Гневът на самодивата

Яна Хараланова

Самодивата се дръпна изплашено назад, опирайки гръб в камъка. Огледа се тревожно, осъзнавайки, че няма къде да избяга. Вълкът се сви в краката ѝ и тя впи пръсти в козината му, сякаш търсеше защита.—  Сестрите ми… Изоставиха ме. Един мъж ми направи любовна магия. – Избърса сълзите си. – Не ме убивай, моля те. Знам, че можеш. Магията блика от теб, дори да не можеш още да я владееш добре. Двамата заедно сте много силни. Не мога да ви надвия – Изхълца и отново избърса лицето си. – Тази магия… побърква ме! Измамникът, който ми я направи, е родом от това село. Пратих вълците си да го търсят, но него го няма. Сега не знам къде да го търся.



Далечните близки - първо място в Любовта на края на кабела

Ангелина Стойчева

Първо място в конкурса "Любовта на края на кабела" 2021 Телефонът иззвъня… „някак международно”, както казваше Мамалев в скеч от култовия на времето Клуб НЛО. Беше специалната мелодия на messenger call, така че и ТЯ и ТОЙ си помислиха почти едно и също: „Защо ми звъни сега… нали се разбрахме да си звъним само в краен случай… и то не по това време”… Направиха се, че не са чули, а и всъщност не разбраха чий телефон звъни… И за да не породят съмнение, нито един от тях не отиде да провери откъде идваше „международно” звънене. ТЯ подреди набързо масата. За вечеря имаха сготвено от вчера. Само трябваше да се претопли малко във фурната. Салатата става бързо. Няма да ѝ се наложи да реже дълго. Мислите ѝ бяха в телефона. Дали наистина  нейният телефон звънеше? И защо не се спазваше уговорката? Нима и новият ѝ приятел от фейсбук също нямаше търпение… Дали наистина нямаше търпение?… А кой друг може да ѝ звъни на messenger… всичките и приятелки ѝ звънят на телефона... А и защо трябваше да ѝ звъни?  Нали само си пишеха… засега… Е, да, той ѝ беше казал, че иска да ѝ чуе гласа, но тя бе отказала да му даде номера на телефона си… И все пак….трябваше да му каже да не ѝ звъни… поне не по това време. Но пък той откъде да знае, че тук е вечер и всички са си по къщите – не му беше казала това. Тя всъщност нищо не му бе казала. И не искаше. А и нямаше нужда. Не искаше да знае нищо за него и не искаше да казва нищо за себе си. Поне не и сега. Но той ѝ беше споменал веднъж, че се припича на слънце на терасата… а всъщност беше вече почти вечер тук... Помисли си, че може би имат часова разлика... Не искаше да гадае. Не ѝ беше нужно. Мислите ѝ течаха бързо и разпръснато като струята вода през аератора върху марулите, които миеше. Само ги обръщаше ту от едната, ту от другата страна, без да ги остави да се изцедят…



Самодивска сватба

Гергана Траянова

Така мина тоя живот. Живот, де всичко си го направихме да ни е хубаво. И поне си бехме сами господари по тия войнски размирни времена, та си измислихме пето годишно време, де идваше, кога ни требваше. В това годишно време тия наши жени, тия невестини, се превръщаха в самодиви. Само ние си знаехме какво ни беше, де ги водехме напред и ги любехме тия подивели невести. Самодиви, де с еднаква сръчност мъже гледаха, деца раждаха, коне водеха, цветя разсаждаха, пити месеха, сърмени кърпи везаха, песни пееха и кании размахваха. Такива невести, де с тях всека сватба си я наричахме самодивска.



