Хипермерност

Нови български книги


Христо Терзиев - предвиждащият бъдещето

Иван Богданов | 2020-09-23


Кой е Христо Терзиев? Вие сте ново име, това е първата ви книга. Представете се на читателите Ви?

Наистина, до този момент липсват прояви от моя страна в публичното пространство. Роден съм в гр. Севлиево преди 51 години. Когато съм бил на 5, родителите ми са се преместили в близкия, тогава окръжен, град Габрово. И не съм преставал да обитавам това градче, освен през двете години казарма и още пет по време на следването в Селскостопанския институт – Пловдив, до далечната 94-та. През 2000 год. завърших и магистратура „Финанси“ в Стопанската академия, гр. Свищов, в задочна форма. И всъщност професионалните ми занимания са били свързани винаги с това – дълго време в банковата сфера, а от десетина години и самостоятелно със счетоводство, ТРЗ и финансови консултации. Имам прекрасна съпруга и две още по-прекрасни дъщери – голяма, на 25 години, и малка – на 13. Не изпитвам необходимост от социална и политическа ангажираност и по тази причина досега не съм присъствал в публичното пространство, както и в социалните медии.

 

Златните години на фантастиката минаха отдавна. Особено на научната фантастика, която пишете. Откъде идва тази ваша любов към този жанр, а не към популярното фентъзи?

Съгласен съм с Вас за непопулярното състояние на фантастиката (с едно малко уточнение – „научната фантастика“, защото има течения, които започват да граничат и с фентъзи, което не че не обичам да чета – напротив, невероятно забавление ми е, но просто не ми е такава тръпка и на този етап не бих писал). Непонятно защо и за най-голямо мое съжаление, е тази непопулярност. Както при всяко изкуство, с отминаване на „класическия“ период и тук е последвало затишие, за да се появи, надявам се, в най-скоро време, поредният модерен пик. А в леко конспиративен дух, вероятно е въпрос на тенденции, задавани от водещите продуцентски компании, издатели и въобще заетите в този бизнес. 

Фантастиката първоначално ме грабна не като литературен жанр, а ме плени в киносалона, като безчет други от нашето поколение, с първата прожекция на „Междузвездни войни“. Бях на 8 или 9 и с излизането от киното след края на филма бях като зашеметен. Някак детският ми провинциален кръгозор на българско пионерче изведнъж пръсна обвивката на инкубатора, в който са ни мътили калибрирани, партида след партида, и вече след миг заброди до дълбините на Вселената; какви ти червени връзки и бели ризки на фона на мащабите за бунтове и битки в галактиката. Бях екзалтиран (както се бе изразил един от героите в „Хипермерност“ – Теодор Волгин, по повод идеята, която го провокира да създаде своята теория)! Дори сега не мога да си спомня кой е първият фантастичен роман, който прочетох след това. Но често се сещам за един роман от онова време, тогава направил ми най-силно впечатление, защото по някакъв начин импонираше точно на „Междузвездни войни“. Картините бяха изпълнени с демонстрация на могъщо въоръжение, сюжетът – доста напрегнат, а развоят и краят – непредвидими. „Непобедимият“ на Станислав Лем. И така, през тия велики времена с нетърпение очаквах да излезе поредният роман от вълшебната библиотека „Галактика“. 

 

Откога пишете. Кога във вас се зароди желанието да представите мислите си на хартия?

