, нито един от тях не отиде да провери откъде идваше „международно” звънене. ТЯ подреди набързо масата. За вечеря имаха сготвено от вчера. Само трябваше да се претопли малко във фурната. Салатата става бързо. Няма да ѝ се наложи да реже дълго. Мислите ѝ бяха в телефона. Дали наистина  нейният телефон звънеше? И защо не се спазваше уговорката? Нима и новият ѝ приятел от фейсбук също нямаше търпение… Дали наистина нямаше търпение?… А кой друг може да ѝ звъни на messenger… всичките и приятелки ѝ звънят на телефона... А и защо трябваше да ѝ звъни?  Нали само си пишеха… засега… Е, да, той ѝ беше казал, че иска да ѝ чуе гласа, но тя бе отказала да му даде номера на телефона си… И все пак….трябваше да му каже да не ѝ звъни… поне не по това време. Но пък той откъде да знае, че тук е вечер и всички са си по къщите – не му беше казала това. Тя всъщност нищо не му бе казала. И не искаше. А и нямаше нужда. Не искаше да знае нищо за него и не искаше да казва нищо за себе си. Поне не и сега. Но той ѝ беше споменал веднъж, че се припича на слънце на терасата… а всъщност беше вече почти вечер тук... Помисли си, че може би имат часова разлика... Не искаше да гадае. Не ѝ беше нужно. Мислите ѝ течаха бързо и разпръснато като струята вода през аератора върху марулите, които миеше. Само ги обръщаше ту от едната, ту от другата страна, без да ги остави да се изцедят…



Самодивска сватба

Гергана Траянова

Така мина тоя живот. Живот, де всичко си го направихме да ни е хубаво. И поне си бехме сами господари по тия войнски размирни времена, та си измислихме пето годишно време, де идваше, кога ни требваше. В това годишно време тия наши жени, тия невестини, се превръщаха в самодиви. Само ние си знаехме какво ни беше, де ги водехме напред и ги любехме тия подивели невести. Самодиви, де с еднаква сръчност мъже гледаха, деца раждаха, коне водеха, цветя разсаждаха, пити месеха, сърмени кърпи везаха, песни пееха и кании размахваха. Такива невести, де с тях всека сватба си я наричахме самодивска.



Любовта на края на кабела - I награда

Мерилин Иванова

Първа награда в конкурса "Любовта на края на кабела" 2021 Минаваше полунощ, единственият шум, който се чуваше из огромния пуст апартамент, не беше по традиция тиктакането на часовник, защото всички часовници бяха вече електронни, а неравноделното потропване на незнайна, вероятно метална част от някоя дреха по стъкленото прозорче на пералнята. Този несъвършен звук, нахално разстройващ старателно постигнатата тишина на автоматичния ѝ механизъм, сам по себе си не беше неприятен, но ехтежът му из коридора създаваше усещането за призрачност. Тя чуваше собственото си дишане, а този тип тишина я дразнеше неописуемо. Представяше си, че улиците под терасата ѝ са загърнати от гъста мъгла, горките неми улични лампи, задушени от лапите на същата тази злосторница, неспособни да изкрещят, парализирани от ужас, пръскаха изтощено последните лъчи живот, които можеха да се изстискат от гърлата им. Имаше нещо много романтично в тази зловеща картина, но тя цялата си оставаше просто фалшива представа, както винаги – нищо твърде поетично или твърде зловещо не може да бъде реално, поне не задълго.



ПРИКАЗКА ЗА МОМИНКАТА

Галя Вълева

— Баба била лична девойка. Хубава, остроумна…  — Какво е „лична“? – малката ѝ дъщеря я гледаше и любопитство надничаше от големите кафяви очи. Четиригодишното момиченце обичаше да обогатява речника си с нови думи.  — „Лична“ е стара дума – започна да обяснява търпеливо тя. – Когато едно момиче е известно с добрите си качества и това се знае от много хора. В случая цялото село знаело, че щом Ивана вземела сърпа и започнела да жъне, няма кой да я настигне или изпревари. Нямало по-пъргава мома от нея. Жънела и пеела, а смехът ѝ надалеч се носел…  — Аха-а, като в състезание – констатира доволно Криси.  — Да, нещо такова, а сега ще слушаш ли или ще бръщолевиш? – прекъсна я батко ѝ, който изгаряше от нетърпение да чуе нататък историята. — Да, баба можела да победи всички в състезание – усмихна се майка им и продължи: – Та, както вече казах, била известна с хубостта си, остроумието и работливостта си. Младежите я заглеждали, но заради острия ѝ език малцина се осмелявали да я ухажват. Щом го сторели, тя така ги скастряла, че те и не помисляли да направят втори опит. Когато била малка, около десетгодишна, била много палава. Майка ѝ, за да ѝ напомни, че е момиче, извикала една баба да ѝ пробие ушите. Дошла баба Нонка, извадила инструментите си – една глава лук и голяма игла, от онези, с които шиели обувките, и като наплюнчила пръстите си, взела да мачка с парче лук меката част от ухото на момичето. Очите на баба се насълзили – къде от болка, къде от миризмата на кромида, и тя подскочила ужасена. Не могла обаче да се отскубне от желязната хватка на старата жена, която забила в този момент иглата в ухото ѝ. Баба изпищяла от болка, дръпнала се и изхвръкнала от стаята. 