Любовта на края на кабела - I награда

Мерилин Иванова

Първа награда в конкурса "Любовта на края на кабела" 2021 Минаваше полунощ, единственият шум, който се чуваше из огромния пуст апартамент, не беше по традиция тиктакането на часовник, защото всички часовници бяха вече електронни, а неравноделното потропване на незнайна, вероятно метална част от някоя дреха по стъкленото прозорче на пералнята. Този несъвършен звук, нахално разстройващ старателно постигнатата тишина на автоматичния ѝ механизъм, сам по себе си не беше неприятен, но ехтежът му из коридора създаваше усещането за призрачност. Тя чуваше собственото си дишане, а този тип тишина я дразнеше неописуемо. Представяше си, че улиците под терасата ѝ са загърнати от гъста мъгла, горките неми улични лампи, задушени от лапите на същата тази злосторница, неспособни да изкрещят, парализирани от ужас, пръскаха изтощено последните лъчи живот, които можеха да се изстискат от гърлата им. Имаше нещо много романтично в тази зловеща картина, но тя цялата си оставаше просто фалшива представа, както винаги – нищо твърде поетично или твърде зловещо не може да бъде реално, поне не задълго.



ПРИКАЗКА ЗА МОМИНКАТА

Галя Вълева

— Баба била лична девойка. Хубава, остроумна…  — Какво е „лична“? – малката ѝ дъщеря я гледаше и любопитство надничаше от големите кафяви очи. Четиригодишното момиченце обичаше да обогатява речника си с нови думи.  — „Лична“ е стара дума – започна да обяснява търпеливо тя. – Когато едно момиче е известно с добрите си качества и това се знае от много хора. В случая цялото село знаело, че щом Ивана вземела сърпа и започнела да жъне, няма кой да я настигне или изпревари. Нямало по-пъргава мома от нея. Жънела и пеела, а смехът ѝ надалеч се носел…  — Аха-а, като в състезание – констатира доволно Криси.  — Да, нещо такова, а сега ще слушаш ли или ще бръщолевиш? – прекъсна я батко ѝ, който изгаряше от нетърпение да чуе нататък историята. — Да, баба можела да победи всички в състезание – усмихна се майка им и продължи: – Та, както вече казах, била известна с хубостта си, остроумието и работливостта си. Младежите я заглеждали, но заради острия ѝ език малцина се осмелявали да я ухажват. Щом го сторели, тя така ги скастряла, че те и не помисляли да направят втори опит. Когато била малка, около десетгодишна, била много палава. Майка ѝ, за да ѝ напомни, че е момиче, извикала една баба да ѝ пробие ушите. Дошла баба Нонка, извадила инструментите си – една глава лук и голяма игла, от онези, с които шиели обувките, и като наплюнчила пръстите си, взела да мачка с парче лук меката част от ухото на момичето. Очите на баба се насълзили – къде от болка, къде от миризмата на кромида, и тя подскочила ужасена. Не могла обаче да се отскубне от желязната хватка на старата жена, която забила в този момент иглата в ухото ѝ. Баба изпищяла от болка, дръпнала се и изхвръкнала от стаята. 



Яна Радилова - из романа "Последен щрих" 2

Яна Радилова

Казвам се Яна и съм "преводач" на птиците, вятъра и звездите. Родена под знака на Водолея, аз съм дете на Вселената, свободомислеща и винаги търсеща собствен начин да разбия бариерите по пътя ми. Обичам да тичам, за да "проветрявам" мислите си и после да ги "издишам" върху белия лист, преди да са се задушили в тягостното битие.  Понякога пиша за красотата, за разтварянето на сетивата, за нежността, а после добавям щипка сол в тази иначе бисквитена смес.  Понякога ще ви разочаровам - че празникът си е отишъл преждевременно или животът ни е подхлъзнал като безпощаден кочияш. И точно когато песимистът е на крачка да се превърне в кух вцепенен дънер, аз ще го убедя, че може да преплува небесата. Е, аз не мога да летя, но какво от това? Важното е да убедя читателя си, че той може да го направи. Когато преди повече от десет години ме връхлетя непокорната муза и остави своя огнен отпечатък, се роди книгата ми "Шепа морски камъчета". Това беше само едно плахо открехване на творческото ми Аз, което с времето все повече израства и намира себе си. Постепенно започнах да пиша стихове и така се роди и поетичният ми цикъл "Искри от пясъчното лято". През 2020г. благодарение на фондация „Буквите“ излезе от печат дебютната ми стихосбирка „Девет кръга“. Стихотворенията в нея са организирани в девет цикъла, които проследяват различни житейски състояния и етапи. Книгата беше написана с много любов и макар че от нея струи все още младежка наивност, мисля, че е един добър поетичен старт за мен. Последваха няколко премиери – в София, Стара Загора и Нова Загора. Книгата имаше и множество виртуални представяния.  През изминалата година участвах в различни конкурси и спечелих няколко награди – първо място в литературен конкурс на ЛК „Многоточие“ със стихотворението „Почти“, втора награда в друг конкурс на ЛК „Многоточие“ със стихотворението „Факс от бъдещето“, специална награда на община Нова Загора в национален поетичен конкурс, организиран от Нова Загора; отлично представяне до момента в балканския поетичен конкурс „Mili dueli”. Получих признание от няколко известни български автори, което за мен значи много повече от наградите и грамотите. Вярвам, че със стиховете си мога да вдъхновявам хората.  Но това го правят всъщност птиците, вятърът и звездите. Аз съм само техен преводач.



