За самотата
Понеже у последно време се ма питат я дали сам самотна, днеска че ви кажем кво мислим за самотата, оти съм сигурна що многу малко ора мислат като мене.
И така, почти сички си мислат, че да си самотен, значи да си самичък у живота и да немаш човек до тебе си. Ама я не мислим така. За мене самотата е едно таково състояние кога си самичък със тебе си, кога си мислиш важни работе за тебе си, кога се успокояваш, кога си приказваш нещо си, па си речеш: "Ех, Таничко, виж кво ти е убаво да полетиш у небето (имам предвид да мечтаем) и да се роди у душата ти тоа стих, кой стига до сръцето на ората." Ето, я у самотата пишем поезиа. А другите ора мислат друго, праат друго. Общу зето секи за нйега си.
А да ви кажем и мъж си имам, и дете, и приятеле, и работа. И се многу убави ора покрай мене. Ама я съм си самотна, оти обичам да съм сама със себе си. Щото сичките ора покрай мене си имат техно си развитие, технийот си живот и проблеме. Да, они ма разбират, слушат, приказват ми. Но они не моат да бъдат я. Оти секи човек си е сам за себе си. Оти самички идеме на тоа свет и самички си отодим от нйега.
Па, даже и ако у дома ти е пълно с ора, секи си е с нйегавите гриже. Понекога седате сички на вечера, приказвате, а секи си мисли у главата за проблемете си.
Некой път любимия човек че те разбере, че слуша, а после че се скарате. Па, че се чудиш оти тоа човек те не разбира. Е, он те не разбира, що не моа да знае сичко. Он знае толко колко треба. Е, у такиви ситуацее се чустваме особено самотни и страдаме. А оно не требва да е така, требва само да се опитаме да разбереме кво учим у ситуациата.
Я си мислим, че да си самотен, не значи да живееш сам. Това е да можеш да стигнеш навътре длибоко у себе си и да разбереш къф си ти, за кво се бориш у тоа живот и кво требва да знааш.
Това е засъга от мене. Че се видиме па у другиа петък.
СБогом, мой любими читателю.
Прочетена от 593
Казвам се Татяна Николова. Имам щастието да имам два родни града, на две реки – Волгоград и Видин. Родена съм в Русия, в не толкова далечната 1983 година. Чакано и желано дете. И вероятно никак не е странно, че съм водна зодия – Риби. Две реки, вода, риби……Живея във Видин и всеки ден съзерцавам водите на вечния Дунав.Майка ми споделя, че е обожавала произведенията на А. С. Пушкин и най-вече „Евгений Онегин”. Така е дошло и името ми – Татяна. Майка ми е романтична мечтателка, такава съм и аз.От малка обичам да рисувам. Първите по-сериозни опити направих едва след 35 – годишна възраст, когато се появиха и моите картини. Не спрях да реализирам мечтите от детството. Ах, как исках да пиша стихове! Ала римите не ми се получаваха….. Но……През лятото на 2020 година съвсем неочаквано за мен написах първото стихотворение. Как? Просто седях и мислех колко често децата искат да пораснат и пропускат много игри и щастливи детски моменти. Такава бях и аз. Исках да съм голяма. И детството мина покрай мен. Първото ми стихотворение беше плах опит да изразя болката и желанието да съм пак малка. Поне на 16 години. И оттогава пиша, пиша, пиша…. Всеки ден в душата ми се раждат по няколко стихотворения. Записвам всяка мисъл. Започнах да публикувам в социалните мрежи и така се появиха моите читатели. Вече имам собствена група с мои стихове и последователи, които споделят, че с удоволствие четат поезията ми.А аз просто повярвах, че мога да дам живот на мечтите си и се получи……