Прeдстaвяме Ви

“Аз се имам за стеснителен, леко комплексиран, но открит и непосредствен човек. Приемам другите като равни, в повечето случаи като превъзхождащи ме, затова в контактите с непознати или по-малко познати не съм активната страна. Предпочитам непосредственото общуване, без двусмислици, официалности и изтънчености. Така мисля за себе си аз, другите може да мислят обратното.Когато преценя, че навлизат в личното ми пространство с кални обувки, ставам леко раздразнителен и безпардонен, но само външно, предупредително, че невидимата, но съществуваща граница е нарушена. Когато се обърнат към мен с "господин Чонов", винаги ме напушва един вътрешен самоироничен смях…”.     Така с присъщата си самоирония и пиперлив, филибелийски изказ описва себе си поетът Тодор Чонов, и продължава в същия дух: “Истинският интелектуалец си блъска ангелите за другите, все повече за другите и все по-малко за себе си. Попитайте го: "Като си толкова умен, защо си толкова беден?"Ще се изненадате от отговора му. Той не знае, че е беден!”... През месец януари неподражаемият Тодор Чонов  навърши своят 80-годишен юбилей. “От много писане се оглупява. Утехата е в това, че пишещият последен научава, ако изобщо се стигне до научаване, наздраве!”, заключава той… 
Избрали сте за премиерата на най-новата си книга място, което е нетипично за такъв тип мероприятия - каква е причината да изберете именно Троянския манастир?Аз живея и работя до Светата Обител и всеки ден срещам хора, които идват в манастира да дирят надежда и утеха, а сред всяка запалена свещ вярата им в добруването става все по-силна и крепка. За никого не е тайна, че манастирите в България винаги са били огнища на българщината. Пазители на историята и културата, на добродетелите и преди всичко на вярата. В книгата ми Господ Бог има особено място. Като проводник на вярата, праведен съдник и настойник на човешката обич. Мъдър, всеопрощаващ и водещ по пътя на правдата и истината. За мен, Троянската Света Обител е най-подходящото място за среща с читателите на „Мъдри истории от стари времена“.
В една гореща августовска нощ над нашия град се разрази лятна буря. Излязохме на балкона, запленени от природната стихия. Изведнъж ярка светкавица прониза хоризонта. Разкри се странна небесна картина. Това, което видяхме, приличаше на сфинкс, демон или призрачно лице от друг свят. Съпругът ми успя да го заснеме. Интересното беше, че на следващия ден социалните мрежи гъмжаха от подобни кадри. Много хора бяха видели и запечатали чудноватия образ. Беше като масова заблуда. Или може би нещо друго…Тази случка ме вдъхнови да напиша стихотворението „Лице в облаците“.Това е заглавието и на моята стихосбирка.
Мислите ли, че изкуственият интелект има място в изкуството? Философите в Древна Гърция разглеждали изкуството като подражание. По-късните мислители, като Кант и Хегел, смятат, че изкуството бива мнимо (подражателно) и истинско. Според тях съществува истинско изкуство, което не само че не е подражателно, а самото то е обект на подражание. Ако изкуственият интелект не може да достигне висините на гении като Моцарт, Бах, Бетовен, Шекспир... Ако ще е инструмент в ръцете на бездарни, за създаване на мнимо, масово изкуство, по-добре да стои надалеч. 
Занимавам се активно с писане от десетина години. Преди толкова разбрах и колко трудна работа е това – да предадеш едно послание по правилния начин, на правилните хора. Написах доста научни и журналистически статии, доклади и учебни програми докато се науча, че няма значение какво казваш, ако не знаеш как да го кажеш и не познаваш тези, на които го казваш. В началото отнасях най-много критики за това, че изреченията ми са дълги като китайската стена. Научният ми ръководител все ми повтаряше: „Пиши така, както говориш.“ Не можа да ме научи. Научи ме поезията. Когато живееш в бесен ритъм, но си в среда, която налага сдържано поведение, емоциите се трупат лавинообразно. В един момент започват да чукат на вратата толкова силно, че се налага да ги пуснеш. Реших да го направя – без да ги наставлявам накъде да поемат. На листа. Още от детските си години знам, че умея да римувам. Не правя изключение от правилото – това или го носиш у себе си, или не. Когато ти доставя и удоволствие, е прекрасно изживяване. Така започвах да пиша и стихове, по-активно през последната година. Реших да ги покажа на близките около мен, които имат отношение към този литературен жанр, а като изследовател много държах на обратната връзка. Преобладаващото мнение беше, че са хубави и различни. По тази причина се престраших да ги покажа и пред публика. Настина съм изключително благодарен на „Буквите.бг“, че предоставя тази възможност на такива автори като мен. Осъзнавам колко труд, знания и опит стоят зад този проект. Най-вече вяра в таланта.