Васил Даскалов - Нужда от баща

Васил Даскалов

— Нашето дете.  — Виждаш ли, трябва да се освестя. Да ми се намести в главата. За тебе е лесно да кажеш „нашето“, знаела си още преди да се случи. Но при мен е като изтрита памет – той посочи с показалец слепоочието си. – Тук няма нищо. Нищичко. Нали знаеш, че тези години, случки, емоции, първите години със сина, това няма да ми се върне. Изживяла си го сама. Ощетила си ни и двамата. И не мисля, че едно голямо уиски ще ми стигне да го преглътна. Там е работата, за тебе е било лесно да се убедиш, че създаваш дете, дошло ти е отвътре, от женска злоба и инат, от майчинския егоизъм. Обаче не очаквай да се нагодя толкова лесно. Какво ще му обясниш, как ще ме представиш? Да не ме изкараш сега безхаберния баща, който го е изоставил?  — Не, не съм му говорила много. Всъщност той не знае, че ще те срещне тук, не съм го подготвяла. Не бях сигурна дали ще се съгласиш.  



Люба Добрева: Обетът - част 1

Яна Хараланова

Презрението в погледа на Еднорогата можеше да прогори дупка в тялото ѝ. Люба протегна лявата си ръка, а с дясната стисна сигналния маяк, удобно легнал в дланта ѝ. Жената се поколеба за миг, но алчността ѝ надделя над прясно породилото се съмнение. Изсумтя и тръсна двата свитъка в ръката на Люба.  Пръстите на Люба изтръпнаха болезнено от магическия импулс на маяка. Стисна картите до гърдите си и спусна защитите си, което винаги ѝ се струваше сякаш внезапно оглушава и губи сетивата си за няколко мига, оставайки само със собствените си емоции. Хрипливо си пое дъх за да възвърне контрола над тялото си без да изпуска от поглед Еднорогата, чиито очи се разширяваха от ужас, осъзнавайки, че са им устроили капан.



Кераца - Ивелина Петкова

Ивелина Петкова

Ще се върне! Знаеше вълшебническата ѝ душа, виждаше как се връща и я взима при себе си, и я прави своя царица... Ще потрае седмица, месец... Откога живееше в очакването му! Ще потрае! Капудан паша бил! Много важно, нали я обича! Но морето, което Кераца така диво и нежно обичаше, се разлюля, сякаш я ревнуваше, и не даде и миг покой на душата ѝ. Всяка утрин отиваше при скалите на Ахтебули и му говореше, и го укротяваше, ала знаеше дълбоко в себе си, че няма толкоз сила... Няма толкоз сила...  Чу се скоро за корабокрушението на гемията и смъртта на мъжете в нея...  И сви се в Кераца една тъмна мъка. Нямаше друг ангел по пътя ѝ. Тоя беше докоснал битието и отлетял. Как да продължи, как да диша, не знаеше Кераца... Стопи се в залезите на Ахтебули, стопи се в дните след бурята и проклинаше морето, което обичаше.  Роди се на Кераца момиченце, а валията я прие тоя път съвсем като щерка. Султана я кръсти и продължи да се грижи за тях, както за малката Бахар от Коня, дето отдавна беше пораснала. А Кераца носеше и принасяше, хранеше със скромния си бакшиш вдовици и сирачета, нощно време излизаше с лодката на валията в морето и го чакаше... Все го чакаше...  Грабнатото ѝ в една пълнолунна привечер на 1777 година сърце нямаше друг път, нито друго име... Кераца нямаше друг господар, освен тоя, целувал нозете ѝ, и една нощ отплавал, защото ако не беше отплавал, тя нямаше за какво да го обича...  Защото както тя наби някога гората на Странджа в бягство за свобода, така той последва своята – в бурите и ветровете на Ахтебули...  И знаеше, че само затова го обича...



