Скъпи Донкихотовци на перото,
Вниманието на обществото е погълнато от множество интерактивни дейности. То вече е привикнало да възприема повече образи и да осмисля техните действия едновременно. Дали това е нов вид еволюция на възприятията ни е въпрос, който нас не ни интересува пряко, но е важен при конструирането на текстовете ни.
Разделяне на големия текст на по-малки откъси
Стандартен похват, създаващ съспенс. Той подготвя читателя за едновременност на две или повече действия. Създава динамика. Проследява процеси, които не могат да бъдат описани последователно. Пример: Представете си, че гледате филм, а екрана е разделен на две по вертикала. От едната страна се случва едно с героя, а от другата се случва друго на друг герой. Този ефект в книгите се постига с кратки откъси, които движат две отделни действия паралелно. Много е подходящ за криминални разкази/романи, но както ще видите и в откъса по-долу може да бъде ползван във всякакъв жанр. Ето:
„…***
Есента донесе до ушите на Раден вестта, че императорът наближава земите му. Той събра войниците си и хората от града и ги заведе в Згориград. Там, покрай река Лева, се издигаше висока крепост, в която настаниха жените, децата и старите хора, уморени след тежкия преход, натоварени като номади с най-нужните вещи, стока и храна. Страхът се влачеше заедно с всяка дисага. Тревогата се извиваше в дълбоките въздишки на старците и изпищяваше в гласовете на уплашените деца. Небето мъждалееше над главите им и чакаше последните групи от хора да влязат в крепостта и после да спусне дебелата си мъглива завеса върху им.
***
Раден изведе другарите си от крепостта. Мъглата се стелеше около тях и криеше силуетите им. Мокра беше земята, хлъзгава, неравна. Трудна за ромейте. Небето не им бе другар и гизасипваше с ледени пръски. Лицата им измръзваха, измръзваха и ръцете им. Умората от дългия път и многото сражения се четеше в очите ми, но там бушуваше и друг пламък – плячката.
Раден войвода и дружината му нападаха враговете си като прегладнели вълци и ги разкъсваха. Излизаха от някъде, появяваха се изневиделица и щом ромеите мигнеха, някой българин се изправяше насреща им и това те виждаха за последнов живота си. Мощ – друга дума нямаше, за да се опише волята, с която браниш своето, мощ, която векове се е стичала с ручеите на Балкана и се е вливала в жилите на всеки българин.
Небето, то си знаеше чедата, расли във високите пазви на планината и тъй изравняваше силите, че Императорът и Войводата се изправиха един срещу друг. За миг всичко утихна.
- Раден те викат, разбрах, - каза надменно, но премерено Василий – хората ще живеят спокойно, всички ще пощадя, не ще дае голям и данъкът, който ще ми плащаш, само една твоя дума е нужна! Само една!
Раден го гледаше изпитателно. Познаваше лукавостта на византийските владетели. Познаваше нрава им и знаеше, че сделка с тях не би била никога угодна за никой българин. Лицето му се вкамени още повече. Жилите по страниците му затрепериха редом с поривите на есенния вятър. Облаците се събраха на четото му и гласът му разтрепери зъберите на Балкана:
на орлите. Те го подеха на крилата си и той се извиси в простора с цялата си мъжественост и чиста воля. После поде по-кротко: - Василий, върви си от земите ми сега с мир! Тук византиец няма да командва! Аз съм Раден, аз командвам Згориград и никой друг няма да бъде над мене! Казах и така ще бъде!
***…“ (из разказа „Раден войвода“, Ива Тодорова, представен за участие в конкурса „Гайтани вежди, снага топола“)
Вмъкване на речта на героите в речта на разказвача
Интересен новаторски похват. Труден за използване, защото изисква особен начин на вплитане в основния разказвачески текст. В някакъв момент авторският глас замълчава, а на негово място един от героите започва да разказва действие, което оформя цялостния сюжет на текста. Този разказ отменя всевиждащата и всезнаеща функция на повествователя, приземява го, прави го равен с героите, а на читателя подсказва нееднозначната същност на случващото се. Пример: Представете си, че пишете роман за писател, който пише роман – хем четете какво се случва в живата на писателя, хем четете как той го претворява в неговия роман. Визуално разделяме двата текста на текст с курсив и текст без курсив (с курсив е текстът, който писателят-герой създава). Ето:
„…„Сигурно сте виждали снимка на цвете, изникнало измежду пукнатините на асфалта. Сигурно и вашите мисли са се лутали измежду: „ако ти е дадено да живееш, ще живееш“ или „ако имаш воля, няма значение къде си, ще успееш“. Сигурно и вие сте се надявали, в поне една сфера от живота ви, да приличате на това цвете, но да сте, все пак, повече от трева… всички копнеем за това. Всички се надяваме да сме повече от тревата, не за друго, а за да не ни стъпчат и да си направят пътека върху ни. Стела също се надяваше на това, не искаше да бъде удобна за никого и не искаше някой да диктува живота й. Но хомотът на обществото казваше друго и рано или късно всички попадат в месомелачката, рано или късно всички се превиват, за да сбъднат мечтите на някой друг. А върхът е толкова високо, че никой не знае кой дърпа първия конец. И всеки работи, гради измислени от, онзи, първия, кули. После ги усвоява и си мисли, че е постигнал нещо в живота си. „Да оставиш след себе си…“ казват е много важно. Но какво оставям, след като всичко е тленно и разрушимо? Всичко е измислено, за да задържа вниманието, за да провокира усилия и да ни превръща в горди собственици на панелка в София, апартамент в Париж, къща в Щатите. „Ще ви кажа. Остават само вечната любов, книгите и копнежа вложен в тях…“ – каза Стела и шумно затвори врата зад себе си…“
