Пред мен е книгата на Светла Гогова, наречена “Лицата на насилието”. Когато приключих с редактирането ѝ, си казах: “Това не може да е истина.“Книга, изобилстваща със страшни и смущаващи истории, често граничещи с ужаса… През цялото време ми се искаше разказите в нея да са просто художествена измислица. Оказа се тъкмо обратното - в епилога Светла определя себе си като “събирач на истории” и посочва, че професията я е сблъскала именно с тези действителни случки, които са сполетели хората - героите на тази книга.Светла Гогова прие като своя кауза да говори за насилието - и нарече нещата с истинските им имена, дори и те понякога да са вулгарни…
Благодарна съм на живота ми такъв, какъвто е. Не е бил лек, много уроци съм научила по трудния начин, но те ме изградиха като човек – добър или лош - не зная, но със сигурност уникален, както всеки един от нас.Благодарна съм за това, че се научих да претворявам в стихове и разкази за преживяното, споделеното, видяното и чутото.Благодарна съм на хората, които повярваха в мен и ми дадоха крила да летя.Благодарна съм на подкрепата, която получавам от съпруга си и вярата му в мен дори и в моменти, когато аз самата не си вярвам.
Да е разпознаваем, самобитен, оригинален и със собствен почерк. Творец, който внушава истини, чието творчество е пропито с ясно послание и житейска мъдрост. Вълнува читателя и е достатъчно едно изречение или строфа, за да бъде идентифициран. Една дума, сложена на точното ѝ място, е повече от прочита на цяла книга. Осмисля написаното. Аз съм особено привързана към творчеството на Яворов и неговата лирична и чувствителна душа, но и борбен дух. Стихът му се лее като музика, а словосъчетанията му са изумителни. Независимо от жанра, поезията му звучи откровено, въздейства силно и предава на читателя усещани за съвършеност. Ту нежна лирична песен, ту звънка симфония, романтична балада, вдъхновена ода или скръбен реквием. Това е! Мога да спомена имената и на други автори, но с казаното по-горе се изчерпва необходимостта от още анализи и хвалебствия.
Словото ме учи на емоционална и волева търпимост и устойчивост. После идва и моментът, в който моите писания биха могли да пренесат тези качества на читателите. В самотата си човек е истински самотен и отчужден, безволев и студен. Сподели ли я с хартиените думи, самотата му се размива, избледнява, затопля се. Между гласните и съгласните звуци се крият символи и емоции, които биха предизвикали не само „служебна усмивка“ у хората, но и истинско, вълнуващо движение на лицевите мускули, първосигнално, безпричинно. Писането ме учи, но и аз него. То мен на обич към самата себе си, аз него на споделеност и вяра… в мен!
В текстовете човек разкрива, оставя и понякога кодира голяма част от себе си, дори несъзнателно, дори измисляйки и създавайки несъществуващи герои и сюжети. Там стои неговата емоционалност, чувствителност, логичност, опит, възприятия, знания, отношение към определени идеи, дори пожелателното спрямо собствените му представи за действителността. Писането ме учи да споделям вътрешния си свят. Трудно допускам нови хора в обкръжението си, както и не бързам да навлизам в техния свят, което е свързано със способността да се споделя и общува непреднамерено и свободно. Възприемам писането като мост между себе си и околните, като средство. Освен това писането успява да изясни неща, които иначе висят в пространството неформулирани, а това да изясниш себе си на самия себе си е безценно. 
Аз съм убедена в безсмъртието на душата. Според Антропософията душата преминава през различни етапи на своето съществуване и своя живот. Тя не умира след смъртта на земното ни тяло и продължава своя живот през различни други инкарнации дотогава, докогато не достигне своето божествено съвършенство. Това, че съм лекар, още повече затвърди моето убеждение, въпреки че съвременната ни медицина все още не признава категорично тези твърдения. Но аз имам достатъчно доказателства, за да вярвам в тях! Точно тези теории за безсмъртието на душата, за кармата и за това, че всичко лошо, което направим в този живот, ще ни се върне в следващия, съм вложила в разказите от книгата „Съдбовен круиз“. А разковничето за прекъсването на веригата от причинно-следствени връзки и натрупани грехове в нашия живот, това са Прошката и Любовта.