В кои литературни форми предпочитате да творите - къси или дълги?Засега в къси. Повечето ми разкази се изливат наведнъж, когато настъпи „техният“ момент. Имам опит и в по-дългите форми с двете ми издадени книги – публицистичната „Карай в насрещното! Способни ли сме да мислим критично“ и автобиографичната повест „Обичам те, Бургас“. За дългите форми обаче се изисква повече време и най-вече авторът да има достатъчно стабилни условия за съсредоточаване.
Юрист по образование и упражняване основно професия и учител по нидерландски език по призвание.Животът е един миг и илюзия, остава само любовта и изкуството, оставени от нас.Предстои ми издаване на моята първа стихосбирка.Вълнувам се!
Казвам се Цвятко Камбуров.  Родил съм се през 1959 година в Града на розите -.Казанлък, и невероятната атмосфера на това място ме е белязала за цял живот. Майка ми беше учител, а баща ми се занимаваше със сериозни и строги финанси. Още преди да тръгна на училище се бях научил да чета, и необятният нов свят на книгите, който се откриваше пред мен, ме запленяваше и очароваше. Обичах да чета много, в къщи се купуваха много книги, от дядо ми и друг възрастен приятел на родителите ми имах достъп и до старите издания на световни автори от библиотеките „Златни зърна“, „Световни романи“ и други книги, издавани преди 1944 година. Може би тези натрупвания в съзнанието ме накараха да се опитвам да пиша, участвах в конкурси за разкази по различни поводи и печелех като ученик награди в тях. Предложих няколко фейлетона в местния вестник „Искра“ и един, макар и в доста окастрен вид, бе публикуван през 1975 година.Завърших право в Софийския университет през 1983 година и от 1985 година живея в Плевен и работя като следовател. Тази професия ме сблъскваше постоянно с различни хора и съдби, невероятен калейдоскоп на чувства и емоции. Заедно с това ме научи и на дисциплина, самоконтрол, сериозност и последователност - все качества, доста полезни за един бъдещ писател. Както и ме подготви за дългите самотни часове над белия лист или клавиатурата на компютъра…Бях продължавал с моите опити и като студент, и след това, но едва в средата на 2000 година едно дяволче се загнезди в мен и ме амбицира отново да започна да пиша. Разбира се, отново беше роман, каквито много пъти бях захващал в предишните си години, но сега усетих, че  вече ще мога. Е, не беше съвсем вярно, наложи се да се върна към него чак през 2009 година, но тогава се заинатих и реших, че връщане назад няма. Написах и няколко разказа, но нямах изграден точен литературен критерий. През 2016 година в Интернет открих случайно обявен конкурс за хумористични разкази „Вятърничави истории“ на Издателство „Буквите“ и реших да опитам. Разказът „Изцеление“ бе оценен и включен в издадения алманах. Тогава ми пораснаха част от крилете и реших да продължа. Така в продължение на шест години предложих за публикуване мои разкази, и те бяха включени в алманасите на „Буквите“ - „Проза“, „Хумор и сатира“, както и в „Коледен алманах“ за 2023 година“ Разказът ми „Чернев“ бе оценен и включен в алманаха „Сара и други любови - романтични разкази“ 2023 година.През 2022 година издадох книга с хумористични разкази „Смок мишкар и други невероятно истории“, а през 2023 година - втори сборник с разкази с име „Жена с обеци“. Романът, който нарекох „Реванш“ и писах повече от десет години, приключих през 2020 година, същият се подготвя за издаване. В момента работя и върху други по-големи прозаични творби, но всяко нещо - с времето си!Историите ми са взети от самия живот, „закачам“ се за живата история и впоследствие я допълвам, доукрасявам, влагам нов смисъл в нея. За разказа „Рекс“ например - историята на едно домашно куче, - след публикуването му в „Жена с обеци“ получих отзиви от различни хора, че това е всъщност историята и на тяхното куче - даже един приятел си го бил нарекъл със същото име!Разказването на истории за мен е като отдавна осъзнат стремеж, нещо което винаги съм искал да правя, но не съм бил достатъчно упорит да го захвана навреме. Надявам се читателите да оценят написаното от мен и все някоя от разказаните истории да ги грабне за гърлото и да се вмъкне в сърцето им, за да почувстват, че тя може би е частица и от техния живот…
