9 септември 1944 г. заварва големия наш писател Димитър Стоянов, познат с псевдонима Елин Пелин в к.к. Боровец, където се укривал от американските бомбандировки. Вдъхновени от навлизането на Съветската армия в страната "смели" комунистически "революционери" от близкото градче Самоков правят чистка в курорта и го "улавят" като неидентифициран буржоазен реакционер и враг на народната власт, макар че самият Е. Пелин бил симпатизант на комунизма.Затова той се опитал да им обясни, че е станала грешка, че е писател, че почти цяла четяща България го познава, и че има височайши приятели. Това обаче не помогнало и попаднал в ареста на местната полиция, където престоял, подложен на надлежни "разпити" няколко денонощия.Разбира се, когато се разбрало къде е, моментално бил освободен по височайшо нареждане, а мъчителите му - строго порицани.- Не разбрах кой е, а че е връзкар, връзкар е. - казал единият. - Ама какво е това "писател"?
Любимата на Димчо - Елена Петрунова, е застреляна от баща си.
С Иванка Дерменджийска Дебелянов поддържа любовна връзка в продължение на 13 г. главно с писма.
Маня Цачева крои планове да се омъжи за поета. За да я отклонят, родителите й я изпращат да учи в Германия. Там Маня става звезда на немското нямо кино и се снема в 35 филма.
Жените, на които Дебелянов отдава сърцето си, или отхвърлят чувствата му, или завършват живота си трагично.
По заръка на Любен Каравелов, Христо Ботьов се съгласил да преведе учебник по аритметика от руски език.
Тя е била предназначена за българските училища в Турско.
Но и в сухите цифри и правила Христо е оставил блясък от своя талант, от своята калоферска оригиналност. На свършване, в рубриката „Задачи за упражнение“, той се сетил, че е Ботйов, че е решен да умре за своята идея, че не трябва да остане сух и в тоя строго специален предмет. Като се е надявал, че заглавието аритметика ще да бъде гарантирано от всякакви цензури и подозрение, взел и нахакал следующите примери на най-крайната коричка:
„Султанът има 800 жени, които всяка година се умножават с по 75. Колко е достигнал харемът на негово величество в разстояние на 10 години?
Асен и Петър освободиха България от игото на гърците в 1190 г. След 206 години България падна под властта на турците. В коя година отечеството ни изгуби своята свобода?
През 1919 г. народният поет Иван Вазов получи двойка за "Под игото".Но тогава - възразявате вие - той е бил на върха на славата си, кой би посмял да му пише двойка?
Той получи двойка от Велико Йорданов, един от най-добрите учители по литература, за лошо развита тема върху "Под игото".Ето как стана това ...
Писателската завист на двамата победители в първия конкурс за българска драма Антон Страшимиров и П. Ю. Тодоров също едва не стига до кървава разпра, а авторът на "Строителите на съвременна България" Симеон Радев като главен редактор стига до дуел, за да прикрие свой източник на информация.
След Освобождението, когато нашата творческа бохема е още в пелените си, писателите, колкото и малко да са те, скоро стават най-известните българи. Творбите им се поместват в читанки и христоматии, декламират се на всички училищни тържества, децата завинаги запомнят имената им, а след тях постоянно вървят тълпи гимназистки. Те са известни, даже разглезени от слава, често суетата им замъглява здравия разум.
исателят е роден на 2.11.1897 година в с. Драганово, Великотърновско, в семейство на учител с фамилията Коларов („Разцветников” е псевдоним, измислен от неговата колежка - учителката Райна Савова, в която младият поет е бил влюбен). Завършва гимназия във Велико Търново през 1916 г. и на следната година започва работа като телеграфист във Велико Търново и на гара Горна Оряховица. През 1919 г. участва в голямата транспортна стачка. В резултат на задържането му от властите и от вълненията по време на Септемврийското въстание (1923) заболява от туберколоза. Две години следва славянска филология в Софийския университет, след което записва и завършва право (1920-1926), тъй като смята, че по политически причини ще му бъде отказано учителско място. Междувременно посещава Виена и Берлин, където слуша лекции по естетика. Осем години работи като гимназиален учител в Габрово и София (1926-1934). Пише и печата още от ученик в сп. „Българан“, вестниците „Червен смях“, „Младеж“, „Работнически вестник“, „Лъч”, „Звезда”, „Нов път”. След 1924 г. скъсва с левия печат и с ангажиментите си към комунистическото движение и започва да печата в сериозното литературно списание „Златорог”. От 1934 г. до края на живота си се отдава изцяло на литературна дейност. В периода 1938-1944 г., заедно с Лъчезар Станчев и Емил Коралов издава и редактира популярния юношески вестник „Весела дружина”. След 1944 г. работи в Института за художествени преводи към Министерството на информацията. Умира на 54 годишна възраст в Москва, където е изпратен на лечение против волята му (поетът е желаел да бъде изпратен във Виена).
