Полъх за промяна

Избрана българска поезия


Христо Фотев - Не е измислица морето и щастието съществува

Иван Богданов | 2020-03-25


***

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

 

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави.

 

Не се измъчвай повече - обичай ме!

Не се щади - обичай ме!

Обичай ме

със истинската сила на ръцете си,

нозете си, очите си - със цялото

изящество на техните движения.

Повярвай ми завинаги - и никога

ти няма да си глупава - обичай ме!

И да си зла - обичай ме!

Обичай ме!

 

По улиците, след това по стълбите,

особено по стълбите си хубава.

Със дрехи и без дрехи, непрекъснато

си хубава... Най-хубава си в стаята.

Във тъмното, когато си със гребена.

И гребенът потъва във косите ти.

Косите ти са пълни с електричество -

докосна ли ги, ще засветя в тъмното.

Наистина си хубава - повярвай ми.

И се старай до края да си хубава.

Не толкова за мене - а за себе си,

за дърветата, прозорците и хората.

Не разрушавай бързо красотата си

с ревниви подозрения - прощавай ми

внезапните пропадания някъде -

не прекалявай, моля те, с цигарите.

Не ме изгубвай никога - откривай ме,

изпълвай ме с детинско изумление.

Отново да се уверя в ръцете ти,

в нозете ти, в очите ти... Обичай ме.

Как искам да те задържа завинаги.

Да те обичам винаги -

завинаги.

И колко ми е невъзможно... Колко си

ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми,

че искаш да ме задържиш завинаги,

за да ме обичаш винаги,

завинаги.

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

 

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави.

 

Колко си хубава!

Господи,

Колко си истинска.

 

***

Измислица ли е морето?

И щастието ли? Не вярвайте!

Не вярвайте на капитаните,

които го продадоха!

Не вярвайте и на проститутките

които го забравиха!

Не вярвайте и на поетите

които го изгубиха!

Не е измислица морето

и щастието съществува!

Достатъчно е да се вслушате

във тишината на сърцето си.

Достатъчно е да протегнете

ръката си, да се усмихнете

на някого и да му върнете

отнетото от капитаните

и проститутките -

о, мъничко

от вярата си във дърветата,

във най-щастливите предчувствия,

във поздравите на другарите,

във делниците и светкавично

вий ще намерите морето...

Най-синьото и най-лъчистото

ще се усмихне във очите ви.

И портокаловото слънце

ще ви замести капитанската

фуражка, капитане мой!

Здравейте, капитане мой!

Не е измислица морето

и щастието съществува!

 

ПОЗВОЛИ МИ ДА МИСЛЯ ЗА ТЕБЕ...

 

Позволи ми да мисля за тебе.

Да си спомня за тебе.

Отново

да се влюбя във тебе.

Бъди ми

и жена, и сестра.

Аз не мога.

И не зная защо, но не мога

да приема, че всичко е просто

акробатика някаква в тъмни

и самотни квартири. Самотна

и звънтяща възбуда, с която

ме измамва коняка... Лъжа е

и оркестъра, който засвирва,

и ръката, която ме търси,

и жената, с която аз станах

и танцувах туист... Аз не мога

да живея без кратките срещи

по крайбрежните улици. Просто

да потъна в дълбоката сянка

на дървото, което се вслушва

в гласовете ни... Колко е смешно.

А е страшно, когато те няма

под дървото, което забрави

гласовете ни, смешните думи

и прекрасните думи, които

ти отнесе със себе си... Мила.

Позволи ми да мисля за тебе.

Да се влюбя във тебе.

Отново

да повярвам във тебе.

Бъди ми

и жена, и сестра.

Съществувай!

Неизвестно с кого -

съществувай!

 

И си спомняй за мене понякога.

 

Mорето само живите обича...

 

Mорето само живите обича,

а мъртвите изхвърля на брега.

Едно момиче, ах, едно момиче

морето не изхвърли на брега.

Остана само кърпата позната

да се прелива с белите вълни.

Момичето обичаше моряка,

моряка - всички хубави жени.

Остана само кърпата с червени

и лилави ресни като преди.

Ний плакахме безшумни и смутени

и скочихме в студените води...

До дъно преобърнахме морето

със пръсти, посинели от тъга,

да търсиме момичето, което

морето не изхвърли на брега.