Богдана Калъчева - стихотворения

Богдана Калъчева

Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври? Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително. Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“. Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г. Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша! Твоя, Многоликата  



Яна Радилова - из романа "Последен щрих" 2

Яна Радилова

Казвам се Яна и съм "преводач" на птиците, вятъра и звездите. Родена под знака на Водолея, аз съм дете на Вселената, свободомислеща и винаги търсеща собствен начин да разбия бариерите по пътя ми. Обичам да тичам, за да "проветрявам" мислите си и после да ги "издишам" върху белия лист, преди да са се задушили в тягостното битие.  Понякога пиша за красотата, за разтварянето на сетивата, за нежността, а после добавям щипка сол в тази иначе бисквитена смес.  Понякога ще ви разочаровам - че празникът си е отишъл преждевременно или животът ни е подхлъзнал като безпощаден кочияш. И точно когато песимистът е на крачка да се превърне в кух вцепенен дънер, аз ще го убедя, че може да преплува небесата. Е, аз не мога да летя, но какво от това? Важното е да убедя читателя си, че той може да го направи. Когато преди повече от десет години ме връхлетя непокорната муза и остави своя огнен отпечатък, се роди книгата ми "Шепа морски камъчета". Това беше само едно плахо открехване на творческото ми Аз, което с времето все повече израства и намира себе си. Постепенно започнах да пиша стихове и така се роди и поетичният ми цикъл "Искри от пясъчното лято". През 2020г. благодарение на фондация „Буквите“ излезе от печат дебютната ми стихосбирка „Девет кръга“. Стихотворенията в нея са организирани в девет цикъла, които проследяват различни житейски състояния и етапи. Книгата беше написана с много любов и макар че от нея струи все още младежка наивност, мисля, че е един добър поетичен старт за мен. Последваха няколко премиери – в София, Стара Загора и Нова Загора. Книгата имаше и множество виртуални представяния.  През изминалата година участвах в различни конкурси и спечелих няколко награди – първо място в литературен конкурс на ЛК „Многоточие“ със стихотворението „Почти“, втора награда в друг конкурс на ЛК „Многоточие“ със стихотворението „Факс от бъдещето“, специална награда на община Нова Загора в национален поетичен конкурс, организиран от Нова Загора; отлично представяне до момента в балканския поетичен конкурс „Mili dueli”. Получих признание от няколко известни български автори, което за мен значи много повече от наградите и грамотите. Вярвам, че със стиховете си мога да вдъхновявам хората.  Но това го правят всъщност птиците, вятърът и звездите. Аз съм само техен преводач.



Васил Даскалов - Нужда от баща

Васил Даскалов

— Нашето дете.  — Виждаш ли, трябва да се освестя. Да ми се намести в главата. За тебе е лесно да кажеш „нашето“, знаела си още преди да се случи. Но при мен е като изтрита памет – той посочи с показалец слепоочието си. – Тук няма нищо. Нищичко. Нали знаеш, че тези години, случки, емоции, първите години със сина, това няма да ми се върне. Изживяла си го сама. Ощетила си ни и двамата. И не мисля, че едно голямо уиски ще ми стигне да го преглътна. Там е работата, за тебе е било лесно да се убедиш, че създаваш дете, дошло ти е отвътре, от женска злоба и инат, от майчинския егоизъм. Обаче не очаквай да се нагодя толкова лесно. Какво ще му обясниш, как ще ме представиш? Да не ме изкараш сега безхаберния баща, който го е изоставил?  — Не, не съм му говорила много. Всъщност той не знае, че ще те срещне тук, не съм го подготвяла. Не бях сигурна дали ще се съгласиш.  



