ПРИКАЗКА ЗА МОМИНКАТА

Галя Вълева

— Баба била лична девойка. Хубава, остроумна…  — Какво е „лична“? – малката ѝ дъщеря я гледаше и любопитство надничаше от големите кафяви очи. Четиригодишното момиченце обичаше да обогатява речника си с нови думи.  — „Лична“ е стара дума – започна да обяснява търпеливо тя. – Когато едно момиче е известно с добрите си качества и това се знае от много хора. В случая цялото село знаело, че щом Ивана вземела сърпа и започнела да жъне, няма кой да я настигне или изпревари. Нямало по-пъргава мома от нея. Жънела и пеела, а смехът ѝ надалеч се носел…  — Аха-а, като в състезание – констатира доволно Криси.  — Да, нещо такова, а сега ще слушаш ли или ще бръщолевиш? – прекъсна я батко ѝ, който изгаряше от нетърпение да чуе нататък историята. — Да, баба можела да победи всички в състезание – усмихна се майка им и продължи: – Та, както вече казах, била известна с хубостта си, остроумието и работливостта си. Младежите я заглеждали, но заради острия ѝ език малцина се осмелявали да я ухажват. Щом го сторели, тя така ги скастряла, че те и не помисляли да направят втори опит. Когато била малка, около десетгодишна, била много палава. Майка ѝ, за да ѝ напомни, че е момиче, извикала една баба да ѝ пробие ушите. Дошла баба Нонка, извадила инструментите си – една глава лук и голяма игла, от онези, с които шиели обувките, и като наплюнчила пръстите си, взела да мачка с парче лук меката част от ухото на момичето. Очите на баба се насълзили – къде от болка, къде от миризмата на кромида, и тя подскочила ужасена. Не могла обаче да се отскубне от желязната хватка на старата жена, която забила в този момент иглата в ухото ѝ. Баба изпищяла от болка, дръпнала се и изхвръкнала от стаята. 



Яна Радилова - из романа "Последен щрих" 2

Яна Радилова

Казвам се Яна и съм "преводач" на птиците, вятъра и звездите. Родена под знака на Водолея, аз съм дете на Вселената, свободомислеща и винаги търсеща собствен начин да разбия бариерите по пътя ми. Обичам да тичам, за да "проветрявам" мислите си и после да ги "издишам" върху белия лист, преди да са се задушили в тягостното битие.  Понякога пиша за красотата, за разтварянето на сетивата, за нежността, а после добавям щипка сол в тази иначе бисквитена смес.  Понякога ще ви разочаровам - че празникът си е отишъл преждевременно или животът ни е подхлъзнал като безпощаден кочияш. И точно когато песимистът е на крачка да се превърне в кух вцепенен дънер, аз ще го убедя, че може да преплува небесата. Е, аз не мога да летя, но какво от това? Важното е да убедя читателя си, че той може да го направи. Когато преди повече от десет години ме връхлетя непокорната муза и остави своя огнен отпечатък, се роди книгата ми "Шепа морски камъчета". Това беше само едно плахо открехване на творческото ми Аз, което с времето все повече израства и намира себе си. Постепенно започнах да пиша стихове и така се роди и поетичният ми цикъл "Искри от пясъчното лято". През 2020г. благодарение на фондация „Буквите“ излезе от печат дебютната ми стихосбирка „Девет кръга“. Стихотворенията в нея са организирани в девет цикъла, които проследяват различни житейски състояния и етапи. Книгата беше написана с много любов и макар че от нея струи все още младежка наивност, мисля, че е един добър поетичен старт за мен. Последваха няколко премиери – в София, Стара Загора и Нова Загора. Книгата имаше и множество виртуални представяния.  През изминалата година участвах в различни конкурси и спечелих няколко награди – първо място в литературен конкурс на ЛК „Многоточие“ със стихотворението „Почти“, втора награда в друг конкурс на ЛК „Многоточие“ със стихотворението „Факс от бъдещето“, специална награда на община Нова Загора в национален поетичен конкурс, организиран от Нова Загора; отлично представяне до момента в балканския поетичен конкурс „Mili dueli”. Получих признание от няколко известни български автори, което за мен значи много повече от наградите и грамотите. Вярвам, че със стиховете си мога да вдъхновявам хората.  Но това го правят всъщност птиците, вятърът и звездите. Аз съм само техен преводач.



