Животът на всички ни е положен върху опори, които ни позволяват да надграждаме и да строим своята (надявам се, че не въздушна) кула. Иска ми се да ги нарека бетонни основи, но те съвсем не са толкова стабилни и непоклатими и ежедневно се налага да търсим баланс, за да не рухне паянтовата постройка. Да речем, че са греди. Когато някоя от тях се разклати или размести, друга трябва да поеме тежестта върху себе си, за да опазим цялото здание. Класическа „Дженга“!
Най-често полагаме основите върху семейството, кариерата и здравето. Всеки обаче има правото да гради своето здание върху каквото си пожелае. Идеята е да избираме мъдро гредите си и да не оставаме без план Б – какво бихме направили, когато някоя от гредите поддаде. Колко дълго можем да караме без нея? Останалите ще издържат ли? Можем ли да я закрепим или заменим? Кой би ни помогнал?
Иска ми се да разполагах с универсалното решение. Нямам обаче коз в ръкава си. За някои силата на слабите връзки ще е достатъчна, за да си върнат баланса – все ще се намери някой в недотам близкото им обкръжение, който да подаде ръка. За други катастрофата ще е неизбежна, ако не променят нещо в себе си. Трети… просто не могат да играят „Дженга“ и кулата им винаги пада, дори при идеалните условия.
Ти от кои играчи си?
Прочетена от 605
Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври?
Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително.
Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“.
Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г.
Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша!
Твоя,
Многоликата