Полъх за промяна

Книги в аванс


На една тераса разстояние

Яна Радилова | 2020-04-14


Познавам я. Всяка сутрин я наблюдавам как излиза на терасата, държейки в едната си ръка пластмасова чаша, а в другата - книга. Предполагам, че чашата е пълна с кафе, което тя старателно разбърква по посока на часовниковата стрелка. За заглавието на книгата не мога да бъда сигурна, мога само да дам предположения, но всеки път е една и съща. Вече две години чете една и съща книга! Подозирам, че изобщо не е успяла да вникне в съдържанието, защото разлиства страниците с разсеян поглед - сякаш използва книгата като прикритие, а всъщност разсъждава върху нещо странично. Кафето също не го изпива до дъно. Само отвреме-навреме кокетно бърка и отново оставя чашата на масичката.

Аз я познавам, но тя мен - не. Или поне така си мисля. Никога не сме се запознавали, но тя е неизменна част от моето ежедневие в продължение на близо две години. Нейната тераса е точно срещу моята, така че няма начин да не ме е виждала, но едва ли ми е обърнала някакво внимание. Аз се преструвам, че поливам цветята или простирам дрехите, а после уж говоря по телефона, за да си намеря оправдание за продължителното застояване на терасата. Всъщност през цялото време я наблюдавам. През зимата е по-трудно, тогава се задоволявам само със случайно надникване през прозореца рано сутрин и съзерцавам неподвижния й силует, застинал в седнало положение. Сигурно отново се преструва, че чете. Както и аз се преструвам, че оправям щорите. 

Наблюдавам я не защото я харесвам. Тогава щеше да е лесно - щях да намеря начин да се запознаем. Например, можех да я попитам колко плащат за парно в нейния вход. Или да я помоля да ми услужи с нещо - съседите често го правят. Но аз проследявам всяко нейно движение поради една-единствена причина - тя изумително много прилича на мен. Нямам предвид само косата, която също като моята вилнее непокорно, нито дрехите, които са подбрани според моя вкус. Просто когато бавно пристъпва към вратата на терасата, имам усещането, че го правя аз. И тази прилика ме ужасява, защото аз не искам да приличам на нея. Не бих искала моят живот да е като нейния - едно безсмислено ежедневно въртене около една и съща ос - терасата... 

Убедена съм, че не прави нищо по-различно от това да потъва в книгата с празен поглед и да задоволява физиологичните си нужди. Е, отвреме-навреме посещава кварталния магазин. Там я засичам често как подбира зеленчуците с досада и механично ги слага в кошницата, докато погледът й отново витае в паралелен свят. Понякога умишлено се застоявам на някой щанд, за да проследя дали няма да си вдигне телефона, или да се заговори с някой служител, или просто да направи нещо различно. За Бога, това момиче винаги се държи по един и същи начин!

Предполагам, че не ходи на работа и не посещава лекции, защото винаги си е вкъщи. Може би извършва някаква надомна дейност, но едва ли е нещо сериозно - в противен случай нямаше толкова често да се застоява на терасата. Никога досега не съм я засичала с приятели или с партньор, нито съм виждала родителите й. На моята възраст е, а не излиза извън пределите на своята крепост. Всички тези факти събуждат в мен болезнено чувство на самота, защото аз по някаква странна причина изпитвам емпатия към това апатично създание. Мисля, че почти успявам да прочета мислите й, когато гледа отвъд страниците на книгата, но в тях няма нито радост, нито болка. И именно отсъствието на каквото и да било чувство в това приличащо на мен създание поражда в мен огромно разочарование.

Затова днес имам важна мисия - да открия нещо, което да докаже, че това момиче не е призрак, а има зародиш на живот. Този път и аз ще се престоря, че чета книга, за да се застоя повечко на терасата. Ето я и нея. Отваря вратата с лакът, защото и двете й ръце са пълни. Разбира се, отново ще се преструва, че ще чете и ще пие кафе. Роклята й е лилава, има широки джобове и е по-къса от друг път. Досега не съм я виждала с нея, но не прилича на нова. Косата е в творчески безпорядък, а кожата по ръцете е леко напукана. В продължение на половин час я наблюдавам, но не мога да намеря нищо по-различно. Кръстосала е краката си по обичайния начин - десния върху левия. Дори пръстите, вкопчени в пожълтелите листи на книгата, се плъзват с една и съща скорост. 

