Нови български книги


Пейо Крачолов Яворов

Иван Богданов | 2020-01-13


КАЛИОПА

 

"Де, момче, ума ти хвърка?

Все навън са ти очите!

Дявол някой тук се бърка:

пак разтеглихме ушите.

 

Палешник ли туй ще става,

или за носа ти брънка?

Кош кюмюр се достопява,

а ти гледай още вънка!"...

 

Като лека перушина,

седем оки преброени,

чук извива юначина,

бий метала разкалени.

 

- Трак-чук, жан-жин, трака-чука! -

наковалнята възглася.

И духалото се пука:

дъха, пъха и приглася.

 

Гледай искри, рой звездици

от желязо нажежено,

гледай огнени езици

от огнище разжарено.

 

"Хей, момче!"...

     - Жжин! чука-трака...

Нека стария нарежда!

Що ли момък тръпен чака,

често-често вън поглежда?

 

- Там-сам! Зън-вън... бива-бива...

Кали-Кали-Калиопа! -

Наковалнята звънлива,

присмехулка върла, хлопа.

 

- Зън-вън, трак-мрак!

     - Боже мили,

още няма я зората...

Удря момък, удря, сили -

на гърди навел главата.

 

За гидия от небето

слънце сутрин не изгрява,

среща, хе - отзад пердето

нему то се навестява.

 

ІІ

 

Бог знай вече де далече

   в диви пущинаци,

зъл магесник прокобесник

   имал бил конаци.

 

Светлолица хубавица

   с него там живее

и запряна тя, горкана,

   тъжи и линее.

 

Зъл магесник прокобесник

   пази и завижда -

сяда-става, не остава:

   слънце я не вижда!

 

Но в твърд синя над пустиня

   грейне ли луната,

бяс умира - не се спира,

   яхнал на метлата...

 

Че ще ходи и ще броди

   по гори мъгливи,

да сборува и пирува

   с бухалите диви.

 

А клетица-хубавица

   до прозорец седне,

на звездите в синевите

   волно да погледне.

 

Птичка мила пъстрокрила

   скоро прилетява,

хубавица с песенчица

   тихо утешава.

 

*

 

Стар болярин - зъл лихварин -

   в края наш се слави;

той палати най-богати

   сред града направи.

 

Пази старо - грозно харо

   Калиопа красна,

като в клетка зад решетка

   птичка сладкогласна.

 

Стар болярин - зъл лихварин

   варди я страхливо,

от световен взор греховен

   крий я завистливо.

 

Но зората в небесата

   заран щом се пукне,

стар нехаря към пазаря

   гледаш го, че хукне.

 

Ще преброди, ще обходи

   градските мегдани,

ще се лута да набута

   кожи недодрани...

 

Боляркиня сиротиня

   трепетна тогава,

като в треска там завеска

   бърже отвалява.

 

А отсреща я посреща

   с поглед буйнопламен

млад момчина юначина

   хубавеляк хвален...

 

ІІІ

 

Калиопа хубавица,

боляркиня милолица,

   лудо-младо, не люби;

     младостта си,

     радостта си

        не губи!

 

Не за чужди зрей в градина

росна алена малина,

   лудо-младо разбери -

     и човешки

     ум лудешки

        събери!

 

Стар стопанин лехите гази

и малина зорко пази,

   лудо-младо, харно знай:

     жар безумен

     с хлад разумен

        обюздай!

 

*

 

Огънят е пакост жива,

с огъня игра не бива,

   луда-млада, проумей:

     с него - знай си! -

     не играй си,

        ох, недей!

 

Че за дявол кът едничък -

пусти огън, бог самичък,

   луда-млада, отреди:

     дявол черен,

     злонамерен

        в огън бди.

 

Момково сърце немирно

пещ е съща, де безспирно,

   луда-млада, страст пламти,

     умна бивай,

     в пещ не вливай

        масло ти!

 

ІV

 

Млади, млади, ум не може

вам сърцата да смири!

