Полъх за промяна

Избрана българска поезия


Добри Жотев - "Аз без тебе не мога да виждам на небето безкрайното синьо"

Иван Богданов | 2020-01-24


РЕПЛИКА

 Обичам те! Обичам те! Обичам те!

 Не ми го казвай! Не, не ми го казвай!
„Обичам те“  са казвали живелите
и след три века също ще го казват.
„Обичам те“  от толкоз много казване
е вече дума,
една и съща дума.

 И слънцето изгрява все от изток,
и все в един и същи път върви,
и все едно и също е,
но винаги е ново,
но винаги е хубаво,
но винаги е истинско.

 Обичам те! Обичам те! Обичам те!

 

ОТГОВОР
 Защо ме обичаш?
 Попитай реката
защо към морето тече,
защо във морето се влива?
Реката попитай!

 Защо ме обичаш?
 Попитай вълната
защо се стреми към брега,
защо във брега се разбива?
Вълната попитай!

 Защо ме обичаш?
 Попитай луната
защо край земята кръжи,
защо не дели се от нея?
Луната попитай!

 

РАЗДЯЛА
Как се случи това, не разбрахме.

Аз без тебе не мога да виждам
на небето безкрайното синьо.
Ти без мене не можеш да сещаш
на водата прохладния вкус.
Аз загубих очите си.
Ти загуби сърцето си.
Цял съм твой,
но на себе си вече не съм.
Ти си моя, но тебе те няма.

Как се случи това, не разбрахме.

Щом отново намеря очите си,
ще се върна при тебе.
Щом намериш сърцето си,
завърни се при мен.
И тогава ще бъдеш
като себе си, моя.
И тогава ще бъда
цял на себе си, твой.

 

ВЪЛШЕБСТВО
На заника червената черта
зад пролетните хълмове изтлява
и среща ни часът на нежността,
и сяда с нас в здрачената морава.

И ме намира малката ти длан,
препълнена със трепет и вълшебство,
а аз от теб по-мъдър и голям
се връщам към отминалото детство.

И ме обгръща ненадеен смут 
как малък съм, а ти така голяма…
О, приюти ме в топлия си скут
и още ме гали, и още, мамо!

 

БАЛАДА ЗА ЕДИНАКА
Изсмука слънцето снега от урвите.
Пропъди на веявиците воя.
Дъхти на пръст, на размразена пръст,
на корени, на злак, Вълчице моя!

Усещаш ли? В земята бродят сокове.
По жилите пробягват жадни тръпки.
Бъди добра  не ме оставяй сам,
сред нощите ме мамят чужди стъпки.
А идат нощи, нощи! Неочаквано
замайват ноздрите нивя орани.
Далечно биле с неусещан дъх
гори гърдите като прясна рана.

Не чуваш ли? От бездната на нощите
долитат гласове. Зове усоя,
зоват листа. Не ме оставяй сам,
не ме оставяй сам, Вълчице моя!
В такива нощи сплетените повици
притягат гърлото ми в огнен спазъм,
изтръгнат вой, сто века неумрял,
изтръгнат зов, сто века неизказан.
На моя зов вълчица нейде в тъмното
отвръща премаляла и ме мами.
Отвръща друга, трета... И към тях
като насън повежда ме кръвта ми.

Тогава ти ме спри с милувки  мълнии!
Не спра ли, оглушал от повика и воя,
при себе си със нокти ме задръж,
със зъби ме задръж, Вълчице моя!

 

ДВАМАТА ЛУДИ
Сред двора на старата лудница
се срещнаха двамата луди.

Разчорлен и бледичък, Първият
се вгледа тревожно във Втория
и с пръст на устата попита:
„Човече, да имаш надежди?“

Тогаз понаведе се Вторият,
направи фуния с ръце,
потърси ухото на Първия,
натъпка гърди с атмосфера
и викна като гръмовержец:
„О, имам ги, колкото искаш!“

Но Първият хвана ръката му,
приклещи я в своята
и страшно тревожно зашепна:
„Не бива!
Събраха се много!
На стария гръб на планетата
тежат планини от надежди!
Тя вече съвсем изнемогва!
Ако натоварим земята
със още едничка надежда,
не ще издържи!

Тъй, тъй, ще изплесне завчас
от своята орбита!
А после иди я спасявай,
отиде ли в тъмната бездна!
за бога, не бива!
Земята е в смъртна опасност!“

Огледа се сепнато Вторият:
„Така е!
По-скоро да кажем на хората!
Аз тръгвам наляво!
Ти бягай надясно!“
И в двете съдбовни посоки
се втурнаха двамата луди.

Простете, нормални приятели!
Това не очаквах от себе си,
но както ги гледах и аз,
се втурнах във трета посока.

 

Говори любовта

 

Аз ида като истинност, която

огрява слепотата на душите ви.

Аз ида като чистота предвечна,

за да избистрям с нежна длан очите ви.

Аз ида като дишане, което

се ражда с вас и вас ви ражда.

 

Не ме наричайте лъжовна,

когато в мое име лъжете!

Не ме наричайте продажна,

когато ме продавате!

Не ме притягайте във дрехата

на вашата креслива чест!

Не ме преследвайте като престъпница!

Не пипайте цветята на духа ми

с отровните ръце на завистта!

Не се ровете в чистия ми извор!

 

Аз водя по реките на кръвта ви

победите на вашето безсмъртие.

И пея там.

И страдам тук.

