Могат ли да се дирижират щурците?
Този въпрос ни вълнуваше с Адриана Зарева, подготвяйки премиерата на книгата „Щурец сред звездите” на Валентин Йорданов.
Мислиха се сценарии, договаряха се прессъобщения, ядосано се тръшкаха ДжСМ-и – изобщо мъчехме се да вкараме в коловозите буйна стихийна вода.
Денят на премиерата най-сетне дойде. Застанал с купа книги пред входа на читалище „Николай Хайтов”, където по принцип провеждаме премиерите си, очаквам нетърпелия автор, който от няколко дни все пита "Какво ми става с книгата?". Очаквам го див и необуздан, по дънки и с китара на гърба, както е на снимките на гърба на корицата.

Изненадата е пълна - Валентин излиза от колата, стегнат в елегантен черен костюм. Аз гледам невярващо него. Той гледа книгата в ръцете ми. Взема я и се разплаква. После разплака всички в залата.
„
Щурец сред звездите” е посветена на рано починалия силистренски поет Стефан Калев, оставил ярка диря, не само в живота и творчеството на Валентин.
Всяка вечер разглеждам звездите.
Тебе търся, Приятелю там…
Ти им даде смеха на щурците,
да горят с твоят дух, с твоят плам.
Но това не е тиха, елегична книга. От стиховете в нея лъха оня бунтовен вятър, който развява листата на Балкана.

Премиерата започна с изпълнение на песен по стих на Валентин Йорданов от застаналия зад рояла Иво Николчев /от дуета Иво и Дебора/
Въпреки малкото време, което имаше между многото си ангажименти, редакторът на книгата, Недялко Йорданов, успя да дойде на премиерата и да разкаже за книгата. Той спомена, че са малко самобитните, истински живи, а не криещи се зад сложни поетични конструкции поети като Валентин Йорданов. Такива, имащи собствена позиция за ставащото около тях и смелостта да я заявят открито.
Предговорът на книгата можете да прочетете тук.
Всичко вървеше по сценарий. Без малко да си повярваме в дирижирането на щурците. Чаровната водеща Адриана Зарева, коректор и идеолог на книгата, ми даде думата и аз заговорих за това как сме започнали тази книга и какъв е бил пътят ти. Лъвското сърце на Валентин явно не издръжа оковите на костюма. Той съблече сакото си, изчака ме да приключа с думите си и се провикна от сцената – „
Маро де си?”
Липсваш ми. Разбра ли, Маро?
И прасето гавърдисъх...
От сълзи, очите парят
даже и у стих прописъх.
Жътва е. Синей нибето.
Слънцито кът пещ гори.
Маро, туй е общу зето.
Тук биз тебе не въри.


И се започна едно лудо препускане из стиховете. Авторът четеше, рецитираше, ту вземаше /по желание на публиката/ микрофона, ту го оставяше /явно обичаше свободата/. Прочете много неща от книгата. Прочете много и от предната "Приятна свобода". Чете и много други неща.
Все пак, за малко даваше думата и на другите – на художничката на книгата - Рени Бакърджиева и на съгражданина си, бардът Орлин Миланов, който изпя една песен, посветена на Силистра. Съвсем в стила и на Вальо - песен, в която се разказваше за пътя на софийския боклук до града на Дунав - Силистра.

Не ни се искаше това да свършва. Май не му се искаше и на самия автор и той ни прочете шест нови стихотворения, написани по пътя от Букурещ насам.
Все пак, под неодобрителния поглед на чистачката, стигнахме и до автографите. Беше се извила една дълга опашка от желаещи, а авторът надписваше ли, надписваше ли... Без малко да ни заключат в читалището.
След това се преместихме в „Жолио” където и купонът, и Вальо бяха в стихията си.