Казвам се Валентина Стоянова, но повечето мои читатели ме познават като ЛидаВали. Родена съм в София, но най-прекрасните си дни от детството прекарах в Казанлък.След като на 13 години останах без родителите си, съдбата реши, че това не е достатъчно изпитание за мен, изправи ме пред нови предизвикателства и ме върна отново в София. От там започна моят непредвидим, изпълнен с неподозирани обрати, разнолик до безумие живот.Единственото по-нормално в него беше, че въпреки всичко, аз успях да завърша педагогика в Софийския университет, да създам две прекрасни деца, да работя дълги години като учител, да изградя три пъти свой дом и накрая да стигна до там, че да започна да пиша. Нещо, което не съм очаквала, че ще се случи в есента на живота ми.В последните години се улавях, че все по-често се замислям над думите на своите близки и приятели. Всички, които знаят по нещо от моя живот. И сякаш се бяха наговорили да ми дават един и същи съвет: "Седни и пиши!" Дълго време не се осмелявах да помисля за нещо подобно. Но с времето една съвсем мъничка мисъл започна да се промъква в съзнанието ми. "Ами ако опитам?...Не, няма да се справя, това не е за мен!... Но ако се получи? Все пак имам толкова много за разказване..."Хиляди спомени, изпълнени с радост и огромно страдание, с любов и отхвърляне, катастрофи и кражби на деца, с всичко, което е немислимо, че може да поднесе един човешки живот. И аз имах нужда да ги пусна да излетят от уморената ми душа, както птицата напуска клетката си и се устремява към свободата!И в един студен януарски ден събрах цялата си смелост, на която бях способна, седнах пред белия лист и написах първото изречение от моя роман на живота. И така започна всичко...Преди няколко месеца беше издадена първата ми книга "Нейният истински живот". Успоредно с нея се появиха и отделните разкази, които помествам в авторската страница на ЛидаВали. Там са и разказите от поредицата "Мори - разказвачът на истории", които "пише" моят прекрасен котарак Мориц и понякога тайно му завиждам, че има повече читатели от мен.🙂А сега дойде и голямата радост от поместване на разказа ми "Лъки" в Алманаха на "Буквите". Какво повече да искам, освен едно - всичко, което пиша, да стига до читателите и дано успея да докосна техните сърца! Защото в написаното аз влагам цялата си душа!Произведенията на Валентина Стоянова можете да прочетете на следния линк - https://bukvite.bg/author_new.php?id=10055
Какво прави авторите успешни? Кои имена илюстрират най-добре представата Ви?Мисля, че един автор е успешен тогава, когато успее да съчетае в себе си дарбата, творческия труд, знанията си и постоянството. Стремежът за самоусъвършенстване , умението да преоткриеш по свой неповторим начин нещата от Живота и да ги предадеш завладяващо на хората – това прави твореца уникален! И винаги трябва да сме верен камертон на епохата, в която живеем, за да докоснем дълбоко струните на човешкото сърце и съзнание.Велик пример за мен в това отношение са  Вазов, Ботев, Яворов, Вапцаров, Елин Пелин, Чудомир, Пеньо Пенев и много други незабравими творци от българската и чуждестранна литература.
Какви са посланията, които искате да отправите към читателите си чрез творчеството си?Някои събития в живота ни може и да са предопределени, но в по-голямата част от времето, с което разполагаме, ние пишем сами историята на живота си. Нашите собствени избори формират дните ни и никого не можем да виним, защото нито един човек на този свят не ни е длъжен за нищо.Мисля, че най-важните неща, на които трябва да се научим, докато ходим по Земята, са да обичаме и да сме благодарни. Винаги има кого и винаги има за какво!
Какво Ви мотивира да издадете новата си книга?Истината е, че години наред сядах над белия лист единствено заради себе си и моите близки. Така на нощното ми шкафче се събра една симпатична камара от ръкописи, достъпът до които доскоро се пазеше ревниво. Но в един топъл есенен ден, докато се разхождах в планината, изведнъж ме осени мисъл, която никога не ме бе навестявала преди. Замислих се, че когато нещо ни мъчи, често търсим отговор в изкуството около нас, в това число и в книгите. В такъв случай, моите истории и стихове също биха могли да помогнат на някоя объркана душа, била тя и напълно непозната и физически рееща се много далеч от мен.Всяко от произведенията в стихосбирката „Песента на махалото“ е изстрадано. Всяко е дошло като отговор на въпрос, който съм си задавал и който ме е измъчвал. Далеч съм от идеята, че аз съм единствения човек на Земята, който е бил подвластен на тези болки. Така че, ако стиховете  ми могат да бъдат от полза за някого – да намери вътрешния си мир и да продължи спокойно по пътя си – не би ли било твърде егоистично от моя страна да ги държа в чекмеджето само за себе си?