В нетрайността си - трайна,

нетрайна - в трайността.

 

Окровение

 

Юлско слънце над ледна пустиня.

Ураган над притихнал боаз.

Ти пристигаш при мене - и жаден,

и задъхан посрещам те аз.

 

И от пориви смерч ни завърта.

Всичко става повеля и зов.

Кой е казал, че може да има

втора, трета, четвърта любов?

Кой е казал? Пак нека си казва!

Ни съм втори, ни трета си ти! -

Всяка обич гори негоряла,

със лъчи неблестели блести.

Всяка обич е звън непрозвънвал,

нова истина, цвят нецъфтял.

Всяка обич е свят неизследван,

първо раждане, ек неечал.

 

Погледни, необятното мами,

в път ни мами, далечен и нов.

Моя млада любов неживяна,

моя първа любов.

 

Опиянение

 

Ликува оживялата жарава.

Танцуват пламъци, танцуват.

 

Сред здрача на притуления дом

рояк от сенки гали и огъва

овалите на спящото ти тяло.

То трепка като лека мараня,

като капризен облак се мени,

като река дълбока се вълнува.

 

Танцуват пламъци, танцуват.

 

Това си ти - копнеж родил копнежа ми.

нестихващ глас, неуморимо ехо.

Това си ти - жена!

Минава час. Минават часове.

Очите ми не се насищат.

Очите ми будуват.

 

Танцуват пламъци, танцуват.

 

Магията на сенките стъмнява

контурите на здрачното ти тяло.

Материята става дух.

 

Досягам те с невярващи ръце.

Духът е пак материя.

Материя и дух общуват.

Ликува оживялата жарава.

Танцуват пламъци, танцуват.

 

Нежност

 

Нощта прегърна тишината и заспа.

Не знам по-ласкави очи от твоите.

По-милваща ръка не знам.

Под погледа ти будната тревога

заспива укротена.

 

Под пръстите ти викащата мъка

превръща се в добра човешка скръб,

по-хубава от всяка радост,

от всяко тържество.

 

 

Помилвай ме!

 

Аз минах много пьтища по тая пръст.

Научих много мъдрости.

Но досега не съм открил

ни по-добра, ни по-дълбока мъдрост

от мъдростта

да бъдем нежни!

Не знам по-галещо присъствие от твоето.

По-искащи обятия не знам.

Вземи ме в себе си!

 

 

Сила

 

- Ти в душата ми вече не си.

Не търси за милувка лицето!

Не търси!

- Аз не търся, търсят ръцете!

 

- Да, разбирам как много боли.

Но недей, не моли празнотата!

Не моли!

- Аз не моля, молят устата.

 

- И не чакай със жадни очи!

И не питай за мене, не питай!

Не плачи!

- Аз ли плача? Плачат очите.

 

Добри Жотев започва да пише стихове още в прогимназията. През тези години се запалва от социалистическите идеи и се включва в гимназиалната организация на РМС. Не успява да завърши последния клас, тъй като през пролетта на 1942 е арестуван. Осъден на 15 години строг тъмничен затвор. Присъдата си излежава в Софийския централен затвор, а след това – в Скопския затвор. След бягството си оттам в края на август 1944 преминава в нелегалност и продължава участието си в антифашистката борба, сражавайки се като партизанин в редовете на Югославската народна освободителна армия. След 9 септември 1944 работи като литературен консултант и редактор в издателство „Народна младеж“, а след това и във в. „Стършел“.

 

Ранната поезия на Жотев е силно политизирана. Постепенно се насочва към социално-политическата сатира и интимната лирика. Голяма част от прозата му е с мемоарен характер. Автор е на книгите „Жажда“ (1951), „Буйният вятър“ (1958), „Лесньо дири леснината“ (1960), „На гости у дявола. Поеми“ (1962), „Птичи хор“ (1963), „Обич моя“ (1964), „Викове“ (1966), „От дявола до кибернета. Сатирични поеми и стихове“ (1968), „Стихотворения“ (1969), „Влюбени слънца“ (1973), „Преживени разкази“ (1973), „Лирика“ (1974), „Предумишлено убийство“ (1974), „По пътищата“ (1975), „За вас, деца невинни от 5 до 105 години“ (1979), „Делфийският оракул“ (1983), „Награда от Джокондата“ (1985), „Слънчев сплит“ (1988), „Начало за евангелие“ (1991), „Езически разкази“ (1993), „Светове на сумрака“ (1995), „Вихърът на времето“ (1996) и др.


Любовната лирика на Жотев дава текстове на популярни български песни:


„Писмо и болка“, муз. Светозар Русинов, изп. Мими Иванова и Боян Иванов (1975).

„Притихналият дом“, муз. Иван Калчинов, ар. Симеон Щерев, изп. Диди Господинова (алб. Хоризонт 11, Балкантон, 1977).

„Обичам те!“, муз. Вили Казасян, изп. Стефка Берова и Йордан Марчинков (алб. Обичам те, Балкантон, 1978).

„Писмо", муз. Вили Казасян, изп. Маргарита Горанова (1983).

„Отговор“, муз. Румен Бояджиев, Константин Цеков, изп. ФСБ[1] (алб. Обичам те дотук, 1987).

Песен от филма „Скъпа моя, скъпи мой“ (1986), муз. Митко Щерев, изп. Милица Божинова и Илия Ангелов.

 


2020-01-24 | Прочетена: 1835