Но ето, че сега виждам нещо интересно. Някаква муха нахално се навира между нейните кичури и тя зарязва и книгата, и своите мисли, за да я пропъди. Бута я с лявата ръка, но мухата атакува дясната й буза, което пък провокира момичето срещу мен да маха почти енергично и с двете си ръце. И докато наблюдавам тази смешна битка, в която предполагам, че ще победи мухата, забелязвам на вътрешната страна на китката й нещо, което прилича на...татуировка! Как не съм я видяла досега! 

Веднага слагам очилата си, за да се убедя, че зрението не ме е подвело. Вече съм убедена, че това е татуировка. Изрисувани са символи, които не мога да разчета от това разстояние. Приличат на мравки, които пълзят по голата ръка на момичето и й придават особен чар. Не харесвам татуировки, но тази е наистина...красива. 

Само че сега тя скрива китката си в джоба на роклята и оттам изважда телефон! Никога не съм я виждала да използва това устройство. Ура, днес наистина е ден за находки!

- Дзъън!

Рингтонът е същият като моя! Момент, това от моя телефон ли се чу? 

Поглеждам към дисплея на смартфона си: входящо повикване от непознат номер. Вдигам неуверено.

- Да, моля.

- Здравейте, удобно ли е да проведем кратък разговор? - гласът, с който задава този въпрос, е сочен и настоятелен.

Осмелявам се да хвърля поглед към момичето. Небрежно държи телефона с едната си ръка, докато с другата се почесва по тила. За бога, тя е тази, която ми звъни! 

- Да, кажете. - Не съм убедена, че искам да говорим точно сега. В сценариите си никога не съм си представяла, че ще се стигне до разговор. Удобно ми беше просто да я наблюдавам.

- Имам едно по-специфично питане към Вас. Знам, че се занимавате с рисуване. Мисля, че бихте могли да изпълните една поръчка за мен...- докато говори, тя дори не поглежда към мен. Все още не ми е ясно дали осъзнава, че разговаря със съседката отсреща. - ... става въпрос за една татуировка.

- Не правя татуировки. - Това май беше твърде рязко. Можеше да я излъжа, за да продължа разговора.

- Знам, но аз не искам да направите самата татуировка, а само да измислите посланието и да го оформите художествено. Върху обикновен лист хартия. 

Откъде знае с какво се занимавам???

- Какво точно искате да представлява? Какъв е замисълът?

- Трябва да представлява символ, в който да са вплетени най-големия ми страх, най-непростимия ми грях и... най-слабото ми място.

- Как мога да знам кои са те? Все пак не се познаваме... Твърде абстрактна поръчка. 

- Всичко знаете. Все пак ме наблюдавате от две години...

Неловко мълчание. Сега вече я наблюдавам съвсем открито. Тя обаче не поглежда към мен. Не изглежда засрамена или възмутена. Сякаш това, че я наблюдавам, й се струва напълно нормално. 

Няма смисъл да отричам нищо - тя вече е забелязала, че я наблюдавам.

- Какъв е крайният срок? - опитвам се да се държа делово и хладнокръвно, макар и да усещам, че скоро няма да мога да си поема въздух.

- Няма краен срок, но аз знам, че Вие няма да имате търпение да я свършите. Ако изпълнението на поръчката ме удовлетвори, ще заплатя доста висока сума. Успех! 

След като затвори, момичето все така си седи на стола на терасата, преструвайки се, че чете - все едно нищо не се е случило. Мога да се прибера в стаята си, но не искам. Сега мога да я наблюдавам съвсем открито - без да си измислям оправдания.

Нека поразсъждавам върху запитването. Най-големият й страх.... Това е лесно. Страхува се да говори с хората лице в лице. Убедена съм в това. Гласът й звучеше уверено по телефона, но нито за миг не ме погледна. И в магазина никога не съм виждала да установява визуален контакт със служителите. Ще нарисувам око. Огромно и толкова истинско, че да я стряска всеки път, когато случайно го погледне. Казват, че човек преодолява страховете си, когато смело застане срещу тях и престане да бяга. Може би затова иска да си направи подобна татуировка - за да гледа най-големия си страх през пет минути и така да го превъзмогне.