А защо с крила ти, боже,

пеперудите дари?

 

Пеперудата с крилата

обикаля редом свят

и целува по листата

всеки нов и хубав цвят.

 

Младо с дим и плам в сърцето

щуро ходи по света,

че за пакост под небето

бог създаде любовта...

 

Млади, млади, ум не може

вам сърцата да смири!

А защо с крила ти, боже,

пеперудите дари?

 

V

 

Къдрав, лих поток се пени,

   блъска се от бряг на бряг;

плахо папрати зелени

   гледат лудия му бяг.

 

И топола там висока

   на едина бряг расте,

а отвъде, над потока,

   злак-бръшлян вий листе.

 

Ден и нощ бръшлян посяга

   към тополина снага,

вейки гъвкави протяга

   с умилителна тъга.

 

И топола се навежда,

   щомка вятър полъхти,

нежно към бръшлян поглежда

   и приветно му шепти.

 

Но потока с яд го тласка,

   докато го отбий...

И бръшлян не може с ласка

   гиздосия да обвий.

 

 

Кръст превива юначина,

   чук извива,

и замислен, и унесен,

тихом пее тиха песен.

 

"Хубава си, мила моя,

   любава си:

гъвък стан, фиданка съща -

кой, кажи ми, го прегръща?

 

А косите - грейно злато,

   а очите,

две звезди под вити вежди -

чий са сбъднати надежди?

 

Бузи али - рози, мила,

   рай мечтали,

устни захар, шия млечна -

но кому са сладост вечна?

 

А гръд бяла, слънце нивга

   невидяла,

а на нея кой почива

и ноще честит заспива?"

 

*

 

Ший грижовно хубавица

   и любовно

през прозореца поглежда,

па си шепне и нарежда:

 

"Волен, хубав, мой соколе,

   млад и любав,

брат бъди ми, враг не бивай,

огън-поглед тук не впивай.

 

Че гори ме твоя поглед -

   умори ме!...

Що е слънце на лозата,

жадна, болна за росата!

 

Неи - драга, - мой соколе,

   дай и влага!

Слънцето тогаз да грее

и лоза ще зеленее!

 

А милувки дай на млада -

   и целувки!

Те са, те за хубавица

като за лоза росица..."

 

VІІ

 

Две сърца се знойно любят,

   старо-харо ги дели:

дали времето си губят,

   или бог ще се смили?

 

ПРОКЛЯТИЕ

 

Душата ми, жена, душата ми бе храм

на смелите мечти и светли вдъхновения.

Проклет часа, когато те въведох там! -

Когато сред безименните въжделения

посегнах и извиках: името и знам.

 

Въведох те светица върху царствен трон,

на моя девствен блян облечена в порфирата.

И волята ти, думах, нека е закон:

доспехите на воин, на поета лирата,

благослови ги! - шепнех, в тих молитвен стон.

 

Но стана ти и с яд, разметнала коси,

одеждите разкъса, - своето нещастие! -

Кикотене безумно храма огласи...

Ти в блудна голота вертеп на сладострастие

душата ми направи: че бе - което си!

 

Проклет, жена, часа, когато жадна плът

внезапно те съзрях в мъглата на молитвите.

Посърнали, сънливи дните се влекът...

Угасна жива мощ, калена среди битвите!

И плач е песента ми, плач в изгубен пьт.

 

Стон 

                                 На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов...

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка -

и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек...

Миражите са близо, - пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, -

тя - плът и призрак лек!

 

НЕ СИ ВИНОВНА ТИ 

От други свят съм аз - не си виновна ти,

дете на прах-земя, на прашните мечти;

не си виновна ти, от тебе исках аз

не сажди на страстта, а дух кристален мраз.

 

От тебе исках аз да бъдеш огледало

на моята мечта сред ясна самота:

вълшебно огледало, живот и образ дало

на моя хладен блян, от светъл бронз излян.