Неочаквана ваканция - Станислава Славова-Петкова

Станислава Славова-Петкова

Докторът беше дошъл един ден, за да ѝ донесе продукти и вестници от града. Този път тя нямаше никакви ангажименти и опита да направи сама витата точена баница. Е, корите не се получиха толкова тънки, като на майката на момчето. Но като цяло резултатът си струваше усилията. Беше научила нещо ново тук и беше толкова ентусиазирана от резултата, че докторът, когото успя да придума да я опита, нямаше смелостта да ѝ каже, че баницата е прегоряла отдолу. Вместо това той заизважда покупките и даровете от торбите и ѝ помогна да подреди останалото ядене на масата. Направиха си нещо като угощение. След втората бутилка червено вино докторът с прегракнал глас отбеляза, че вече е доса късно, за да шофира, особено в това състояние. Предложи му да остане.   Чувството приличаше на първото ѝ утро тук. Но тогава се рееше само душата ѝ. Сега и тялото ѝ я следваше. Безкраен, непрекъснат, всепоглъщащ екстаз. Гънеше се в ръцете му, без да осъзнава крехкостта на тялото си, усещаща само неговата сила. Заравяше ръце в косата му и го придърпваше към себе си всеки път, когато се отдалечаваше от нея. Не, не можеше да го пусне, не можеше да спре. Дори и ужасният грозен белег от липсващото ухо я възбуждаше. Чувстваше се толкова свободна, освободена от всичко, което беше трупала години и я дърпаше надолу като воденичен камък. Връзките се късаха, тя летеше и изгаряше едновременно.



Петя Димитрова - Приятели

Петя Димитрова

„За теб тепърва всичко започва“ - опитал се да я ободри той, но тя не му отговорила и побързала да се скрие зад ъгъла на къщата, чиито свод станал свидетел на тяхното признание в любов. Оставали само няколко часа до свечеряване. Пещерата очаквала своите двама влюбени.  Яница била първа. Явор се движел изключително бързо по трудния терен. Нямал търпение да я види. Зачудил се как това крехко създание ще преодолее препятствията на гората и ще дойде тук сама. Но когато видял силуета ѝ в далечината, се уверил, че тя истински го обича. Дори започнал да тича, за да стигне по-бързо до нея. Не трябвало да я кара да чака. Не изгубили и секунда от ценното време, което започнало безмилостно да отмерва началото на един семеен живот за него и края на една крехка, но истинска любов за нея. Случило се това, което се смятало за най-естественото нещо между двама влюбени. Силните хора изпитват силни чувства, неподвластни на време и предразсъдъци. Целувките прераснали в докосвания, а докосванията довели до най-сладкия и жадуван момент и за двамата. Яница поставила глава върху мъжествените гърди на своя любим, който все още дишал учестено, а тя мечтаела точно тук и сега светът да свърши. 