Най-непростимият грях... Тук вече е по-сложно. Не познавам личната й съдба, за да знам какви камъни носи в душата си. Но съм почти убедена, че по някакъв начин е свързано с нейната апатия към целия свят, с нежеланието да сподели моментите си с други, да съпреживее чужди емоции... Може би е отказала помощ на някого в беда и дълбоко в себе си изпитва вина, че е толкова безучастна към съдбите на другите. Ще нарисувам един празен кръг, една нула, в която ще вградя окото. Така страхът ще бъде впримчен в пустошта и може би постепенно ще изчезне - така както са се стопили и другите й емоции.

Най-слабото място... Това е най-трудният въпрос. Тя не е човек, който лесно разкрива уязвимостта си. В ежедневните ритуали, които спазва с педантична точност, тя намира стабилност. Чувства се силна, защото не излиза от зоната си на комфорт. Предполагам, че слабото й място веднага ще си проличи, когато се озове на оживено място и някой случайно я прегърне. Затова ще нарисувам ръце, които сякаш се протягат към нея, към сърцето й. Ще обгърнат цялата окръжност с окото - за да може, когато се избави от страха и вината си, да има ръце, които да я посрещнат...

Толкова силно желая спасението на душата й! Заемам се веднага със символа. Готова съм за по-малко от денонощие. Щраквам снимка на рисунката и я изпращам набързо по вайбър. Излизам на терасата. Там е. Получила е съобщението, взира се в екрана с каменно изражение на лицето. Нито за миг не си позволява да покаже емоция! Разглежда го внимателно, после си зарязва телефона и пак се вглежда в книгата. Убедена съм, че през цялото време си мисли за рисунката.

Цял ден чакам отговор, но така и не получавам никакво известие.

Вече е десет вечерта и аз глупаво чакам телефона да ме разтърси с ответна реакция. Поглеждам към прозореца. Седи на стола. Май държи телефон и пише нещо... Може би все пак ще получа отговор.

Ето го и него. С нетърпение прочитам съобщението :

"Признавам, че ме разочарова. Явно не ме познаваш достатъчно добре. Най-големият ми страх не се състои в това да се срещам с хората. Страхувам се, че ще си изградят погрешно впечатление за мен - така както направи и ти, межу другото. Най-големият ми грях не е безразличието ми към околния ми свят. Напротив, някога бях твърде съпричастна към болките на чуждите - и именно заради това прегорях преждевременно. Грях е да носиш остаряла душа, когато си още толкова млад... А най-голямата ми слабост си ти. Вече от две години те наблюдавам - толкова приличаш на мен и ме е жал, че пропиляваш дните си, правейки същото като мен... Наблюдаваш един чужд непознат живот, вместо да живееш своя."

Вечерта явно започва едва сега. Както и животът ми. Имам много да наваксвам. Както и момичето отсреща. Може би след тази кратка размяна на реплики ще престанем да се наблюдаваме. Защото вече наистина се познаваме. 


Казвам се Яна и съм "преводач" на птиците, вятъра и звездите.
Родена под знака на Водолея, аз съм дете на Вселената, свободомислеща и винаги търсеща собствен начин да разбия бариерите по пътя ми. Обичам да тичам, за да "проветрявам" мислите си и после да ги "издишам" върху белия лист, преди да са се задушили в тягостното битие. 
Понякога пиша за красотата, за разтварянето на сетивата, за нежността, а после добавям щипка сол в тази иначе бисквитена смес. 
Понякога ще ви разочаровам - че празникът си е отишъл преждевременно или животът ни е подхлъзнал като безпощаден кочияш. И точно когато песимистът е на крачка да се превърне в кух вцепенен дънер, аз ще го убедя, че може да преплува небесата. Е, аз не мога да летя, но какво от това? Важното е да убедя читателя си, че той може да го направи.
Когато преди повече от десет години ме връхлетя непокорната муза и остави своя огнен отпечатък, се роди книгата ми "Шепа морски камъчета". Това беше само едно плахо открехване на творческото ми Аз, което с времето все повече израства и намира себе си. Постепенно започнах да пиша стихове и така се роди и поетичният ми цикъл "Искри от пясъчното лято", а по-късно и непубликуваната досега стихосбирка "Девет кръга". Отвъд самотното приятелство с книгите и писалката се запознах и с други птици като мен, с които започнахме да съвместяваме творческите си полети.
Вярвам, че със стиховете си мога да вдъхновявам хората. 
Но това го правят всъщност птиците, вятърът и звездите. Аз съм само техен преводач.


2020-04-14 | Прочетена: 274