 Живея и работя в атомната ни столица - Козлодуй. Стихове прописах както повечето поети още в училище. После ги поизоставих и повече се занимавах с рисуване, което е важна част от уменията на една начална учителка. Училищни стени, дъски, картини. И отново Времето ме върна в прегръдките на поезията. Сравнявали са стила ми на писане с този на Силвия Плат и Анна дьо Ноай. Утолявах жаждата си за споделяне в куплети с други като мен в различни домове за творчество из интернет. Междувременно събрах излялото се на белия лист и екран в десетина стихосбирки. И може би повлияна от любовта си към малчовците в училище последните ми 4 рожби в думи са книги-игри, които се постарах да станат интересни, забавни и желани от бъдещите си малки, а защо не и по-големи читателчета.
Плод съм на голямата любов между заклет стар ерген и инатлива шопкиня с почти 20-годишна разлика във възрастта. За времето си – невъзможна, неприлична, неприета от обществото любов. И ето такава съм и аз – влюбчива, страстна, непредвидима, своеволна, неоткликваща на очакванията на обществото. Такава е и поезията ми – на силните чувства, на непреодолимите желания, на големите контрасти, на неочаквания край на историите... Защото моите стихове ще ви разказват истории, ще ви прехвърлят от знойна жега в арктически студ, но където и да се намира, любовта винаги ще доказва, че е по-силна от всичко. Очевидно гените са си казали думата – имам цели двама доказани писатели в рода по бащина линия, преди мен. И колкото и да се опитвах да загърбвам или крия творческия си инстинкт през годините, след срещата ми с г-н Богданов и издателство „Буквите“ по време на Авторския курс в началото на 2023 г., преживях своеобразен катарзис и осъзнах, че всичко, което е излязло от сърцето ми, ми е дадено, за да го споделям с другите. Творчеството не е и не трябва да бъде собственост само на автора.Все още малко неуверено, но изпълнена с желание и решителност за споделяне, искам да ви разкажа за многобройните цветни нюанси на любовта, които съм преживяла по пътя си досега. Ако тези чувства са били истински, от дълбините на сърцето, то вярвам, че ще стигнат и до вашите сърца.
Роден съм в един топъл есенен ден на отдалечаващата се 1987-а година. Ако ме попитате „къде?“, ще отговоря простичко: „на Земята“, макар че мислите ми често се реят високо над нея. Кръстен съм Константин – име, дадено на единадесет византийски императори. Но аз се гордея с това, че нося името на моя дядо, който открехна пред мен портите на литературата. Буквите научих още на тригодишна възраст и моментално започнах да обозначавам с тях предметите у дома. Винаги съм мечтаел да мога да променям реалността. Затова от малък започнах да измислям собствени светове и безразсъдно да се гмуркам в тях. Вътре допусках единствено въображаемия си приятел Джо, който всяка вечер ми правеше компания, скрит зад пердето до прозореца.Стремежът ми да разказвам истории проправи и пътя ми към дебрите на журналистиката. Така в продължение на дълги години бях професионален събирач на истории. Пътешествията ме отведоха из знайни и незнайни места – от Новия свят, отвъд Океана, до бункерите на Ислямска държава в Сирия. И до ден-днешен те са моето зарядно. Ако батерията на вдъхновението ми започне да пада, яхвам дракона и поемам на път.Какво ме вдъхновява? И доброто, и злото. И любовта, и несправедливостта. И красотата, и болката. И божественото, и примитивното. Всеки от тези импулси стимулира различни черти от характерите на моите герои. Някои от тях обожавам, а други искрено ненавиждам... Някои убивам със сълзи на очи, а други незаслужено оставям да възтържествуват...Какво пиша? Проза и поезия. С разказите разкривам съдби, със стиховете споделям чувства. Двете взаимно се допълват. Едното не може да живее пълноценно без другото, както и ние не можем да съществуваме само с едното полукълбо на мозъка.За кого пиша? Години наред сядах над листа единствено заради себе си и моите близки. Но в един топъл есенен ден – същия като този, в който съм роден – сякаш чух Джо да ми припомня една от нашите позабравени тайни: когато нещо ни мъчи винаги търсим отговора в книгите. Така осъзнах, че моите истории също биха могли да помогнат на някоя объркана душа, била тя и напълно непозната, далеч в другия край на родния ми дом – Земята.Днес читателите на издателство „Буквите“ ме познават от тематичните алманаси, където редовно намират място мои разкази. Сред тях са: „Богатството на бедняка“, „Портрет от миналото“, „Земният Рай“, „Къщата на обувките“, „Терзанията на един нърд“, „Кучето с рижото сърце“. Съвсем скоро на бял свят ще излезе и първата ми стихосбирка „Песента на махалото“.