С тези думи тя започна новата си книга. Искаше да изкрещи на всички, че има и друг път - нейният. И той водеше към добро, даваше свобода и зачиташе човека като човек. А тя, тя беше самостоятелна до степен такава, че можеше да си позволи да затвори телефона на всеки. Можеше също да си купи онези обувки от някакъв известен дизайнер и да не им се радва цял месец отваряйки кутията, за да я лъхне миризмата на ново и скъпо удоволствие. Можеше да си позволи много неща. Често я наричаха с грозни думи зад гърба ѝ, защото успехът ѝ не се случваше всекиму и накрая й измислиха име Вещицата. Дали защото е веща в нещо или защото е немислимо за хората нереална, никой не разбра. Но тя вървеше изправена, въпреки нелепия си прякор. Според някои с огромно количество гордост, но, всъщност, тя обичаше да гледа нагоре. Там някъде, над смрадта на този град, над завистта и омерзението, тя подушваше свободата да бъде себе си. И това я опияняваше. Създаваше ѝ усещането, че лети. И, повярвайте ми, тя летеше – летеше не с метла или килимче, летеше на крилата на думите, фантазиите и изфинената си естетична мисъл…“
Вмъкване на нееднородни жанрове в текста
Интересен похват за провокация. Има се пред вид следното: в една стихосбирка да бъде вмъкната проза, текст обясняващ ситуации или поставящ контури за разбирането на следващите лирически произведения. Или обратното: в дългото повествователно произведение да се прокрадват поетични текстове, които описват и/или провокират мисълта на читателя. Това накъсва основната линия на текста и дава възможност за осъзнаване, за отдъхване от текста, за пауза, за раздразнение, за промяна на гледната точка, за затваряне на възможностите за интерпретация и т.н.
Пример: „…Точно това искаше тя. Искаше някой, който не си тръгва, някой който остава докрая и след него също. Искаше да се влюби, както се влюбваха всички.
Седнала съм на единия рог на луната
и си късам звезди от градината нощна.
Следя те отгоре с надежда позната,
че срещата с тебе ще бъде разкошна.
Ти, разбира се, не знаеш нищичко за това
и стъпваш някак тежко по земята,
превил от нерешителност глава,
и не виждаш как ти махам от луната,
как засипвам пътя си със светлина,
откъсната от древно време и горяла,
преди да я изпратя в твоята душа
за тази звездност още не узряла.
И аз си късам тихо тез цветя-звезди,
Небето винаги за мен е пълна чаша.
Когато ти е много тежко нагоре погледни -
там чакам сбъдването наше!...“
И така, скъпи Донкихотовци на перото,
не е лесно да създавате интертекстуални вметки. Но пробвайте, винаги може да излезе нещо различно, а и опитът доже само да подобри качеството на текстовете ви.
Прочетена от 509
Когато
научих, че думите са магични цветя, все
по-често се спирах над тях. Кацвах
върху ухаещите им същности и се сдобивах
с вкусният им нектар. Думите се превърнаха
в моя храна и с тях оцелявах по житейските
пътища. Щом крилете ми станаха достатъчно
здрави, реших да създавам свои светове
в една малка, китна градинка и така се
появиха първите ми творения. Бяха още
неукрепнали и плахи, по детски наивни,
по момичешки нежни, но все пак мои. Нуждаех
се от все повече нектар, защото пораствах,
а никой не расте без храна. Градинката
ми трябваше да стане по-голяма и аз
поглъщах думички от обикновените срещи,
от умните разговори, от психологическите
познавачи, от литературните гурута.
Така магичната цветна градина стана
денонощно разцъфтяваща, даваща сила и
стимул. Грижех се за нея с любов и
постоянство - разкрасявах я, плевях я,
поливах я с нови торове. И понеже познавах
моите цветя и знаех как да ги подредя,
започнах да прелитам през чужди градини.
Полетите бяха различни: едни - бързи и
ясни, други - бавни, проницателни и
стилни. Винаги много внимавах, когато
отивах на гости някъде и пренареждах
цветята в градините на другите. Така и
трябваше – в чуждото се пипа леко,
ефирно, нежно, по подобие на собственика,
да не си личи, че някой чужд е подреждал
цветята му. В тези градини засаждах от
моите цветове, но си откъсвах и от
техните. Животът ми се превърна в приказка
за магични моменти и записани думи. И
още работя това – градинар в дворчетата,
в които съм повикана.
На
входа на моя свят съм се подписала като
Lepidopteria,
пеперудената повелителка на магичните
цветя и градините на думите, иначе, в
редакторските табелки на чуждите
градинки ме споменават като Хрисимира
Саръова.