Избрана българска поезия


Любомир Левчев

Иван Богданов | 2019-09-26


Без сълзи

 

Колко е лесно да бъдеш влюбен

На двадесет години..

И колко е лесно

да бъдеш разлюбен…

 

Прегръщах ветрища.

Целувах дъждове

Търкалях се в ливадите от влажна нежност.

А когато пък ме блъсваха

в бездънното „сбогом“,

мислех си, че умирам.

Но ме спасяваха онези мрежи

от млади слънчеви лъчи.

Подскачах върху тях,

тъй както

децата скачат по пружинени легла.

И смееше се моето лице,

студено от изсъхнали сълзи.

Момичета

като магии

се виеха около мен.

И свободата съм я чувствал най-добре

след болка от раздяла.

 

А колко е страшно да бъдеш влюбен

на четирсет години.

И колко е страшно

да бъдеш разлюбен.

 

Без „сбогом”.

Без магии.

Без сълзи,

Раздялата не носи свобода…

И мисля си че не умирам.

 

Аз, който не избягах от Помпей

Смъртта е тайнство. Страх… Но край – едва ли.

Земната люлка в пустотата ме люлей.

И чувам сферите кристалните сигнали

аз, който не избягах от Помпей.

Преди разкопките да ме разкрият

свит като ембрион, тих, вкаменен

аз просто устоях срещу стихиите.

И забравимото се вкопчи в мен.

Аз гледах как вий бягате надолу

към лодки и спасителни лъжи.

Окрали храмовете, вий се молехте

грехът на чужда памет да тежи.

Човеци. Зверове… Изчезна всичко.

Как хубав бе пустинният Помпей!

При мен останаха две-три тревички.

И слава допълзя като злодей.

Смениха Бог. Проучиха Вулкана.

Градът развратен станал е музей.

И само аз при себе си останах

аз, който не избягах от Помпей.

1994

 

Недопустимост 

Да те жадувам аз,

да те жадувам!

А ти все повече да се отдалечаваш.

И аз все повече да съм виновен...

Това е толкова недопустимо!

Защото все пак ти ще ме помилваш,

Главата ми ще падне на гърдите ти -

отсечена от меча на въздишките.

Ще се стопят китарите,

додето остане само оня звук,

наподобяващ

звънтежа на пружинено легло...

Това е толкова недопустимо!

Защото аз не съм готов да те загубя

като ключе от пощенска кутия

и като календарче с телефони.

Не съм готов!

Не съм готов!

Затуй минавам всяка вечер

под фосфорната тайна на прозореца

и под влудяващия стон на гълъби ревниви...

Минавам аз.

Минавам сам.

Недопустим като тъга.

 

 

В невидимата кула

Снощи валя златен дъжд.

Още мирише на Бог.

Постелята на есента,

разхвърляна от страстите, пустее.

Жените се споглеждат озарени.

Но

не знаят коя е Даная.

2009

 

Утринна слава

Влюбен до уши,

богат на заем –­

тъй влязох на пияниците в рая.

А ти до мен сияеше виновно

с брилянтите на капките дъждовни.

Часът бе ранен.

Барът беше празен.

Но барманът –­

стар барман се оказа.

Огледа ни над рамките на очилата.

И ни благослови:

– Какво ще пият господата?

Сто и шейсет коктейла

имал той в репертоара.

Научил ги на „Куин Мери“ в бара.

Но

„господата“ идваха от комсомола,

непосветени в тайнствата на алкохола.

Така че…

казах…

той да ни предложи.

– О, да „Пинк лейди“ може би за Вас, госпожо?

Защо се смеете?!

Не сте съпрузи!

Кой ви пита?!

За брака трябва „Морнинг глори“ да опитате…

А утринната слава

беше смес такава,

че много скоро почна да ме олюлява

като на кораб. Гибелно вълнение!

А старият чудак бе в приказливо настроение:

– Гледам ви… и за първи път не мога да позная

каква е вашата професия.

Впрочем, каква е?

– Писател! –

казах аз пиянски самохвално.

– Така ли?!

Пишете ли за море?

Не?!

Жалко!

На ваше място аз бих писал само за морето…

– Защо?!

– Не знам! –

парола на сърцето…

Морето е любов!… А всичко друго ­– суша.

Не се сърдете. Или…

Просто не ме слушайте.

Обърнах се обиден с гръб кам бара.