 

УБИВА МЕ ТАКАВА ПУСТОТА...

 

Убива ме такава пустота.

Една и съща вечно топла къща.

И никой не отива по света,

и никой от света не се завръща.

 

Убива ме такава пустота.

Една и съща вечно топла къща.

Единственото нещо на света,

което в стихове не се превръща.


ПОНЯКОГА ПО-МНОГО СЕ ОБИЧАХМЕ...

 

Понякога по-много се обичахме,

понякога по-малко, а понякога,

когато ти заплакваше в ръцете ми,

живота ми приличаше на щастие.

Луната мълчаливо ни преследваше.

Рисуваше телата ни по пясъка.

Ний правехме какво ли не - понякога

наистина приличахме на влюбени.

Но пясъка изтече от косите ни

и се завърна помежду ни въздуха.

Естествено е във такива случаи

усмивката ми малко да е стъклена.

Естествено е да потърся хората.

Да се разтворя в тяхното съчувствие.

Да им изплача болката си с някакво

забравено и скрито удоволствие...

(Аз мога да разплача и дърветата,

и птиците и бронзовите бюстове,

но докага ще ни сближава болката

и много ли е трудно да сме искрени?)

И затова ще се усмихна някак си.

Усмивката ми ще е малко стъклена.

Уплашено ще питам - и безмилостно

луната и дърветата, и себе си,

наистина ли ние бяхме влюбени?

Наистина ли ти си мойто щастие,

или в нощта приличаше на щастие?

Тогава ще напиша неочаквано

най-истинското си стихотворение,

най-хубавото... Като тебе

хубаво.

 

 

И толкова далечно - като теб.

 

КАК ИСКАМ ДА БЪДА ДОБЪР...

 

Как искам да бъда добър - а съм лош...

(о, стъпки на ангели в тъмната нощ)

и събуден от рижия - фосфорен вопъл

на чакал или гларус там край Созопол,

да вибрирам аз гол и спасен във едно

все по-малко и малко рибарско платно -

знак за сбогом (лазурен триъгълен креп)

от морето - което лети - и от теб...


Христо Константинов Фотев е роден на 25 март 1934 г. в Истанбул. През 1940 г. семейството му се премества в Бургас, в коджакафалийската махала – махалата на бежанците. Началното си образование получава в училище “Др. Петър Берон” в Бургас, а след това постъпва във фабрично-заводско училище в Сливен, което завършва през 1951 г. Кандидатства в Художествената академия, но не успява да издържи изпитите. Прекарва осем месеца като моряк на риболовен кораб, а по-късно отбива военната си служба.

От 1957 г. е художник в стенописното ателие на дом “Украса” в Ямбол. 2 години по-късно прекъсва работата си в “Украса” и става редактор на многотиражката на мина “Черно море”.

Първата си стихосбирка – “Баладично пътуване”, издава през 1961 г. За разлика от много други поети още дебютната му книга е много силна и получава признание. На следващата година вече е член на Съюза на българските писатели. Година след публикуването на “Баладично пътуване” става драматург на бургаския театър “Адриана Будевска”. От 1964 г. повече от четвърт век Христо Фотев е творчески секретар на Дружеството на българските писатели. След близо десетгодишно мълчание поетът написва “Обещание за поезия”. През 1981 г. издава две стихосбирки : “Литургия за делфините” и “Спомен за един живот”. Три години по-късно събира своите избрани стихове в “Словесен пейзаж”. В преходната 1989 г. излиза сборникът му с поеми “Венецианска нощ”. От 1990 г. е главен редактор на бургаския алманах “Море”. На тази длъжност е до края на 1992 г. През 1994 г. Фотев става повторно драматург на бургаския театър “Адриана Будевска”.

Удостоен е с редица награди: Литературната награда на Бургас за своята втора стихосбирка “Лирика” (1965 г.) и за третата си книга “Сантиментални посвещения” (1967 г.), същата награда на Бургас за стихотворенията му от “Пристанище” (1969 г.), литературната награда “Златен Пегас” (1994 г.). През 1995 г. получава званието Почетен гражданин на Бургас.

Христо Фотев почина на 27 юли 2002 г.


2020-03-25 | Прочетена: 165