Вчера бях на опелото на двадесет и две годишно момиче, убито от маршрутка в Студентски град. С майка й работим заедно. Много чувствителна, но и много смела жена. И едва сега разбрах силата, която й дава смелостта да напише много от материалите си. Малко по-късно говори по телефона с колеги в редакцията. Между всичко, което каза, бяха думите: "Това е лична трагедия, за семейството и близките, но може да се случи на всеки и за това трябва да има справедливост." Иначе е жена, която плаче на красиви стихове и трепери, когато говори за някой от разказите ми. Говори много емоционално и лично приема всичко, с което се сблъсква като разследваща репортерка.
Ще нахвърлям в няколко щрихи и опелото. Стотици изпратиха невръстната жертва на необявената война. Голяма част от тях млади, вероятно състуденти, вероятно пътували от София до Плевен. Дори най-коравите като външност момчета плачеха, плачеха всички, а това, което видях по-късно в църквата, виждам за пръв път в живота си. Службата изпълняваха четирима свещеници. И дори те едва се сдържаха да не заплачат. И ги разбирам. Нищо, че това им е работата. Нищо, че го правят всеки ден. Нищо, че от призванието им би следвало да приемат земния живот като нещо преходно, кратко начало на вечния живот. Тя лежеше в ковчег. Все едно спеше. Една омагьосана принцеса. С руси коси, крехка невинност. Всичко изглеждаше напълно нереално и все пак беше истината, която не можеше да не се приеме. Когато застанах пред майка й, не можах да изкажа и съболезнованията си. Просто я прегърнах и я задържах за кратко, а тя ми рече: "Какво да ти говоря, Стефи, ти разбираш."
Днес си имам едни много познати желания, които често ме навестяват. Понякога ми се иска, много ми се иска да се усмихна пренебрежително на някой от старите си разкази. Да се зачудя защо изобщо съм го писал и като си спомня, но не без усилие, да си кажа, че вече е за архив, понеже не е никак актуален. Проблемът, който е засегнал, е отдавна решен. И хората само ще ми се чудят какво ме прихваща. Понякога ми се иска никога в живота си да не срещна достойна за ангажиращ сюжет история. Да пиша само по-фриволни и от най-фриволните си разкази. Само за забавление. Само за да е интересно. Само защото ми се пише и обичам да пиша, а не защото душата ми не дава да мълча. Понякога ми се иска, напиша ли нещо сериозно и тежко, да нямам време дори да го публикувам, а публикувам ли го, никой да не му обърне внимание. Просто защото засяга нещо, което е вече решено, а животът има следващи предизвикателства.
Уви, истински актуалните теми остават актуални за дълго. Първият ми публикуван в общонационален мащаб разказ "Такси към чистилището" беше написан в шок от катастрофа, за която научих, и пак бяха загинали мои близки познати. Оттогава минаха двадесет и две години. Колко разкази съм написал за катастрофи вече не помня. Още са актуални.
Събитията в село Бисер ме върнаха с шест години назад. Тези, които са от по-дълго в Буквите, помнят, че всеки ден пишех за наводнения. "Храна за рибките", "Бърборкото и пороя", "Въздух в непознати улици", "Циганинът стар не лъжеше", "Гнездото" и още, и още. Надявах се да има наказани, защото и тогава безотговорни собственици на язовири съсипаха живота на стотици хора, унищожиха придобитото с години, подслона им, ценностите им. Надявах се да има наказани. Не защото съм реваншист, а за да не се случи това, което беше неизбежно, ако никой не поемеше отговорността - още по-голяма трагедия. И ето, че се случи и онези ми разкази са много по-актуални сега, отколкото тогава.
А колкото и скъпи да са ми, иска ми се, иска ми се тези разкази да бъдат забравени като вече безсмислени.
Много велики, на които се възхищавам, от които се уча, пред които се прекланям, не чак толкова велики и съвсем не велики, дори и посредствени за мен автори, като средностатистическия махащ с пръст всезнайко в интернет твърдят, че е дълг на писателя да е социално ангажиран.
Лично за мен не е дълг, а е присъда. Защото дългът е личен избор. А когато съм сериозен и темата ми е сериозна, не съм го избрал сам. Нямал съм друг избор, не ми е давало мира да не го напиша.
Често не намирам смисъл да го правя, защото нещата не се променят и с нищо не въздействам на реалността.
И понеже няма смисъл, го правя с още по-голям хъс. Знам, че нищо няма да променя, но имам частицата надежда, че е възможно.
Прочетена от 729