Започнах да пиша като на шега. В училището ни, което носеше името на Васил Левски обявиха конкурс за стихотворение, посветено на нашия патрон. И аз се вдъхнових и написах три куплета. Класирах се трета и това ми даде стимул да продължа. После ми публикуваха стихове в „Септемврийче“, спечелих и един градски конкурс в София (напуснах родния си град, когато се омъжих за бургазлия). Научих тайните на класическия стих в Студио „Поезия“, което съществуваше към Дома за изкуство и литература за деца и юноши. Ръководителят ни – невероятният Атанас Цанков, после издаде книга „Стихове в ученически тетрадки“ и аз станах един от героите в нея. В гимназията посещавах Литературния клуб „Владимир Башев“. После минах под венчило, народих едно след друго три деца и забравих за поезията – все не оставаше време за творчество. Завърших и две висши образования и ученето също ангажираше всичките ми усилия. Минаха дълги години, без да напиша нито ред. Всъщност пишех непрекъснато – но статии за вестници, тъй като съм журналист. Една от  дипломите ми е за логопед и междувременно три години посветих на тази професия. За да е по-забавно на децата, измислях приказки, които ползвах в терапевтичната ми практика. И така се роди първата ми книга – „Момчето, което не можеше да казва „р“. После написах една краеведско-историческа хроника – „Читалището в Ясна поляна – благословен храм на паметта“. Към поезията се върнах, когато си счупих крака и останах три месеца на легло. Провокира ме отново обява за литературна надпревара – Международния конкурс за хумор и сатира „Голямата къща на мъдрите хора“. И ето, че  спечелих първо място. Отново набрах кураж за стихоплетство. За да си „сверя часовника“, продължих да участвам конкурси и печеленето на отличия от тях ми даде увереност, че не съм графоман. Мои творби бяха публикувани в различни литературни сборници и алманаси. Прописах и разкази. Пробвах перото си и в различни жанрове. Ще се радвам, ако харесате моето творчество. 