Лятото на 1980 г. ит и-т „Водпроект” бях командирован в с. Дралфа, Търговищко, за да направя почвени проучвания на неговото землище. Пристигайки в селото, край площада, на пейки под дърветата видях насядали възрастни мъже. Веднага влязох в контакт с тях и се заинтересувах дали има случки, събития и легенди за селото и за неговите жители. Един от присъстващите ми рече: „Е-е онзи там с бомбето, виждаш ли го, той е най–интересният в селото. „Казва се Пеньо Атанасов Колев – Бомбето, построил паметника на Шипка”. „Хайде, бе – възкликнах стъписано аз – как може да е още жив този строител?!“
За моя главозамайваща изненада това беше самата истина. Никога не съм очаквал, че в това селище ще попадна на такъв ценен извор за журналистиката. Запознах се с Пеньо с невероятно задоволство. За цял месец време денем проучвах почвите на землището, а привечер се срещах с него и с часове разговаряхме както за построяването на паметника, така и за целия му живот въобще.
На днешния ден, през 1929 г. е роден Георги Марков.
След успешна писателска кариера в България, той емигрира в Англия, откъдето пише прословутата си книга "Задочни репотажи за България", в която разкрива много нелицеприятни истини за положението в страната и в частност в Съюза на българските писатели.
„В един есенен ден по шосето" е философски ориентиран разказ, допускащ възможности, които пряко не са присъщи на индивида в обикновеното му живеене. Поставеното ударение в диалога между героите има за цел да повдигне въпросите за стойността на познанието и неговото постигане, за нуждата от постоянно усъвършенстване и ученето според принципа 'проба - грешка'. Ролята на наблюдател, която иноземеца често изтъква, се транформира в добронамерено действие - два пъти - първият път е на шосето, макар че извънземния дава обяснението си за тази своя реакция и втория път - при изцеряването на болния, което в определен аспект може да се прочете и като превес към притчите в Новия Завет.
Вежинов е творец съизмерим със световните класици, отговарящ на техните търсения и стожер на българската научно-фантастична линия в литературата на ХХ век. Привличащ в текстовете си множество слоеве и боравещ с многобройни наративи той пресъздава повече филосфската страна на житието. Показателността на „В един есенен ден по шосето" е видна не само в посоката на фантастичнотото, но и като синоним на новото начало в творческото търсене на литературни образци.
"Знаеш ли колко е тъжно да бъдеш хубавица. Около теб се тълпят мъже и те зяпат. Лепят се за тебе! А кой от тях заслужава внимание, кой истински те харесва?" - търси отговора Дора Габе преди смъртта си.
Спомените й обаче не преувеличават въздействието, което са имали двете с Багряна върху българските поети. В Дора Габе е бил влюбен самият Яворов. Дори се твърди, че тя, а не Лора е голямата му любов. По Багряна са си загубили ума почти всички почитатели на женските хубости. Най-безнадеждно бил увлечен Йордан Йовков.
Фатални и безкрайно различни. Такива са примите на българската поезия. И двете обаче омагьосани от един човек - Боян Пенев - ерудит, писател, поет, музикант, всепризнат любовник - противоречива личност, която ги свързва в тънка любовна линия.