Васил Даскалов - Нужда от баща

Васил Даскалов

— Нашето дете.  — Виждаш ли, трябва да се освестя. Да ми се намести в главата. За тебе е лесно да кажеш „нашето“, знаела си още преди да се случи. Но при мен е като изтрита памет – той посочи с показалец слепоочието си. – Тук няма нищо. Нищичко. Нали знаеш, че тези години, случки, емоции, първите години със сина, това няма да ми се върне. Изживяла си го сама. Ощетила си ни и двамата. И не мисля, че едно голямо уиски ще ми стигне да го преглътна. Там е работата, за тебе е било лесно да се убедиш, че създаваш дете, дошло ти е отвътре, от женска злоба и инат, от майчинския егоизъм. Обаче не очаквай да се нагодя толкова лесно. Какво ще му обясниш, как ще ме представиш? Да не ме изкараш сега безхаберния баща, който го е изоставил?  — Не, не съм му говорила много. Всъщност той не знае, че ще те срещне тук, не съм го подготвяла. Не бях сигурна дали ще се съгласиш.  



Люба Добрева: Обетът - част 1

Яна Хараланова

Презрението в погледа на Еднорогата можеше да прогори дупка в тялото ѝ. Люба протегна лявата си ръка, а с дясната стисна сигналния маяк, удобно легнал в дланта ѝ. Жената се поколеба за миг, но алчността ѝ надделя над прясно породилото се съмнение. Изсумтя и тръсна двата свитъка в ръката на Люба.  Пръстите на Люба изтръпнаха болезнено от магическия импулс на маяка. Стисна картите до гърдите си и спусна защитите си, което винаги ѝ се струваше сякаш внезапно оглушава и губи сетивата си за няколко мига, оставайки само със собствените си емоции. Хрипливо си пое дъх за да възвърне контрола над тялото си без да изпуска от поглед Еднорогата, чиито очи се разширяваха от ужас, осъзнавайки, че са им устроили капан.



Кераца - Ивелина Петкова

Ивелина Петкова

Ще се върне! Знаеше вълшебническата ѝ душа, виждаше как се връща и я взима при себе си, и я прави своя царица... Ще потрае седмица, месец... Откога живееше в очакването му! Ще потрае! Капудан паша бил! Много важно, нали я обича! Но морето, което Кераца така диво и нежно обичаше, се разлюля, сякаш я ревнуваше, и не даде и миг покой на душата ѝ. Всяка утрин отиваше при скалите на Ахтебули и му говореше, и го укротяваше, ала знаеше дълбоко в себе си, че няма толкоз сила... Няма толкоз сила...  Чу се скоро за корабокрушението на гемията и смъртта на мъжете в нея...  И сви се в Кераца една тъмна мъка. Нямаше друг ангел по пътя ѝ. Тоя беше докоснал битието и отлетял. Как да продължи, как да диша, не знаеше Кераца... Стопи се в залезите на Ахтебули, стопи се в дните след бурята и проклинаше морето, което обичаше.  Роди се на Кераца момиченце, а валията я прие тоя път съвсем като щерка. Султана я кръсти и продължи да се грижи за тях, както за малката Бахар от Коня, дето отдавна беше пораснала. А Кераца носеше и принасяше, хранеше със скромния си бакшиш вдовици и сирачета, нощно време излизаше с лодката на валията в морето и го чакаше... Все го чакаше...  Грабнатото ѝ в една пълнолунна привечер на 1777 година сърце нямаше друг път, нито друго име... Кераца нямаше друг господар, освен тоя, целувал нозете ѝ, и една нощ отплавал, защото ако не беше отплавал, тя нямаше за какво да го обича...  Защото както тя наби някога гората на Странджа в бягство за свобода, така той последва своята – в бурите и ветровете на Ахтебули...  И знаеше, че само затова го обича...



Неочаквана ваканция - Станислава Славова-Петкова

Станислава Славова-Петкова

Докторът беше дошъл един ден, за да ѝ донесе продукти и вестници от града. Този път тя нямаше никакви ангажименти и опита да направи сама витата точена баница. Е, корите не се получиха толкова тънки, като на майката на момчето. Но като цяло резултатът си струваше усилията. Беше научила нещо ново тук и беше толкова ентусиазирана от резултата, че докторът, когото успя да придума да я опита, нямаше смелостта да ѝ каже, че баницата е прегоряла отдолу. Вместо това той заизважда покупките и даровете от торбите и ѝ помогна да подреди останалото ядене на масата. Направиха си нещо като угощение. След втората бутилка червено вино докторът с прегракнал глас отбеляза, че вече е доса късно, за да шофира, особено в това състояние. Предложи му да остане.   Чувството приличаше на първото ѝ утро тук. Но тогава се рееше само душата ѝ. Сега и тялото ѝ я следваше. Безкраен, непрекъснат, всепоглъщащ екстаз. Гънеше се в ръцете му, без да осъзнава крехкостта на тялото си, усещаща само неговата сила. Заравяше ръце в косата му и го придърпваше към себе си всеки път, когато се отдалечаваше от нея. Не, не можеше да го пусне, не можеше да спре. Дори и ужасният грозен белег от липсващото ухо я възбуждаше. Чувстваше се толкова свободна, освободена от всичко, което беше трупала години и я дърпаше надолу като воденичен камък. Връзките се късаха, тя летеше и изгаряше едновременно.