Калина Иванова - Коледни разкази

Калина Иванова

Всичко започна броени дни преди Коледа. Очертаваше се първата бяла Коледа от няколко години насам. Обикалях за подаръци по магазините, когато една малка книжарничка с прашасала витрина привлече погледа ми. Беше се свила на няколко квадратни метра, притисната между два лъскави магазина и създаваше впечатление, че едва успява да си поеме дъх. Забързаните минувачи я подминаваха и не я удостояваха дори с поглед. Очите им се плъзгаха от витрина на витрина и ловко прескачаха неугледното малко магазинче. Далеч бях от мисълта да ги обвинявам за това. Самата аз, въпреки, че неведнъж съм минавала от тук, нямах спомен да съм го забелязала преди. Но този път всичко беше различно. Внезапен порив на вятъра поде снега от тротоара и го завихри около мен. Вдигнах ръка пред очите си, за да се предпазя от него и в момента, в който я свалих, се оказах едва ли притиснала нос до стъклото на магазинчето. Изложените артикули изглежда стояха тук вече няколко десетилетия. И видът им беше един такъв архаичен. Точно пред очите ми лежеше необикновено голяма метална кутия за моливи. Беше светло синя със странни рисунки по нея. Внезапно изпитах силно желание да я имам. Бутнах вратата и се озовах в малко мрачно помещение с почти празни дървени рафтове, потъмнели от времето, но всеки един предмет по тях беше поставен с особено внимание и грижа. Забелязах старинен позлатен глобус, далекоглед приличащ на реквизит от "Карибски пирати", дълга пелерина от зелено кадифе  наметната върху манекен без глава, вероятно взет от някое шивашко ателие, обеци, пръстени и няколко странни флакона от неизвестна за мен марка парфюм. Не успях да огледам останалите стоки, понеже срещнах очите на възрастната продавачка. Внезапно изпитах съжаление към нея. На нейната възраст трябваше да си стои на топло в къщи и да пече сладки за внуците, а не да мръзне в това магазинче.



Яна Радилова - из романа "Последен щрих"

Яна Радилова

Когато го направих за първи път, навън беше пролет, но в къщата се разнасяше миризма на презрели ябълки. Това не беше невинното ухание на майски цвят, нито съблазнителният аромат на сочен есенен плод. Всички стени и мебели ми миришеха на спотаена, сладка скръб. Дори и след години, когато се връщах в дома на моите родители в село Големани, аз не спирах да се чудя защо тези ябълки, оцелели и непокътнати през студените месеци, напролет пръскаха толкова ароматна и обаятелна тъга.    Но понякога, когато събличах пижамата си и оставах само по спомени, аз се сещах, че с ябълките си приличаме. Закъснели да доставят удоволствие през есента, те събираха в себе си толкова много сок и несподелена обич, че след дългото криене те се разливаха и най-накрая напомняха на света за своето присъствие. Нещо подобно се случи и с мен. Но природата си има своите правила: когато сезонът ти отмине, кожата ти се сбръчква, а вкусът ти започва да горчи, независимо дали си човек или ябълка.



Самотата спи на възглавницата ми

Иван Богданов

В книгата (тя е роман от първо лице) се говори за Самотата. Защото Самотата е състояние на ума, а не социално положение. В една и съща ситуация сме свободни и самотни. А какви сме реално, решаваме сами… В зависимост от това колко празни пространства имаме в себе си. Книгата е написана в леко ироничен стил, но няма хепиенд. В нея се говори за празните пространства в нас, за това как тъмната ни половина постепенно надделява. И за това колко често разликата между служебното и социалното положение е огромна.



Самотата (не) спи на възглавницата ми - Иван Богданов

Иван Богданов

Втора част на книгата: „Самотата спи на възглавницата ми“ Боги Иванов продължава танца си със Самотата. Дали жените в живота му ще променят това? Може ли от две счупени съдби да стане една цяла чрез магията на Париж? Правят ли две зими една пролет? „С колко жени си спал?“ – ме попита тя след първата сериозна целувка. Странно, винаги питат за това. Никоя не ме е питала колко жени съм обичал, колко са разбили сърцето ми, останало ли е нещо от него, след като всяка си е вземала парче. И дали вярвам в любовта и изобщо – мога ли да обичам още? Никоя не задава още по-страшния въпрос: „Колко сърца си разбил?““



Самотен път, безкраен хоризонт

Иван Богданов

Иван Богданов е създал стихотворенията си на един дъх – вероятно ги е писал дълго и някои от тях – мъчително. Въртопите и теченията на делника още не са успели да загладят ръбовете им и те разсичат материята на времето, което упорито се стреми да се превърне в минало. Ръбовете са кипнали в пяна. Иван Богданов е намерил воля и сили да направи онази крачка назад, която е изпреварващият ход на поета. Така се осъществява разговорът с изживяването, преди то да се превърне в утрешна пепел. И преди да се мумифицира. Това изисква освен всичко останало и душевна нежност, защото поетическата изповед никога не е признание на чувствата, а отключена врата към ливадите, в които те цъфтят. Проста, безхитростна и бистра като есенна вода е тази поезия. Тя ни учи как да се радваме и тъгуваме, как да съхраним сърцето си чисто в тоя все по-безсловесен, оглушаващ и невиждащ свят, толкова далечен на каквато и да било поетична кардиология. Топла и обикновена, тази тънка книжка е така естествено сътворена и толкова органична, че не езикът, а светлината, която блика от нея, изрича сякаш поздрава.



