Обичам да чета - много. В смисъл на „много обичам да чета", но и в смисъл на „много книги". Та и сина си съм „повредила". Той е типичен почти петнайсет годишен младеж - играе на компютър, кара колело, засяда да гледа тъпи филми, но... и чете. И понеже голяма част от вината за това е моя, вече от години заедно ходим с него на Панаир на книгата и заедно избираме книгите, които да купим. Признавам си, купувам книги основно от Панаира. Защото ходя там от времето на първия, може би. Познавам издателите и те ме познават. Знаят какво обичам да чета. А то е почти всичко. Като изключим типичните любовни романи и женски книги. Не ме разбирайте погрешно. И аз съм израснала, почти като всички от моето и предишните поколения, с „Квартеронката" и „Бялата ръкавица", с книгите на Салгари, дори и с книги като „Рокамбол" и „Любов, страдание и лудост". Но това са книги, които човек трябва да прочете на определена възраст. И след това да не се връща към тях. Да си запази кътче в душата за онези рицарски жестове и романтична любов, за онази плахост и такт в отношенията, но да не ги препрочита на възраст, в която вече е прал пелени, гладил чаршафи и подсигурявал прехрана. Та, както казвах, чета всичко. От научно-популярни през исторически книги до фентъзи и фантастика. Всеки път отивам с голяма кошница на поредния Панаир на книгата и все по-трудно ми е да я напълня. Няма да споменавам парични недостатъци в случая. Човек, като обича да чете и като знае кога има Панаир на книгата, може да не пие бира шест месеца по заведения и да се отдаде на любимото си занимание - разглеждане и купуване на книги. Това е основната причина, поради която купувам книги основно на Панаир. Това, че мога не само да разгледам всичко, което издателството предлага, но и че мога да дискутирам с издателя, да вляза в диалог с него и още там да разбера дали това е моята книга. В повечето случаи, поне тези от издателите, от които аз купувам, са изчели предлаганите от тях книги и можете дълго да си поговорите за новата книга, за новата поредица, за автор, който харесвате и за това какво се очаква от него от тук нататък, за т. нар. му „бъдещи творчески планове". Знам, че в много глави започва да звучи въпросът „И къде тук е Граалът?". Ами, в книгите. Имам усещането, че авторите в световен мащаб са заложили на една простичка, но явно добре работеща схема. Главният герой (може и героиня) е известен, но малко смотан и леко невзрачен (или пък доста комплексиран, защото е албинос, например) археолог, историк или нещо такова, разбиращ от символи и разбивач на кодове, който по случайност става свидетел на убийство или пък заварва някой свой много близък, убит от някого... И всичко това е защото убиецът търси някаква свещена реликва. Дали било то точно Граала или пък свещени свитъци, или изгубеният Ескалибур, или пък някаква мумия, която се оказва, че май била на Мойсей... Сюжетът е един и същ, повтарящ се и с щастлив край. Серия от разбиване на кодове, местене от единия край на света до другия, защото така те насочват кодовете. Помагач от другия пол, който най-често е и от свещен произход (потомък на тази легендарна личност, с която търсената реликва е свързана), в когото главният герой се влюбва... И щастлив край - реликвата отива на своето място, без да успява да бъде използвана от злодеите за користни цели - от управление на света до унищожаването му. Злодеите пък на своя страна имат за помагачи ако не Ватикана, то поне някое местно правителство, най-често Американското. И това се повтаря, независимо дали авторът е американец или европеец. Независимо дали е норвежец или швед. Главният герой (героиня) оцелява през цялото време, заедно с неговия помагач, за да могат да се впуснат в следващото такова дирене. Макар че, докато се развива сюжетът в книгата, са убити толкова хора, че могат да заселят един немалък град. Реликвата бива спасена от лошите, въпреки че не е ясно точно кои са лошите и как тези отвеяни учени успяват да победят и надхитрят Ватикана, правителства, световни мрежи. Важното е авторът да си е оставил вратичка за следващото търсене на Реликва. Атлантида, гробницата на Херкулес, Граала, мощехранилницата на... Когато авторът на книгата е прочел много неща, когато епохата, в която се е родила реликвата, е опозната от него и езикът му е свеж и изпъстрен... Тогава четенето на такива книги е удоволствие. Защото колкото и книги да си изчел, винаги има нещо, до което не си се докоснал, нещо, което не е достигнало до теб. И сега този автор ти дава познание, облечено в интересен сюжет и забързани схватки, което може да ти бъде полезно и ти доставя удоволствие. Когато издигнатата от него хипотеза, колкото и фантастично да звучи от гледна точка на натрупаната от теб историческа информация, е подкрепена с познаване на историческите факти и с доказателства, започваш да си задаваш въпроси и да търсиш. Тогава книгата е изпълнила задачата си - накарала е мозъчето ти да заработи, да се раздвижи и да се заеме с нещо различно от сметките, яденето, проблемите. Но, ако това го няма, започваш да се питаш кому и защо е нужно това търсене? На автора и издателите му? Вероятно, защото в това време, в което сме се изгубили в самите себе си, в този свят, в който безсмислието е повече от смисленото, такива книги ти предлагат убежище, спасение, краткотрайно запазване на собствената цялост или поне на това, което е останало от нея. И ти ги купуваш, четеш и забравяш малко след това. Поне ако стилът и сюжетът са били майсторски изпипани. Ако - не, дори не ги и дочиташ. Защото като прочетеш една - две такива книги, майсторството не е от чак такова значение. Но когато това е десетата, двайсетата книга с почти идентичен сюжет и почти идентична заплаха за света... Ами тогава е същото като поредния американски филм, който заглеждаш, но си наясно, че няма да догледаш. Пък и защо? Краят е ясен, екшън-сцените - също, най-много да видиш някой нов специален ефект, ама и това не е задължително. А пък Свещения Граал можеш и сам да откриеш. Ако не по друг начин, то поне в сънищата си.
Прочетена от 505