Петя Димитрова - Приятели

Петя Димитрова

„За теб тепърва всичко започва“ - опитал се да я ободри той, но тя не му отговорила и побързала да се скрие зад ъгъла на къщата, чиито свод станал свидетел на тяхното признание в любов. Оставали само няколко часа до свечеряване. Пещерата очаквала своите двама влюбени.  Яница била първа. Явор се движел изключително бързо по трудния терен. Нямал търпение да я види. Зачудил се как това крехко създание ще преодолее препятствията на гората и ще дойде тук сама. Но когато видял силуета ѝ в далечината, се уверил, че тя истински го обича. Дори започнал да тича, за да стигне по-бързо до нея. Не трябвало да я кара да чака. Не изгубили и секунда от ценното време, което започнало безмилостно да отмерва началото на един семеен живот за него и края на една крехка, но истинска любов за нея. Случило се това, което се смятало за най-естественото нещо между двама влюбени. Силните хора изпитват силни чувства, неподвластни на време и предразсъдъци. Целувките прераснали в докосвания, а докосванията довели до най-сладкия и жадуван момент и за двамата. Яница поставила глава върху мъжествените гърди на своя любим, който все още дишал учестено, а тя мечтаела точно тук и сега светът да свърши. 



Калина Иванова - Коледни разкази

Калина Иванова

Всичко започна броени дни преди Коледа. Очертаваше се първата бяла Коледа от няколко години насам. Обикалях за подаръци по магазините, когато една малка книжарничка с прашасала витрина привлече погледа ми. Беше се свила на няколко квадратни метра, притисната между два лъскави магазина и създаваше впечатление, че едва успява да си поеме дъх. Забързаните минувачи я подминаваха и не я удостояваха дори с поглед. Очите им се плъзгаха от витрина на витрина и ловко прескачаха неугледното малко магазинче. Далеч бях от мисълта да ги обвинявам за това. Самата аз, въпреки, че неведнъж съм минавала от тук, нямах спомен да съм го забелязала преди. Но този път всичко беше различно. Внезапен порив на вятъра поде снега от тротоара и го завихри около мен. Вдигнах ръка пред очите си, за да се предпазя от него и в момента, в който я свалих, се оказах едва ли притиснала нос до стъклото на магазинчето. Изложените артикули изглежда стояха тук вече няколко десетилетия. И видът им беше един такъв архаичен. Точно пред очите ми лежеше необикновено голяма метална кутия за моливи. Беше светло синя със странни рисунки по нея. Внезапно изпитах силно желание да я имам. Бутнах вратата и се озовах в малко мрачно помещение с почти празни дървени рафтове, потъмнели от времето, но всеки един предмет по тях беше поставен с особено внимание и грижа. Забелязах старинен позлатен глобус, далекоглед приличащ на реквизит от "Карибски пирати", дълга пелерина от зелено кадифе  наметната върху манекен без глава, вероятно взет от някое шивашко ателие, обеци, пръстени и няколко странни флакона от неизвестна за мен марка парфюм. Не успях да огледам останалите стоки, понеже срещнах очите на възрастната продавачка. Внезапно изпитах съжаление към нея. На нейната възраст трябваше да си стои на топло в къщи и да пече сладки за внуците, а не да мръзне в това магазинче.



Яна Радилова - из романа "Последен щрих"

Яна Радилова

Когато го направих за първи път, навън беше пролет, но в къщата се разнасяше миризма на презрели ябълки. Това не беше невинното ухание на майски цвят, нито съблазнителният аромат на сочен есенен плод. Всички стени и мебели ми миришеха на спотаена, сладка скръб. Дори и след години, когато се връщах в дома на моите родители в село Големани, аз не спирах да се чудя защо тези ябълки, оцелели и непокътнати през студените месеци, напролет пръскаха толкова ароматна и обаятелна тъга.    Но понякога, когато събличах пижамата си и оставах само по спомени, аз се сещах, че с ябълките си приличаме. Закъснели да доставят удоволствие през есента, те събираха в себе си толкова много сок и несподелена обич, че след дългото криене те се разливаха и най-накрая напомняха на света за своето присъствие. Нещо подобно се случи и с мен. Но природата си има своите правила: когато сезонът ти отмине, кожата ти се сбръчква, а вкусът ти започва да горчи, независимо дали си човек или ябълка.