Само ние, човешките същества, бяхме способни да си спомним думи казани преди цифра време и да изпаднем в размисли, и страсти доста след това.
Думите... Онази неразривна част от нас, която понякога успяваме да овладеем, а друг път изливаме като море от пламъци без да се замислим до какви последствия биха ни довели.
Дали, защото имахме време за убиване; бяхме отегчени или огромни душевни катарзиси се блъскаха непрестанно в съзнанието ни?! Не знам какво беше точно...
Животът... Както съм писала вече: „Низ от запомнящи се моменти, хубави и някои не чак толкова хубави“. Време, в което постоянно сме изправени пред избори; постоянно взимаме решения и почти постоянно бъркаме в преценката си за дадена ситуация. Какво беше на пътя ни? Та самият път не беше нещо особено... С какво се отличаваше от другите пътища? С какво ние се отличавахме от заобикалящите ни хора? ...
Дежа ву... Някога, някъде вече бях изписвала тези редове, но съзнанието ми беше толкова пренатоварено, че дори не можех да си спомня кога и колкото, и да блъсках главата си – пак нямаше да се сетя, поне не и сега.
Само ние, човешките същества, сме способни да хвърляме обиди и вини по други човешки същества, които някога във времето са ни дали всичко, което са имали, че дори, и повече. Само ние умеем да разбиваме сърца, които са ни обичали и за които сме твърдяли, че обичаме също. Само ние можем да бъдем до толкова нагли и несъобразителни, че в дълбините на глупостта си да изпразним пълнителя на най – бруталните ни мисли в душата на друго същество, което е давало мило, и драго за нас.
Е, така сме устроени ние, Човеците...
Само ние, човешките същества, сме способни да манипулираме друго човешко същество до степен да се чувства виновно, че не е жертвало всичко свое в името на някой друг. Само „човеците“, за които говоря имат наглостта и безочието да държат сметка кой, кога, какво, и с кого и накрая обидени, възмутени, и покрусени от несправедливостта в живота да тръшнат вратата, която до преди това е била отворена само за тях...
Манипулацията... Много опасно оръжие. Още по – опасно в ръцете на някой, който знае как да борави с нея.
Не бяхме ли всички ние (и не сме ли) пионки в нечия извратена игра на „Не се сърди, човече“? Не сме ли марионетки в ръцете на някой болен мозък, който умело прикрива психичните си отклонения? И чрез ласкателство, малко внимание, и нежност и капчица любов не ставаме ли подвластни на мрака срещу нас? Светлината ни търси именно тези неща, а и така сме устроени човеците, че поддаваме, и на най – малкото, което е с „добри“ намерения и ни се подаде... Което на свой ред е много тъжно, защото именно заради това онези, които заслужават любов бягат от нея, защото са попаднали на грешен човек и са се опарили жестоко. И е жалко за онези, които пък имат много любов за даване, но така, и не попадат на човек, защото онези, истинските са се затворили в себе си, зад една привидна външност, и дават само онова, което те искат другите да видят...
„Пътят към Ада е осеян с добри намерения“ е великата мисъл, която изниква в съзнанието ми докато изписвам следващите си редове.
Ако само за миг спрем да бъдем егоисти и допуснем поне малко светлина да озари тъмните ни страни; ако за много малко позволим на някого да ни даде цялото щастие на света; ако за още много мъничко си позволим ние да дарим любов на някого, без да търсим изгода от това, нито да упрекваме, ако не се получи... То тогава няма ли хаосът да се подреди? И ако за миг забравим, че сме наранени, обидени, огорчени; че сме били използвани, употребени, и захвърлени, то тогава няма ли да можем да дишаме малко по – лесно? Ако оставим настрана студенината на хората; високомерието им; жаждата за отмъщение; нуждата да използват и да използваме (защото монетата има две лица), то тогава няма ли да видим света по различен начин? И ако успеем да простим на тях, на другите, на самите нас, и на тези, които още не сме срещнали; ако успеем да отворим сърцата и душите си за надеждата, добротата, и любовта – няма ли да почувстваме лекота на душата?
Препрочитайки написаното дотук стигам до извода, че това, от което имаме нужда не са гръмки думи или обещания; нямаме нужда от клетви за вечна обич, скъпи подаръци, или „сваляне на звезди“. Всичко остава във времето и отминава заедно с него. Така сме устроени човеците, че винаги всичко запомняме, без значение дали ще имаме някаква полза от тези неща (някога). Дори да нямаме полза, а просто ей така да се вкараме в среднощни писания, отново запомняме всичко. Това, от което имаме нужда е доверие (двустранно); надежда за по – добро бъдеще (по възможност споделено); нежност, разбиране, подкрепа, любов, обич и приятелство, както, и едно горещо тяло, което да придърпваме нощем към себе си, докато спи. И ти, този, който четеш тези редове – кажи какво искаш? От себе си, от другите, от живота, от Вечността? Как си представяш бъдещето? Просто затвори очи и си го представи!
Послепис: Брои ли се, когато разделяме любовта на две? Брои ли се, когато убиваме с любов?
Прочетена от 587