Нося името на полското цвете, по което хората предричат Любовта.Родена съм в една приказна зимна нощ, малко преди Коледа. Може би затова не преставам да вярвам в чудесата на Съдбата и знам, че за всяка нейна стъпка има определена цел.    Поезията влезе много рано в моя детски свят .Намирах я между редовете на книгите, които обожавах да чета. И един ден реших да опитам сама да съчиня стихотворение. Бях на 10 години... И от тогава до сега тя е моя неизменна спътница.   Живея и работя в прекрасния град Видин. Член съм на Дружеството на писателите във Видин. Моите стихове са част от усмивките на Времето край великата река Дунав. Поетичните им следи - като  речни камъчета, изграждат мозайката на дните.     Те следват дългия път между родовите ми корени тук и в Родопите.Тъка на стана от думите - шарени черги със спомени за бита и красивата природа.Създавам Светове - от гамите на съвремието, от римите на звука - в чувства, мисли и настроения. Затова моят авторски псевдоним е Gamarima.     Издала съм една стихосбирка "Невидимата нишка" през 1998г. Пиша различни видове поезия - както за възрастни, така и за деца. Имам много участия и награди от литературни конкурси.      Особено специална за мен е Националната награда за литература "Бианка Габровска"2022 г. на Фондация Буквите.      Публикувала съм стихове в местен и централен печат, в повече от тридесет Сборници на различни издателства и с разнообразна тематика. Участвувам редовно в Алманасите и конкурсите на Издателство Буквите.      През тази година съм отличена с първо място в конкурса "Човекът на новото време".с втора награда в раздел Поезия за Юбилея на АЕЦ Козлодуй, с Грамота за участие в Алманах Гайтани вежди, снага топола на Фондация Буквите,отличие в конкурса "Истински неща" на Издателство Многоточие, Грамота за запомнящо се участие в конкурса "Хоризонти на Любовта"2023 в град Попово, отличие за участие в конкурса "Забравеният език".   От дълго време работя върху нов творчески проект за стихосбирка "Сърдечни измерения".Тази книга е кръстопът от човешки съдби, на който Любовта поставя въпроси и дава отговори за сърдечните измерения на всеки от нас.    Моето творчество може да намерите в личния ми профил във Фейсбук, на страницата ми "Гами и Рими - стихове от Маргарита Петрова - Gamarima", на специалната страница на книгата "Сърдечни измерения" ,както и в групата ми "Gamarima  и приятели".Публикувам и в други групи за поезия.     Вярвам, че Словото има сила да промени Битието и Съзнанието .     За мен - Поезията е начин на общуване.     Това е мисия, която заслужава да се отстоява до край!
Казвам се Ваня и рисувам светове. Малка част от тези светове поместих през 2021 година в моята първа творческа рожба – стихосбирката „Рисувам мечти”. И наистина рисувам, макар без четка, точно като сезоните.От малка обичам книгите. Обичам да се потапям в историите и да извървявам пътя на героите в тях. Съпреживявам ги и обогатявам въображението си. Първите ми стъпки в прозата ме отведоха и до наградата Първо място за разказ на Национален литературен конкурс "Яна Язова", 2022 г.Силното ми любознание и страстта ми към пътешествията ми открехнаха вратата на катедрата по „Културен туризъм”, където се зароди жаждата ми към нови светове и обогати знанията ми за нашето минало и култура. Във всяко кътче, което преоткривах, виждах по някоя неразказана история. Пред очите ми оживяваха моите бъдещи герои със своите качества и слабости. Така в мен се появи нуждата да разказвам човешки истории, да проследявам съдби - тяхното начало и край, потопени в контекста на нашето историческо минало. Разкривам дълбоко скътаното в душите и чертая с думи пътя на обикновения човек – с неговите болки, радости, трепети и грижи. Нашето далечно минало – битът, препитанието, традиционните български занаяти и възрожденският дух на нашия народ, са в основата на повечето ми разкази. Спокойната пасторална атмосфера на китни балкански градове като Елена, Трявна, Троян, Габрово, Ловеч, както и величието на Родопите и Странджа и сгушените в полите им малки селца, пораждат магията и будят въображението ми. Това са част от местата по нашите земи, които ме вдъхновяват, за да продължавам да разказвам.За първи път прекрачих прага на автентична възрожденска къща преди повече от 10 години, когато съпругът ми ме заведе в прегръдките на Еленския Балкан и стария дом на прадядо му. И жаждата ми за открития се усили. Търсех истории във всяко кьоше, във всяко кътче.