Какво съм седнал да говоря с този смахнат старец…

Тогава изумен видях, че съм застанал на брега,

че ти си утринно море

и твойте бездни ме зоват.

От теб изгрява слънцето.

Ти ме докосваш

и се съмва в мене.

И тъй танцуваме прегърнати и заслепени.

Прости,

че пиша за морето

твърде късно.

Нас ни разделяха с магиите най-мръсни.

В целувките ни сипваха отрова.

Ала от дъното възкръсвахме отново.

И пак вълна те вдига като гребен.

Налей ми „Морнинг глори“!

Жаден съм…

за тебе!

Изминала е вече цяла ера,

откакто под дъжда вървяхме вчера.

1984

 

„Хотел Калифорния“

                                На сина ми

 

Карам бавно

по нощния път.

Не защото не го познавам.

Напротив,

помня опасните му завои.

Карам бавно,

защото

душата ми обича опасности,

но не обича завои.

Бавно…

Фаровете се провират

през крилати дървеса –

ангели-пазители,

надвесени над мен.

И внезапно те

или някой друг,

уплашен, че ще заспя

пуска музика.

Екват йерихонски тромпети.

Сриват стените ми.

Откъде знаят, че ми харесва

„Хотел Калифорния“?

Но мога ли да си наема стая в песен?

Вече е късно да питам

онемяла камбана,

угаснала свещ.

Китарите вече са се изповядали.

Колата вече е спряла по навик

пред чешмата, която наричах наша.

Сега лунният кон

пие вода

от каменното корито.

Всемирът мирише на бор и смола –

наркотик за призраци и вещици.

Опасно е да търсиш смисъла на този свят –

телесни страсти,

храм на недовършена душа.

Онази жълта светлина в далечината –

това е вход на

весело старопиталище.

Там правят последна любов.

Наричат се първи приятели

и пият вино от 1935-а.

Аз пия силна вода

от моята чешма

и си плискам лицето,

за да проверя дали не е избягало.

Никакъв Звяр,

никаква Тя,

никакъв Капитан

не могат да ми забраняват.

Този лабиринт е мой.

Той има много изходи,

но вече няма вход.

2013

 

Ключ

Пиехме тихо,

когато чухме стъпките на сянката.

И аз станах да ѝ отворя,

но тя се бе прехвърлила през оградата.

Тогава

Ловецът на проблясъци ми каза:

Виж какво,

я ми остави ключа под бърсалката.

Понеже се надявам да се върна пак,

понеже се надявам…

За разлика от Оня,

с когото сме си бърсали сълзите…

Остави ми ключа под бърсалката.

Както правят всички.

Вече не правят,

казах аз.

Но ще ти оставя ключа

под онзи облак.

Както правят всички мълнии.

А всъщност,

Господ не заключва.

2003

 

Книгата

Думите мислят, че съм заспал.

Книгата пада от ръката ми,

както пада птица

от омагьосан клон.

Но не пада на пода,

за да не смачка сенките,

нито на небето,

за да не изрони звездите.

 

И аз

вече не чета

всичко това.

Аз само наблюдавам

как някаква книга пада

от ръката на някакво

преуморено човечество.

И остава да плува разперена

като космонавт в безтегловност,

пеещ за някаква Родина…

А тя – чува и знае.

Тогава ти, скъпа, се присягаш

от другата страна на нещата

и загасяш смисъла

с шепот:

– Искаш ли нещо друго?

Друг полумрак?

Друг полусън?

Друга… книга?

– Искам, разбира се!

Но какво е книгата без любов?

Хората искат любов.

И не полу, а цялата.

Дори, ако е тъжна.

Дори, ако е безнадеждна.

Хората искат любов.

И аз искам.

Искам да я прочета.

Искам да те прочета

до края.

2009

 

 

Пепел от светлина

I.

 

Намерих си къща,

по-стара от всемира.

И веднага дойдоха майстори.

Купил си –

казаха,

скъпа грижа.

Всъщност старостта е непоправима.

Най-добре да се ройне

и от материала

да се направи

нещо съвсем ново,

както казваха последните вождове.

Но ти не изглеждаш решителен,

така че – прави ремонт.

Казах: Ще помисля.

 

II.

 

Цяла нощ лампата свети.

Мога да мисля и на тъмно.