Мария на сутринта

Васил Даскалов

Още като младеж, през 90-те, Евгени не може спокойно да изживее връзката си с любимата Мария. Потискан от авторитарната майка, той отглежда в себе си мъжката нерешителност.   Същевременно този мъж се показва достатъчно своенравен да търси други задкулисни пътища, за да вземе реванш спрямо матриархата. Като студент бърза да се обвърже, да направи дете… Така постига нещо сам, преобръща правилата на майката. Бракът му върви, докато един ден той не сеща сериозна празнота. Буди се нощем, за да разбере, че не е изживял най-същественото, онова от юношеското време. Че изобщо не е живял. Тъкмо тази негова липса, неизживяното, го карат да се страхува от средната възраст, да се сравнява често с вече поизрасналия си син, да заявява в мислите си, че той, поколението на прехода, е извървял трудния път, за да достави благата пред младото поколение наготово.   Появата на Мария го кара да си даде сметка, че животът му е спрял, сърцето му никога не е туптяло, както на седемнадесет. Макар и взел реванш спрямо майка си, той всъщност само е сменил едните ограничения с други.   И понеже Евгени не успява да се отърси от своята нерешителност, той остава избора в ръцете на Мария. Един от най-силните моменти в книгата е тъкмо нейният избор. Тя, момичето, набедено за лека жена, което се завръща след двадесет години, вече не така чиста, по-разкрепостена от всякога, изпълнила проклятието на майка му да бъде нещастна в срамното си великолепие, тя, Мария трябва да реши на сутринта дали да сложи край на брака му.   Един роман под мотото на френския шансон – ,,Ще отидем там, където и когато пожелаеш, ще се обичаме и още, дори когато любовта умре“.   ,,Пуши на прозореца, оглежда се. Носи мислите си от високо. Бърза да пусне подсвиркващата песен на Жо Дасен. Хваща някой думи, разпознава се в героя. Времето му се струва твърде дълго, някой, който го познава добре… Изгубил се е… И тя ще му направи едно хубаво кафе. Тази вълна, която никога няма да достигне дюната. Той се беше сдържал, не беше събирал куража да я има, да се изложи на липсите, на трудните и неприятни ранявания, за да я има. Беше стоял на едно място. Като вълната. Която никога не достига дюната. Защо нейните шансони носеха такъв драматизъм?“



"Ти ме спаси" - Петя Димитрова

Петя Димитрова

Може ли едновременно да обичаме двама?! Ния и Манол са  типични представители на средностатистическото българско семейство.  Създали с любов две прекрасни деца, те се чувстват приковани от недостига на средства в малкия град.  Заминават за София, където и двамата успяват да се устроят добре, благодарение на своите способности. Неочаквано Ния получава предложение от издателството, в което работи, да замине за САЩ.  Пътуване, което ще преобърне съдбата ѝ. Там тя среща чаровният и наперен американец  Джон, който тотално обърква чувствата ѝ и тя все по-често започва да се пита дали е възможно да обича двама мъже едновременно.  Истински влюбени в нея, и двамата имат своите достойнства. Но кого ще избере Ния и дали изборът ѝ няма да бъде улеснен от жестоката  съдба?  А именно съдбата е тази, която  подлага цялото ѝ съществуване на изпитание и го  превръща в емоционално пътуване, от което  връщане назад няма.