Не след дълго, необходимостта ми да изграждам различни образи и възраждам забравени занаяти и традиции върху белите листа, ме потопи в дебрите на прозата. Пътешествията се превърнаха в извор на идеи, знанието в неизчерпаем поток от разкази.Любови, страсти, отдаване и разлъка, потопени в атмосферата на възрожденския и предвъзрожденски български бит... Магия и загадки, мистика и легенди се преплитат, за да изградят запомнящи се образи и разказват техните истории.Историческият контекст на великите събития от периода XVIII-XIX век разкрива и малките човешки истории. Домашният уют на обикновеното българско семейство, отношения между хората, чудните занаятчийски изделия и борбата за по-добър живот в смутни времена намират място в редовете на моите разкази. Мечтая да се превърна за моите читатели в тяхната машина на времето, с която да се връщат назад в нашето славно минало и да съпреживяват моите малки човешки истории, където преплитането на реални личности с измислени герои и легенди предлага на читателя вълнуващи изживявания. Така се роди и първият ми сборник с разкази „Везби в сърцето” – една истинска възрожденска огърлица от 24 маниста, всяко от всяко различно и със свой собствен блясък. Даровитите ръце на нашите майстори –занаятчии и прекрасните им творения описват един далечен и малко позабравен свят. Магията на всеки занаят завладява и връща като с машина на времето в китните възрожденски градчета и създава у читателя представа, че е там.На фона на историческата атмосфера читателите могат да се потопят в любовните трепети на героите. Любовта, такава каквато е била изживявана в онези времена – вълнуваща, нежна, възможна и невъзможна, споделена и несподелена, дори и тайна и дълбоко съкровенаНа 19.04.2023 г. в Ритуална зала на Културен дом „Красно село” в град София се проведе премиерата на сборника. Събитието привлече голям брой гости и книгата беше представена пред пълна зала.От края на 2022 г. имам честта и удоволствието да бъда лице на Фондация „Буквите” и ководеща на организираните от издателството премиери. Щастлива съм, че съм част от семейството на „Буквите” и вървим успешно заедно към публикуване на съвременна българска литература и откриване на талантливи млади автори.Пиша, за да разказвам. Разказвам, за да се помни!
Неведнъж смело съм заявявал, че Геолина Стефанова е една от най-добрите български поетеси. Ако не беше такъв интроверт и не се беше скрила в атомния Козлодуй, за нея щеше да се говори по медиите.За наградите и какво да кажа - безброй са, двете Ерато са най-малкото. Стигна се дотам, че ѝ забраних да участва в наши конкурси, защото ги обезсмисляше. Беше ясно, че все тя ще спечели.Но наградите са само награди. Под ника си Гаргабела тя властва из всички литературни сайтове и групи и нейните стихове се копират от кого ли не... То това обикновено е най-голямата награда.Близо 10 години се опитвам да я накарам да ѝ издадем една стихосбирка, но тя се дърпаше като истински Скорпион.Но накрая "Черна пеперуда на ревера Ти" стана реалност. Прочетете как е минало всичко и я е приела публиката!
Автор е на три стихосбирки „Гоблен от светулки“, „Спомен за същността“ и „Късче живот“.  С писане се занимава още като ученик и бива част от творческия кръжок на поетесата Евгения Генова в гр. Сливен, която е и сред първите, които подкрепят развитието й и оставят значима следа в творческия й подход. В последствие последователно редактори на нейните книги са поетите Сава Пеев, Кети Бозукова и Кристиана Добрева-Станкова. Като студент участва в списването на университетски вестник към БСУ, публикувайки своя поезия, репортажи и интервюта.
Стремежът ми да разказвам истории проправи и пътя ми към дебрите на журналистиката. Така в продължение на дълги години бях професионален събирач на истории. Пътешествията ме отведоха из знайни и незнайни места – от Новия свят, отвъд Океана, до бункерите на Ислямска държава в Сирия. И до ден-днешен те са моето зарядно. Ако батерията на вдъхновението ми започне да пада, яхвам дракона и поемам на път.Какво ме вдъхновява? И доброто, и злото. И любовта, и несправедливостта. И красотата, и болката. И божественото, и примитивното. Всеки от тези импулси стимулира различни черти от характерите на моите герои. Някои от тях обожавам, а други искрено ненавиждам... Някои убивам със сълзи на очи, а други незаслужено оставям да възтържествуват...Какво пиша? Проза и поезия. С разказите разкривам съдби, със стиховете споделям чувства. Двете взаимно се допълват. Едното не може да живее пълноценно без другото, както и ние не можем да съществуваме само с едното полукълбо на мозъка.