 

Не си виновна ти, от други свят съм аз,

не зная прах и дим в приоблачния мраз;

от други свят съм аз, що можеш стори ти

за моя снежен сън и ледени мечти!

 

Що можеш стори ти, не арфа яснозвучна

за тайната в тъма ридаеща сама, -

не арфа яснозвучна, с душата ми съзвучна,

дозела песента на радост-горестта!...

 

ПАВЛЕТА ДЕЛИЯ И ПАВЛЕТИЦА МЛАДА

                                    Пенчу Славейкову

Неотседнал още коня доралия,

и заудря порти непознат делия.

А веднъж удари, дважди виком вика:

"Спиш ли, събуди се, отвори, Аглика!"

- Кой е? - "От Павлета, чак от Цариграда

много здраве нося, хубавице млада."

Дявол се измамник в мъжка гръд потава;

ясен глас трепери и се не познава.

- Грешници проклети, станали от гроба,

и зломисли хора бродят в късна доба;

карай си низ пътя, слушаш ли, човече!

Или да повикам деверите вече?

Блесна орлов поглед, блесна халосия,

гръдно се провикна непознат делия:

"Порти да целуна, ще избухне пламък.

Либе, отвори ми! или си от камък?"

А сърце играе, чудом в гръд остава...

Ясен глас трепери и се не познава.

Шепотом Аглика, като в люта жажда,

зад кована порта бърже се обажда:

- Клетнико, лъжата нека бъде с мяра;

ако си Павлета, как да хвана вяра?

"Пет години ходих...гряха ми в премежди

две очи небесни под гайтани вежди."

- Тия, що ги знае селото ни цяло...

Па кое да бъде, за Павлета гряло!

"Бялото кокиче - тебе на лицето

и снага топола - сам-сама в полето."

- А, за тях ли... колко луди са лудяли

и попара жежка на прага ми яли!

"А на гръд отляво луна кадифяна...

И венче над луна откога остана?

Първа нощ, Аглика! първа и по слава:

нели ръб на устна имам оттогава?"...

Скръцна тежка порта, сепна се делия

и увисна либе на юнашка шия.

 

НЕ БОЙ СЕ И ЕЛА 

По стъпките ми редом никне жълта злоба,

аз семето на зло неволно сея вред;

миг негде ако спра, пред мене зине гроба

на всеки идеал - и бързам пак напред,

тъй може би проклинан в майчина утроба...

Но ти ела, напук на орисия зла,

не бой се и ела.

И съсък на змии, и крясъци на жаби

аз чуя недосяган в тъмни самоти;

ден взора ми лови, нощ думите ми граби,

самси неведнъж обсипах с клевети,

че сила ме задавя сред безброя слаби...

Аз себе си ломя - от мене бягат Те,

но ти ела, дете.

Ела свидетелствувай - в мрачна безнадеждност

как чезна за доброто, как му вярвам аз;

ела свидетелствувай колко тепла нежност

душата ми опази в тоя леден мраз;

свидетелствувай още лудата безбрежност

на моята любов... Напук на участ зла,

не бой се и ела.

 

ЛИСТ ОБРУЛЕН

 

Лист отбрулен... Бог знай де го

   вятъра завлече.

   И сирака

тъй отмина на чужбина -

   сам, далече.

 

Лист отбрулен... Мир за него

   в някоя долина.

  Кой го чака,

та сираче да заплаче

   по родина?

 

Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. Междувременно разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. А по-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — "Гоце Делчев" (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга "Хайдушки копнения" (1909).

Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — сп. Мисъл. През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения", чието второ издание от 1904 г. е предговорено от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — "В полите на Витоша" (1910) и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за "усъвършенствуване по литература" — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия, а при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена — Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка "Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и "прозрения" за "вечните въпроси що никой век не разреши", променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета "Подир сенките на облаците", чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев.

Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелствува за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет — Пейо Яворов.


2020-01-13 | Прочетена: 196