Но ми е хубаво да гледам

как залезът се сгушва в мен,

а сутрин –

как излиза на пръсти.

И аз се правя, че не чувам.

 

III.

Стаята прилича на фенер,

а аз,

може би,

на догарящ фитил.

Пепел от светлина.

Нощни същества се блъскат

в стъклените ми стени.

Пърхат огромни пеперуди

със зачервени очи на крилата.

Ти си същият – казват те,

само че имаш крила на очите.

 

IV.

А сутрин ме будят птиците.

Техните клюнчета чукат

тиха съдба.

Всъщност закусват с пеперудите,

полепнали по стъклата.

После ми казват:

Внимавай с майсторите!

Натискат се да поправят,

защото има легенда –­

в основите на тоя дом

е скрито съкровището

на мъртвия керван.

 

V.

Кой демон е пуснал мълвата,

че в основанията на този свят

има имане

от самородно щастие?

Нямам предвид сфинксове,

свещени чаши,

говорещи скрижали

и алхимически магии…

Но нали все пак

керванът на времето

е натоварен с тайни?

 

VI.

Понеже ме е срам да моля,

заклинам:

Бъдете много предпазливи

с майсторите,

които предлагат

да поправят нашия свят!

2005


Любомир Левчев е роден на 27.04.1935 г. в гр. Троян. Завършва гимназия в София (1953) и библиография и библиотекознание в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1957). Работи като литературен редактор в Радио София и като главен редактор в „Литературен фронт“ (1970–72). Председател е на СБП (1979–88). Автор на книгите: „Звездите са мои. Стихотворения“ (1957), „Завинаги. Стихотворения“ (1960), „Позиция. Стихотворения“ (1962), „Но преди да остарея. Стихотворения“ (1964), „Пристрастия. Стихотворения“ (1966), „Обсерватория. Стихотворения“ (1967), „Рецитал. Стихотворения“ (1968), „Стрелбище. Стихотворения“ (1971; 1974), „Дневник за изгаряне. Стихотворения“ (1973; 1975), „Звездопът. Поеми“ (1973), „Самосъд. Стихотворения из десет книги“ (1975), „Свобода. Стихове“ (1975), „Изход. Стихове“ (1976), „Поздрав към огъня. Стихове“ (1976; 1978), „Откъс. Стихове“ (1980), „Заклинания. Стихотворения“ (1981), „Самосъд’83. Стихотворения из четиринадесет книги“ (1983), „Работническа кръв. Стихотворения“ (1984), „Бавен марш и други стихотворения“ (1984), „Поетическото изкуство“ (1986), „Метроном. Стихове“ (1986), „Убий българина. Роман“ (1988; 1989), „Седмата смърт. Стихове“ (1989), „Отвъд. Стихотворения“ (1994), „Небесен срив. Стихотворения“ (1996), „Пръстен от пръст“ (1999) „Селена. Лявото око на боговете. Стихове“ (2001) „Ти си следващият. Роман“ (2001),“Вечерен акт. Стихове“ (2003) „Пепел от светлина. Стихове“ (2005), „Окончания. Стихове“ (2006) „Писма от Ада. Есета“ (2008), „Кон със зелени крила. Седемнайсет стихотворения и една поема“ (2009), „Капризната игра на времената. Избрани стихове“ (2010), „Панихида за мъртвото време. Роман от спомени“ (2011), „Седемдесет и седем стихотворения“ (2012), „В невидимата кула. Любовна лирика“ (2014), „Дневник за изгаряне. Стихове (1957–1973). Том 1“ (2015), „Градината преди Рая. Стихове (1974–1989). Том 2“ (2015), „Тъжна светлина. Стихове (1994–2013). Том 3“ (2015). Носител e на множество награди, сред които: Златен медал за поезия на Френската академия и носител на званието Рицар на поезия (1985), Голяма награда на института „Александър Пушкин“ и Сорбоната (1989), Световна награда за мистична поезия „Фернандо Риело“ (1993), Орден „Стара планина“ – първа степен за „изключително големи заслуги към България, за развитие и популяризиране на българското изкуство и култура“, Националната награда „Христо Г. Данов“ за цялостно творчество (2008), Орден „Владимир Маяковски“ (2009), „Златен венец“ на Струшките вечери на поезията (2010). Почетен гражданин на София (2015).

 

Почива на 25.09.2019 г.

 


2019-09-26 | Прочетена: 181