Люба Добрева: Обетът - част 1

Яна Хараланова

Презрението в погледа на Еднорогата можеше да прогори дупка в тялото ѝ. Люба протегна лявата си ръка, а с дясната стисна сигналния маяк, удобно легнал в дланта ѝ. Жената се поколеба за миг, но алчността ѝ надделя над прясно породилото се съмнение. Изсумтя и тръсна двата свитъка в ръката на Люба.  Пръстите на Люба изтръпнаха болезнено от магическия импулс на маяка. Стисна картите до гърдите си и спусна защитите си, което винаги ѝ се струваше сякаш внезапно оглушава и губи сетивата си за няколко мига, оставайки само със собствените си емоции. Хрипливо си пое дъх за да възвърне контрола над тялото си без да изпуска от поглед Еднорогата, чиито очи се разширяваха от ужас, осъзнавайки, че са им устроили капан.



Кераца - Ивелина Петкова

Ивелина Петкова

Ще се върне! Знаеше вълшебническата ѝ душа, виждаше как се връща и я взима при себе си, и я прави своя царица... Ще потрае седмица, месец... Откога живееше в очакването му! Ще потрае! Капудан паша бил! Много важно, нали я обича! Но морето, което Кераца така диво и нежно обичаше, се разлюля, сякаш я ревнуваше, и не даде и миг покой на душата ѝ. Всяка утрин отиваше при скалите на Ахтебули и му говореше, и го укротяваше, ала знаеше дълбоко в себе си, че няма толкоз сила... Няма толкоз сила...  Чу се скоро за корабокрушението на гемията и смъртта на мъжете в нея...  И сви се в Кераца една тъмна мъка. Нямаше друг ангел по пътя ѝ. Тоя беше докоснал битието и отлетял. Как да продължи, как да диша, не знаеше Кераца... Стопи се в залезите на Ахтебули, стопи се в дните след бурята и проклинаше морето, което обичаше.  Роди се на Кераца момиченце, а валията я прие тоя път съвсем като щерка. Султана я кръсти и продължи да се грижи за тях, както за малката Бахар от Коня, дето отдавна беше пораснала. А Кераца носеше и принасяше, хранеше със скромния си бакшиш вдовици и сирачета, нощно време излизаше с лодката на валията в морето и го чакаше... Все го чакаше...  Грабнатото ѝ в една пълнолунна привечер на 1777 година сърце нямаше друг път, нито друго име... Кераца нямаше друг господар, освен тоя, целувал нозете ѝ, и една нощ отплавал, защото ако не беше отплавал, тя нямаше за какво да го обича...  Защото както тя наби някога гората на Странджа в бягство за свобода, така той последва своята – в бурите и ветровете на Ахтебули...  И знаеше, че само затова го обича...



Неочаквана ваканция - Станислава Славова-Петкова

Станислава Славова-Петкова

Докторът беше дошъл един ден, за да ѝ донесе продукти и вестници от града. Този път тя нямаше никакви ангажименти и опита да направи сама витата точена баница. Е, корите не се получиха толкова тънки, като на майката на момчето. Но като цяло резултатът си струваше усилията. Беше научила нещо ново тук и беше толкова ентусиазирана от резултата, че докторът, когото успя да придума да я опита, нямаше смелостта да ѝ каже, че баницата е прегоряла отдолу. Вместо това той заизважда покупките и даровете от торбите и ѝ помогна да подреди останалото ядене на масата. Направиха си нещо като угощение. След втората бутилка червено вино докторът с прегракнал глас отбеляза, че вече е доса късно, за да шофира, особено в това състояние. Предложи му да остане.   Чувството приличаше на първото ѝ утро тук. Но тогава се рееше само душата ѝ. Сега и тялото ѝ я следваше. Безкраен, непрекъснат, всепоглъщащ екстаз. Гънеше се в ръцете му, без да осъзнава крехкостта на тялото си, усещаща само неговата сила. Заравяше ръце в косата му и го придърпваше към себе си всеки път, когато се отдалечаваше от нея. Не, не можеше да го пусне, не можеше да спре. Дори и ужасният грозен белег от липсващото ухо я възбуждаше. Чувстваше се толкова свободна, освободена от всичко, което беше трупала години и я дърпаше надолу като воденичен камък. Връзките се късаха, тя летеше и изгаряше едновременно.