Научих тайните на класическия стих в Студио „Поезия“, което съществуваше към Дома за изкуство и литература за деца и юноши. За да е по-забавно на децата, измислях приказки, които ползвах в терапевтичната ми практика. И така се роди първата ми книга – „Момчето, което не можеше да казва „р“. После написах една краеведско-историческа хроника – „Читалището в Ясна поляна – благословен храм на паметта“. Към поезията се върнах, когато си счупих крака и останах три месеца на легло. Провокира ме отново обява за литературна надпревара – Международния конкурс за хумор и сатира „Голямата къща на мъдрите хора“. И ето, че спечелих първо място. Отново набрах кураж за стихоплетство. За да си „сверя часовника“, продължих да участвам конкурси и печеленето на отличия от тях ми даде увереност, че не съм графоман. Мои творби бяха публикувани в различни литературни сборници и алманаси. Прописах и разкази. Пробвах перото си и в различни жанрове. Ще се радвам, ако харесате моето творчество.
Какво е поезията?! В този наш свят от камък и метал, все повече заличаващ думичката нежност, на мен ми прилича на цвете, прорасло между плочките на паважа, ей така напук и на въпреки всичко безчувствено и егоистично.  Дръзко и нежно, за да ни напомни, че освен тела имаме и души. Казвам се Геолина. Стефанова. Още наричайки ме с това рядко за нашия свят име, майка ми ме е орисала да бъда  нестандартна и като земята, която е скрита в частицата Гео да създавам и пазя всичко, до което се докосна. Родила ме е   два дни след Хелоуин и ден след Деня на будителите. Ето и страстта ми към готически стихове с нощ, цигулки и островърхи катедрали и професията ми на начален учител. Като добавим и двете кралици, родени през вековете на моя втори ноември - Клеопатра и Мария Антоанета, картинката става още по- интересна. Нима мога да си позволя да бъда обикновена?!:) 
Нося името на полското цвете, по което хората предричат Любовта.Живея и работя в прекрасния град Видин. Член съм на Дружеството на писателите във Видин. Моите стихове са част от усмивките на Времето край великата река Дунав. Поетичните им следи – като  речни камъчета, изграждат мозайката на дните.
Етикетът „майка“ е за цял живот!  Той няма срок на годност, няма и рекламации!  Да си майка е може би най-голямото предизвикателство в живота на една жена, но и най-вълнуващото и красиво пътешествие.  В деня, в който се ражда едно дете, се ражда и неговата майка.  Във втората си книга разказвам за любовта на една майка към нейната рожба. За всички онези мигове на страх и несигурност, които майчината душа изпитва. Защото да създадеш живот е най-лесното нещо на света, но да го възпиташ и отгледаш, ето това вече е истинско изкуство! 
Тежки тревоги лежаха на майчиното сърце и засенчваха радостта и гордостта от добрите ѝ синове. А планините кънтяха от заплашителните звуци на кърджалийските банди. Село след село из всички земи пламваше в опустошителни пожари. Ограбени оставаха стотици къщи на мирното население. Унищожени работилници и дюкяни, сринати храмове и обезчестени жени оставаха след всяко кърджалийско нахлуване. Опасни бяха времената, опасни бяха и пътищата. Кърджалиите бяха най-страшният бич за населението и легенди се носеха за тях от уста на уста. Планините и горите бяха техни най-добри другари. Въоръжени до зъби, битките бяха в кръвта им. Неподвластни бяха сърцата им на страх или милост. Не изпитваха жал, плячкосваха и рушаха, откъдето минеха. Захапали в здравата си челюст Османската империя, досущ като разярено ловджийско куче, разбойниците не пускаха жертвата, дорде не я видят бездиханна на земята. 
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Без(д)умие
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси