Избрана българска поезия


Ивайло Балабанов - геният от Хухла

Иван Богданов | 2019-08-28


Очи

                                    на Ваня 


С очите на всичките тъжни мъже от квартала,

във който живее жената със белия шал,

те питам защо красотата й, Господи, бяла,

на човека със малката, черна душа си дал?

Защо бяла чайка и гарван в любов съешаваш?

Не го ли попита красотата ѝ ще му трябва ли?

Когато жената със белия шал минава,

край нея, в декември, мирише на цъфнали ябълки.

А той до цъфтежа й нежен върви начумерен,

със слепи очи сякаш крачи, улисан и сам

и топли стотинките в джоба си дяволът черен,

наместо да стопли ръката й бялата там.

Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?

Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,

че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,

когато върви през света със белия шал.

Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава.

Нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,

но когато жената със белия шал минава,

извади ми очите, Господи, и му ги дай…

 

Жена в дъжда

 

Една мълния опна жълтото си въже.

Тя го прескочи и по клокочещия гръм премина.

От балконите по нея валяха очи на мъже

и димеше от страст и възторг мократа й коприна.

В синята мъгла на роклята жената вървеше гола -

виждаше се вятърът как тече през светлита й бедра.

И защо сравняват хубавата жена с топола,

в този час и най-нелиричният между нас разбра.

Пороят на погледите ни спря пред оня жилищен вход,

в който угасна сънят ни горещ и лунен...

Мъжете вече напсуваха наум щастливия идиот,

който ще я посрещне и ще забрави да я целуне.


Принос към европейската история

 

Европа, млада и непохитена,

четеше своя рицарски роман,

когато, във зора незазорена,

загина рицарят Иван-Шишман.

 

Европа плачеше за Жулиета,

Европа се прехласваше по Бах...

А, с вълчи вой, в тракийските полета,

вървяха глутниците на Аллах.

 

Когато обкръжена от слугини,

тя тънеше в охолство и разкош,

във Солун, на пазара за робини,

гяурките вървяха пет - за грош.

 

Когато тя строеше катедрали,

и замъци... Във стария Балкан

скърбяха тънки липови кавали

и плачеха за Алтанлъ Стоян.

 

Въздигаха се кървави калета,

градени със отрязани глави.

И, всъщност, си остана непревзета

страната на хайдушките орли.

 

А беше колкото калпак голяма,

широка колкото следа от лъв,

но се превърна в страшна вълча яма,

покрита с кости и залята с кръв.

 

Със кремъклийка пушка, с проста сопа,

със камък и стрели от бучиниш,

дедите ни завардиха Европа

и турците не стигнаха Париж!

 

Явление по черешово време

 

Зелените черешови гори

се разцветиха в дъжд и в дъжд узряха

Завърза плод и сухото дори

но всички плодове червиви бяха.

И по пазарището тръгна слух,

че из градините видели вещица, 

че някакъв си лош дървесен дух,

суши до корен болните череши.

Тогава тресна посреднощ Балкана,

яви се буря в тъмно изтрещя

и Боримечката от гроба стана

и който имаше очи – видя,

Че той отпред на облака седеше

и кръстом Българско кръстоса той,

и болните дървета коренеше

с небесен вятър, огън и порой.

До заранта градините ошета,

по тъмно влезе в стария си гроб.

Останаха най-здравите дървета –

хем за череши, хем за топ.

 

Тракийски реквием

 

Не слагам пръст във рана, току що заздравяла.

Не ми се тръгва с вик "На нож" към Бялото море,

ала душата ми стои пред Гюмюрджина бяла

и българските гробници край Одрин и Фере.

Оплаква ги Марица, оплаква ги и Арда,

но те лежат в треви и брош - ни китки, ни венци.

И пее оня вятър, с черен бяс подкарал

печалните кервани тракийски бежанци.

Те - живи и нещастни, си найдоха Родина.

Оряха сънем, жънеха насън край Булаир,

но мъртвите останаха край бяла Гюмюрджина

и пръснати из бойните полета... Спете в мир!

От царя сте забравени, от Господ сте простени

и уж безимени лежите в чужда равнина,

но белите джамии на Одрин са градени

от камъните с вашите надгробни имена.

И аз разбирам, че душата ми е пределена -

едната - в мен, но другата е там - в треви и брош,

че южната ни граница е кървавочервена,

защото е чертана не с молив, а с нож.

 

Втори юни

 

              На сина ми Димитър

 

Димитре, мой Хаджи Димитре,

днеска е ден за бира!

Хайде, синко, изтрий сълзите:

Празник е! Той не умира!