Какво прави авторите успешни? Кои имена илюстрират най-добре представата Ви?Кое ги прави?! Ами, много неща. На първо място да вярват в ценността на това, което създават, но не главозамаяно, а реално и самокритично, да имат силно желание да успеят и да са готови да платят цената на този успех, която е свързана с много труд, публични изяви, пътувания и срещи с хората, дори с доза наглост и самочувствие, цена, която аз самата доскоро не бях готова да платя. Много ми бе трудно да изляза на светло, в светлината на прожекторите, за да представя себе си и творчеството си, макар да съм начална учителка и никога да не ми е било проблем да застана пред напълно непознати деца и общуването ни да е успешно и приятно. Но това е друга аудитория. И все пак знам, че никой не е длъжен да те извади изпод масата, където си се скрила и да те направи известна и успешна. А колкото до успешни автори...., много са.  Всички, чиито книги са преиздавани много пъти и продължават да се четат.
Успехът има различни измерения и е доста философско понятие за мен. Преди всичко смятам, че е отговорност, както към това, което авторът преживява и твори, така и към това, в което претворява самия себе си. Намирам тези две неща за неразривно свързани и е истинско майсторство човек да съумее в това взаимодействие. Вярвам, че талантът, вдъхновението и ако щете откровението са неща, които не могат да бъдат подправени или изиграни, но със сигурност могат да бъдат развити. Съчетаването на това „докосване“ със системни усилия за личностно израстване и обогатяване, намирам за добра формула за успех. Редица са имената, които ценя и от които съм се учила, но нека се спра на някои български поети – Блага Димитрова, Станка Пенчева, Христо Фотев, Иван Методиев, Камелия Кондова
Кое е най-важното нещо, на което писането Ви научи? - Да бъда самокритична. Да не се задоволявам с постигнатото. Много често пиша – ей така, за да поддържам форма, както се казва. Но тези творби отиват в папка „Упражнения“. Случва се от десет написани стихотворения само едно да одобря за „голямата сцена“. Писането ме убеди, че няма маловажна тема. Хубаво стихотворение или разказ може да се получи и от нещо много незначително. Предизвикателството е да го направиш значимо.
Казвам се Елена Исаева. По образование съм геолог, но по душа съм не толкова здраво стъпила на земята - мечтател и писател на поезия, предимно любовна. Зодия Дева съм, но честно казано няма много невинни неща в мен. Живея в света на книгите, а той е уникален, шарен и изпълнен с различни предизвикателства всеки ден. Понякога така се увличам в тях, че забравям за заобикалящия ме свят. Чувствителна съм по природа и вярвам в доброто у хората, както и в чудесата. В мен бушува палитра от емоции, които понякога се разбират, а понякога ме разкъсват отвътре. Мечтата ми е да насоча цялата тази емоционалност в писането и да създам нещо, което ще трогне хората, нещо, което ще ги накара да изживеят дълбоко скритите си емоции и пориви. Пиша от доста време, но едва сега придобих смелост да споделя творчеството си. Дано и светът е готов за него. Чрез писането изразявам себе си, своите радости и болки, своите мечти и най-съкровени копнежи. Първите ми две стихотворения се появиха в Алманах „Моето синьо лято 2020“. След това стигнах до 4-то място по брой гласове на публиката в конкурса „Любовта на края на кабела“ и накрая, най-щастливият ми литературен момент, беше спечелването на Националната литературна награда „Бианка Габровска“ 2021 – Награда на публиката.Искам да оставя своята следа в литературния свят.
По онова време, преди и малко след отварянето на Бранденбургската врата, тези, които живееха на запад от Берлинската стена ги наричаха „весита“, което произхожда от немската дума за запад – West (вест), а тези на изток – осита от немското Ost (ост – изток). След обединението на Германия делението на осита и на весита доби по-друг смисъл – оситата бяха омърлушените, обезверени от високата безработица и социалната несигурност, обикновени граждани на бившата ГДР, а веситата, идващите от Западна Германия в новите източни провинции, шумни и самодоволни чиновници, търговци, мениджъри и всякакъв друг тип управленски персонал. Оттогава минаха няколко десетилетия, но не се ли е съхранило и до днес това деление на осита и на весита и то не само в Германия, но и в цяла Европа? Този въпрос роди заглавието на книгата.