Младен Жеков Денев е роден на 21 януари 1931 г. в село Самуилово, близо до град Чирпан, Старозагорско. Средното си образование завършва в Строително-техническото училище в Стара Загора. През военната си служба е изпратен в артилерийска школа, става офицер и служи четири години. Завършва Висшия инженеро-строителен институт в София, след което започва работа като инженер в Перник. Работи като редактор в издателство „Народна младеж", а в последствие става драматург в пернишкия театър. Публикува свои разкази в периодични издания и има издадени няколко сборника с разкази. Първата му книга е озаглавена „Синя ръж".
Едва ли има българин, който да не е запознат в детайли с живота на Софроний Врачански. И дали има друг български възрожденски писател, който да има неговия наситен със събития живот. Не само наситен, а дори умишлено търсен и ако Софроний беше жив, щеше да каже, че не би могъл да живее по друг начин, времето и събитията са го изисквали. Но дали зад скромността на този, наистина велик и толкова обикновен човек не се крие силна воля, желание за себеутвърждаване, силна и мощна вяра не само в православната църква, но и в себе си като обикновен човек.
Един от най-популярните по онова време книжари-издатели е Тодор Филипов Чипев. Той има и най-голяма роля за издигане на книжарите в българското книгоиздаване. Роден е в гр. Копривщица през 1867 г. Деветгодишен той става свидетел на Априлското въстание. Немотията го прокужда в Пловдив. Там попада в печатницата на Хр.Г.Данов. Работи като печатар и пътуващ книжар. Участва като доброволец в Сръбско-българската война. През 1890 г. идва в София и решава да се установи тук. Основава първия дюкян, в който се продават вестници. По-късно дюкянът прераства в книжарница, а след това и в издателство. Гости на малката му будка в Градската градина са Иван Вазов, д-р Кръстев, Стоян Михайловски. Когато се замогва, Тодор Чипев премества книжарницата си на бул. "Дондуков" - близо до някогашното кино "Пачев". От 1894 г. той е представител на нелегалната руска литература, разпространявана от русофилско настроените среди пo време на стамболовия режим.
Започваме поредица за българското книгоиздаване в края на 19 век.
Първите години след Освобождението книгоиздателската инициатива принадлежи на печатарите. В началото на 90-те инициативата поемат книжарите. Те са хората, които познават интересите и духовните портребности на читателите.
Книжарят след Освобождението е една от важните фигури в културния живот на обществото. Този факт се обуславя от няколко обективни икономически и културни фактори, едни наследени от епохата на Възраждането, а други - плод на капиталистическия начин на живот.
Търговецът е този, който осъществява връзката между производителя и потребителите. Той добре познава търсенето. Така е и с търговеца на книги, който познава интересите на своите купувачи. Знае добре какво се чете, а е и достатъчно информиран за най-актуалните събития у нас и по света.
„Книгите на Твардовски са издавани много пъти от различни издателства. Те не са нито сензационно четиво, нито са примамлива приключенческа проза, нито владеят вниманието с документален разказ, а в книжарниците не се задържат. В България са издавани не веднъж и също така изчезват от витрините. А това е може би най-хубавото, което може да се каже за една книга, за един автор. При това не в родината му, а в чужбина. Макар че Твардовски изпитваше такова хубаво чувство към нащата страна, че не я имаше за чужбина, и като се разделяхме пред дома на журналистите в Москва, сне сламената си шапка, застана усмихнат в лятната си ленена риза и рече:
- Много здраве на моята България. На розите."
Обградени от злоба и пошлост, изтощени до крайност в ежедневно отстояване на загубени каузи, неистово изпитваме нужда от онази капка любов, от онази вечна красота, която ни дава сили да продължим напред или просто да бъдем хора...
Вече поколения наред за читателската памет поетът на белоцветните вишни Димчо Дебелянов е просто Димчо. Доближавайки го всъщност до най-съкровените кътчета на своята душа, народът е нарекъл ласкаво своя талантлив и рано изгубен син. И в това назоваване по малко име има и обич, и поклон, и родителска милувка, и вина, че свидният син не е опазен от гибел в ужасната месомелачка на Първата световна война... Назоваването по малко име е и своеобразен опит на народната памет да съхрани и предаде на следващите поколения една парола... Парола за какво е името на Димчо Дебелянов - един от най-обичаните български поети, слял съдбата си със съдбата на своя народ?