Стига романтика лобна, печал

и сополясали думи.

Помни, че Ботев не е умрял,

за да плачем на втори юни.

Ботев не иска помен обреден,

нито да го жалеем,

затуй ни остави двайсет и седем

песни, да му ги пеем.

Хайде, Димитре, засуквай мустака.

Тръгвай, нощта е красива.

А пък до кино "Ботев" те чака

една Ботева самодива.

 

Българско стихотворение

 

Момчета, знам, че вече ви дотегна

и хлябът сух, и голата ракия,

и тежкото небе на тази бедна

страна, в която няма прокопсия....

Великите й царски идеали

днес вече са митичен архаизъм.

България търгува със парцали

от раклата на своя комунизъм.

България е гладна просякиня.

С душа поциганена, необута,

тя проси чуждоземна милостиня

по пътя между Лондон и Калкута.

Честта е болна, съвеста пияна,

а ореолите - алъш-вериши

и луд е, който плаче с Дебелянов

по някакави си белоцветни вишни.

Със страшна сила днес от небесата

виси един въпрос полуобесен:

Кажете ми къде е свободата

от синята ни ноемврийска есен?

Защо пирува с разни богаташи

и хитреци, дошли на власт и мода,

с дрогясали бандюги и апаши...

Защо е с тях? Защо не е с народа?

момчета, знам, че е на халос туй, че

скърбим за свобода и бели вишни.

В земята на Васил Иванов Кунчев

днес всички романтици са излишни.

Но да запеем, дявол да го вземе,

със мъжки глас във тази нощ безродна

и нека екне - като в турско време,

"Къде си, вярна ти, любов народна?"


Допиване на последната чаша


Добър ви вечер, любовни хайдути!

Как ви е мъжкото здраве?

Стига сме спали на момини скути

сънем, а не наяве.

Кой ни отписа, кой ни зачеркна

съвсем не по ред естествен?

Кой като турчин в българска черква

влезе в живота ни честен?

Знам, че сме тъжни, бедни и боси,

че пепелясахме рано,

но знам, че всеки в сърцето си носи

нещо неизживяно.

Имаме още, казано просто,

обич от младото време,

обич, която ни даде Господ-

на другите да дадеме.

Давай - раздавай, мъжка дружино,

мъжка любов до искрица.

Всеки да хване чаша вино

и женска ръка в десница.

Крадохме - дадохме - още остана

обич богоподобна,

затуй ни трябва по една Яна,

една обич догробна.

И нека хайдушка душа миряса

под сенчестата й пазва....

Братя, когато любов тиняса

в сърцето - Бог наказва.

Давай - раздавай, мъжка дружино!

Знам, че животът ни смачка,

но свойта последна чаша вино

нека изпием до капка!

 

И да си изпушим и последната цигара...

 

 

Ивайло Балабанов е роден на 28.08.1945 г. в с. Хухла, Ивайловградско. Завършва гимназията в Ивайловград, след което работи по изграждането на Кремиковци, язовир “Ивайловград”, “Пътни строежи” и др. Известно време работи като програмен ръководител на радиовъзел – Ивайловград. Дълги години живее в Хасково, след което се установява в Свиленград. Печатал е свои творби в почти всички големи столични литературни издания, както и във вестници, списания и алманаси в цялата страна. През 1976 година участва с цикъл стихове в съавторски сборник на Военното издателство – “Когато ставахме мъже”. Автор на книгите: “Да се загледаш в звезда” /1979/, “Окова за щурец” /1984/, “Парола “Любов” /1988/, “Религия” /1990/, “Тракийски реквием” /1997/, “Избрано” /1998/; “Песни за старо вино” /2003, поетичен сборник в два тома/. Носител на награда от “Южна пролет” /1980/, награда на Съюза на българските писатели /1987 г./, национална награда “Изворът на Белоногата” /2001г./, книга на годината – 2004 г. за “Песни за старо вино”, литературна награда за цялостно творчество “Александър Паскалев” /2005/, награда за патриотична поезия на името на Георги Джагаров /2006/, орден на Националния съюз на Капитан Петко Войвода и др. Почетен гражданин на Ивайловград, Кърджали и Свиленград. Член на СБП. Биобиблиография за поета: “Ивайло Балабанов – поетът и човекът” /съставителство Марушка Петрунова, Хасково, 2007/. Лауреат на Националната награда “Пеньо Пенев” за 2008 г. Живее в гр. Свиленград.

Повече информация за автора можете да намерите тук.


2019-08-28 | Прочетена: 884