Къщата с белите фенери и нейните тайни Странджански приказки - Корабокрушенецът

Ивелина Петкова

Преди съмване натъпка Кераца една лула с тютюн, старателно я подреди и я пална, та запушиха заедно в тишината на тъмнината. Лулата беше нейна, от някой прадядо, предавана от мъж на мъж в семейството, но сега – у нея! Украсена с християнски кръст отгоре и богато-разлистена роза – отвътре, на скришно. Пусна я, Кераца в джоба на чула преди изгрева… На съмване Сюлейман Българина припряно вдигна платната. Зачулен с вехтия ямурлук, изтъкан от слугините му в Дерекьово, покрит, но разобличен, че е баш Капудана на цяла Османска империя и на тая стара гемия. Разнищен и разпилян, отплава бързо и неспокойно от това златно-бяло пристанище. Световете му се пресичаха в сърцето, а от сърцето световете го разкъсваха стръвнишки и вече не знаеше кой е, накъде отива и защо ще живее. Ставати го доближи и му рече: „Тая Райна, сигурно е в Урдовиза, там има от Родопа много… Там ще е!“ А Сюлейман Българина мислеше за Кераца, даже вече знаеше, че на връщане, ще я прибере при себе си и ще я позлати, и ще я направи царица, и даже и да не изправи Райна пред очите си, ще знае, че я е намерил в Кераца. Намерил се е…



Къщата с белите фенери и нейните тайни Странджански приказки - Райна

Ивелина Петкова

Прехвърли година и Илия – стар ерген вече, сърцето му впито по изгубената Райна, замина за голяма търговия в Едирне. Обикаля пазарите, пие кафета по чифлиците и сякаш я мярва... В един безистен, продават робини... Отвращението му се надига, но знае, че е точно тя. Хвърля дълбоката качулка на ямурлука си връз лицето и се приближава. Разбира всичко веднага от търговеца, ама мълчи и стои наведен. Плаща много грошове, които ще изкара идната пролет от търговията и я помъква към кервана си. Райна върви изправена и още не знае какво я чака. Набутва я в покритата каруца и пришпорва впряговете със стоките си към Перперек. Райна стои изправена вътре и вече не знае коя е и кой дявол ще срещне като спрат и разтоварят каруцата. В едно утро, на съмване, спряха и се задържаха около час, та тя реши да повдигне чергите и да погледа слънцето. Слезе от каруцата, която се оказа разпрегната, и се заразхожда в един топъл, слънчев двор на някаква страноприемница.  И много странно, но мисли за Илия. Къде ли е Илия? Полегна на тревата и го мисли... Спомня си как преди години лежи под една вишна в двора на Перперек и мечтае той да я грабне и да я вземе, ама той не дойде цяло лято, свъртян по търговии на южните пристанища. Потъва Райна в младежки мечти и спомени... Изведнъж неочаквано – струва ѝ се съвсем наяве, от короната на дръвчето, под което беше полегнала, се избистря лице-видение. Подава се и се избистря един любим образ от нейното минало. Илия трябва да е... Посивял малко, с брада, ама махнал мустака... Взира се и сама не знае – истина ли е. Той проговаря съвсем истински и малко хладно, и малко тъжно, подава ѝ ръка, подхваща я здраво да стане от земята и я изправя пред лицето си. Качва я виновно на покритата каруца без много приказки и тя остава слисана в тъмнината на пътя. Къде я води? У дома ли я връща, или най-сетне ще тропне по масата и ще изкрещи, че е негова. Щото тя, Райна, отдавна му се е врекла, ама той не ще и да знае. Страхливец! Що не беше като оня зъл кърджалия, пò щеше да го разбира!  Пристигат в чорбаджийския дом на Илия след още три дни на трепет и надеждно очакване. Илия си язди кобилата по тоя път и сърцето му бие като на смърт, звездите се изцъклят в главата му и го е страх, че Райна – понеже е купена от пазара като робиня, ще го отхвърли и ще го накаже с покорство, а той я помни дива, като устремения вятър... И такава я иска.  Чака го Райна цяла нощ до огнището. Винаги го е обичала и сега, като я спаси от робския пазар, го обича все повече. Обаче Илия се намята с една дебела дреха като на тръгване и отива в кръчмата, пие до съмнало, само и само да не ѝ срещне очите. Трепери душата му от отхвърляне, страх го е, че Райна го е намразила. Страхливец беше тоя Илия, ама тя защо така го обичаше...