Казвам се Ваня и рисувам светове. Малка част от тези светове поместих през 2021 година в моята първа творческа рожба – стихосбирката „Рисувам мечти”. И наистина рисувам, макар без четка, точно като сезоните.От малка обичам книгите. Обичам да се потапям в историите и да извървявам пътя на героите в тях. Съпреживявам ги и обогатявам въображението си. Първите ми стъпки в прозата ме отведоха и до наградата Първо място за разказ на Национален литературен конкурс "Яна Язова", 2022 г. Силното ми любознание и страстта ми към пътешествията ми открехнаха вратата на катедрата по „Културен туризъм”, където се зароди жаждата ми към нови светове и обогати знанията ми за нашето минало и култура. Във всяко кътче, което преоткривах, виждах по някоя неразказана история. Пред очите ми оживяваха моите бъдещи герои със своите качества и слабости. Така в мен се появи нуждата да разказвам човешки истории, да проследявам съдби - тяхното начало и край, потопени в контекста на нашето историческо минало. Разкривам дълбоко скътаното в душите и чертая с думи пътя на обикновения човек – с неговите болки, радости, трепети и грижи. Нашето далечно минало – битът, препитанието, традиционните български занаяти и възрожденският дух на нашия народ, са в основата на повечето ми разкази. Спокойната пасторална атмосфера на китни балкански градове като Елена, Трявна, Троян, Габрово, Ловеч, както  и величието на Родопите и Странджа и сгушените в полите им малки селца, пораждат магията и будят въображението ми. Това са част от местата по нашите земи, които ме вдъхновяват, за да продължавам да разказвам. За първи път прекрачих прага на автентична възрожденска къща преди повече от 10 години, когато съпругът ми ме заведе в прегръдките на Еленския Балкан и стария дом на прадядо му. И жаждата ми за открития се усили. Търсех истории във всяко кьоше, във всяко кътче.Не след дълго, необходимостта ми да изграждам различни образи и възраждам забравени занаяти и традиции върху белите листа, ме потопи в дебрите на прозата. Пътешествията се превърнаха в извор на идеи, знанието в неизчерпаем поток от разкази.Любови, страсти, отдаване и разлъка, потопени в атмосферата на възрожденския и предвъзрожденски български бит... Магия и загадки, мистика и легенди се преплитат, за да изградят запомнящи се образи и разказват техните истории. Историческият контекст на великите събития от периода XVIII-XIX век разкрива и малките човешки истории. Домашният уют на обикновеното българско семейство, отношения между хората, чудните занаятчийски изделия и борбата за по-добър живот в смутни времена намират място в редовете на моите разкази. Мечтая да се превърна за моите читатели в тяхната машина на времето, с която да се връщат назад в нашето славно минало и да съпреживяват моите малки човешки истории, където преплитането на реални личности с измислени герои и легенди предлага на читателя вълнуващи изживявания. Пиша, за да разказвам. Разказвам, за да се помни!
Когато бях дете, моят дядо ми подари един малък жълт молив. На пръв поглед напълно невзрачен и съвсем обикновен. Но моят дядо ме беше учил, че понякога в живота най - малките неща, носят най - голямо щастие. Той ми каза, че този молив е вълшебен и може да изписва вълшебни текстове по белия лист. Мина време, бях забравила напълно за подаръка, докато един ден не го открих случайно. Не знам дали имаше нещо във въздуха. Дали имаше магия или моите вълшебни прародители призоваваха сърцето ми да се разлее по листа, но точно в този момент, аз започнах да пиша, с моя малък жълт молив подарък от дядо.
Какво прави авторите успешни? Кои имена илюстрират най-добре представата Ви?Добър въпрос. Винаги съм си мислила, че е достатъчно да имаш талант и да пишеш със сърце. Оказва се обаче, че това съвсем не е достатъчно. Трябва съвкупност от качества, умението да влезеш под  кожата на читателите, да ги грабнеш, да си създадеш име, така че да искат да те четат. А относно кои автори за мен са пример за това. На световно ниво може би Уилям Шекспир, Джоан Роулинг, Толкин, а в България: Вазов, Пенчо Славейков, П. Яворов.
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Десислава и други любови
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси