Не си падам много по дрънкулките, пробуждат в мен едно съзерцателно дете, чиято чувствителност не мога да понеса. В повече ми идва като се има предвид грубостта на живота, с която съм се сблъсквал. По-поносими са ми старите писма. Те са свойствени за една друга възраст. Когато ако не душата, имаш поне физиката на възрастен, и ако сблъсъците разрушат Егото ти, роботът ти ще продължи напред, докато от остатъците сглоби ново его, използвайки старите писма като схема за новата конструкция.
Но и стари писма не пазя. Мога да изровя от чувалите при майка един читателски дневник, който съм водил между шести и осми клас. Написан е на бележник - доста разхвърляни, приличащи на кратки рецензии от задна корица, лични впечатления, най-често за фантастични книги. Сигурен съм, че някъде мога да открия и едно незавършено старо резюме за един фентъзи роман, но него не искам да го докосна, преди да съм се почувствал готов да започна да работя и да го завърша, а откакто съм написал десетината страници, са минали около петнадесет години. Сто процента някъде си пазя и решението на съда за дребно хулиганство, което съм извършил преди двадесет и една години.
Между няколкото наскоро прочетени книги и телевизора, пред очите ми сега има една папка, в която върху корици от стари тетрадки съм вписвал на ръка заглавията на всички разкази от периода 2004 - 2009 г., преди да ги публикувам в Буквите, повечето от тях и в блога си, а някои и на други места. И върху тази хартия е цялото ми минало. Нищо от стотиците романтични и сантиментални писма, нежни вихри от слово с вещици, самодиви и любими от дивата ми младост. Може и да се намери някой стар стих, написан върху скъсан пакет цигари, но не си пазя и черновите а стиховете, каквото и очарование и сила да носи малкият хартиен фетиш.
Не си пазя радостни писма от редакции и издатели, положителни рецензии въпреки отказ, които означаваха много в младостта ми, одобрение (!), оферти, известия за спечелени конкурси. Разхвърлян човек съм, а и доста години живях подобно на героите си скитници. То не бяха къщи, квартири, убежища в мелници, в ромски гета. Не можах да опазя тези малки безценни скъпоценности. Материалните следи на битието върху душата ми, белезите на идентичността на един живот.
Но неумението ми от край време да пазя подобни съкровища, изглежда, разви паметта ми. И в нея е съкровищницата ми от малки безценни неща. Тази сутрин се върнах назад. Трудно ми е да кажа годината, мисля, че беше 2004-а, а месецът - юни или юли. Буквите имахме премиера на CD в Пловдив. За първи път на подобен носител се издаваха литературни творби в България. В същия ден и в същата сграда, по същото време гостуваше и самият Робърт Шекли. Не знам как е възможно физическата близост тогава с титана, впечатлил толкова юношеството ми, сега да възприемам просто като факт, като този, че беше много топла вечер. Това беше втората среща, на която виждах на живо толкова хора, които познавах само виртуално, но с които вече бях общувал дълги месеци. Черпил вдъхновение, обменял енергия, без представа дори как изглеждат някои от тях, съм чувствал близки. Повечето от творбите, които се прочетоха, си ги бях чел, но ми звучаха като нови. С някои от хората вече се бях срещнал, макар и само веднъж, а вече ги чувствах като дългогодишни приятели. И купонът след това беше като с дългогодишни приятели. Не си спомням защо съм пил мастика (по принцип, докато пиех, употребявах предимно водка) по-късно на купона в ресторант, който вече не помня. Спомням си обаче, че Камелия и Яким Дянков изнесоха повторно рецитал от непрочетени в официалната част стихове, а аз, подкрепен от напитката, навярно доста патетично, рецитирах стиха си „Цветарката".
Трудно е за описване щастието. Всъщност: невъзможно е. Думите отразяват само външните му страни, фигурата му, а усещането е извън езика. То може само да се изживее - веднъж, а после да си спомняме за него, но не и да се запечата в думите, за да се превърне във вечно. Защото истинската ценност на щастието е краткостта, умението ни да се отдадем на неговата мимолетност.
Никак не ми се искаше да прекъсвам прекрасната вечер, но нямаше как да не го направя. Живеех в Асеновград, не разполагах с личен транспорт и трябваше да се съобразявам с обществения. Последният влак беше в 22:00. Станах от масата с чувството, че ме събуди по средата на прекрасен сън будилник, при това недоспал.
Само, че... Не го направих навреме. Закъснях с някоя и друга минута и се опомням на центъра на Пловдив. Без достатъчно пари за такси до Асеновград, на другия ден съм на работа. Разстоянието от табела до табела Пловдив - Асеновград е осемнадесет километра, но от центъра на Пловдив до дома ми в Асеновград са двадесет и седем. Какво да правя: усмихвам се и тръгвам пеша. Още звънят разговорите в главата ми, усещането за близост на духове и души не е отминало. Още съм пълен с емоции. И не разбирам как съм взел разстоянието от центъра на Пловдив до Комбината за цветни метали, намиращ се между двата града. Точно половината разстояние. Струва ми се, че не е траяла разходката ми и десет минути, а става въпрос за около петнадесет километра. Толкова приятни бяха емоциите, но и толкова силни, че нощният преход ми беше необходим, за да ги възприема пълноценно. Малко като чашките, които изпих. Ако изпиеш една чаша алкохол на екс или много бързо, ти е необходимо малко време, за да почувстваш опиянението. Време, в което не е хубаво да продължиш с пиенето, а да се отдадеш на усещането от вече отпитото.
От комбината за цветни метали, в които години по-рано бях работил, хванах един от служебните автобуси и си спестих остатъка от пътя. Спомням си ясно какво си помислих, докато наближавах Асеновград. „Понякога е хубаво да закъсняваш! И в изкуството, и в живота! Да изпускаш автобуса си. За да стигнеш по-далеч от там, където си мислил, че отиваш, а пътуването ти да е незабравимо." Често, когато не спечеля конкурс или отпадне вариант за издаване, си спомням тази своя мисъл, спомням си за изпуснатия автобус и прекрасните мигове, които изживях благодарение на това.
Прочетена от 430