Моите литературни опити бяха започнали доста преди да се „захласна“ по фантастичния жанр. Може би в трети клас. Четях предимно приключенски книги, сега им казват уестърни, а тогава – книги за индианци (червенокожи и бледолики) на Карл Май. Оказва се, че той изобщо не е бил популярен в Америка заради разминаване и неточности в описанията на културата, народопсихологията, нравите и въобще взаимоотношенията между отделните индиански племена и отношенията им със заселниците на Запад в края на 19 в. Но тогава в главата ми бе само това – светът на „Говорещата кожа“, „Винету“ и всичко, което можех да намеря от Карл Май и впоследствие от останалите подобни автори. Та колко му трябва на дете, чието съзнание бива обладано от фантазии, свързани само със скитане из прерии, разчитане на следи, индиански атрибути и прочие; даже помня как ми се искаше кожата ми да беше червена. След като не може да прехвръкне в този бленуван свят, човек поне трябва да пробва да направи нещо не по-малко величаво и смислено – да опита да се потопи там чрез магията, която са използвали писателите за Дивия Запад. По-късно, като тийнейджър, правих доста опити и с научната фантастика. Но с най-задоволителен резултат, по моя преценка, бяха няколко любовни разказа, писани в края на 90-те и началото на 21 в. (нищо общо с фантастиката), някои от които бяха публикувани в местен добрички вестник. „Хипермерност“ е първият ми сериозен проект, целенасочено замислен за издаване, в който вложих наистина предела на потенциала си, възгледите си, колкото и непрофесионално да звучи – чувства и мисли, които са ме вълнували в зряла възраст дотук. В самата си същност генезисът на романа е един вид автобиографичен, а починът за пресъздаване на началната сюжетна линия е заимстван точно от автори като Карл Май и Емилио Салгари – те никога не са посещавали местата, които описват. Действително обаче, след преоткриването на класиците по време на военната служба и студентските години, защото преди това в гимназията всичко задължително беше неглижирано, класическите романи и до ден днешен си остават несравними с нищо друго. Възхищавам се на лекотата и грабването още в самото начало на Стендал, на детайлността, сложните сюжети и именно изградените доста често в сивия спектър главни герои на Теодор Драйзер, на опростения и изчистен стил на Хемингуей, и разбира се, ред други. Тъкмо стилистиката на „Хипермерност“ е повлияна и следва дирята на класиците и изчетените техни произведения. В тази връзка, „заковаването“ на романа строго като фантастичен според мен не го характеризира най-точно. По мое мнение, поне е реалистично-фантастичен. Докато, ако ми е позволено да открехна малко зад завесата на замисъла за евентуалното продължение – там нещата отиват май към pure sci-fi.  😊

 

В романа „Хипермерност“ Русия е представена в интересна светлина. Какво е вашето отношение към Русия?

Темата „Русия“ е твърде обширна за кратък отговор. И ще подходя малко йезуитски в случая. Русия е най-голямата държава в региона, с която имаме нещастието и да граничим по море. Погледнато отстрани, и в исторически план, и в чисто икономически и дори политически, нормално е такава голяма държава, със силно изострени геостратегически интереси, да опитва да влияе на околните. България е имала „късмета“ да не влиза в сериозни преки военни сблъсъци с руснаците, нито да е извършван геноцид на населението ни от тяхна страна на сегашната ни територията (за разлика от населяваната от българи Волжка България, когато през 16 в. там са избити над 400 хил. души), противно на Полша, Финландия, Прибалтийските държави и много народи на юг и изток, където масово руснаците са недолюбвани. И заедно с изградената и действаща мощно руска резидентура след Руско-турската война през 1877-1878 г., и възобновяване на българската държавност, а и много преди това (чрез неизброими методи, най-вече сериозни финансови стимули), на практика се постига съвкупност от тези банални причини по нашите земи да се шири толкова засилено русофилство. И е естествено то да намери своя естествен баланс чрез критика и противоположност в обществено-политическите среди. Видни наши възрожденци, интелектуалци, политици и общественици са били критици на близките български връзки с Русия – Раковски, Стамболов, Захари Стоянов. В подкрепа ще цитирам и думите на основателя на българския комунизъм – Димитър Благоев, написани в книгата му „Принос към историята на социализма“,  1906 г.: „Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването, под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно  сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите“.

Та лично на мен би ми се искало да имам такова отношение към тази страна, каквото имам към всяка една друга – като към Франция, Англия, Чехия, Бермудския триъгълник или Нова Зеландия – всяка друга. А точно натъртващата русофилщина, подклаждана буквално от имперските нагласи на днешните управници в Кремъл, ме провокира да имам различна реакция към тази държава. И тя ясно проличава на много места из редовете на „Хипермерност“.

 

Какво е според вас бъдещето на света в близките 10-20 години?

О, това реално е може би най-трудният въпрос дотук. Наистина, моята квалификация за романа бе като за реалистично-фантастичен, но ако сведем нещата до детайли, започват да проличават доста, бих се изразил, по природа прогностични елементи. За жалост, в краткосрочен план повечето прогнози в „Хипермерност“ се явяват антиутопични. Тоест, всички се надяваме да не се случат. От друга страна, описаните обстоятелства са изградени фундаментално на реални факти от настоящето, близкото и далечно минало. Такива са и окупацията на българската крайбрежна ивица, и напускането на Турция от НАТО, и разпадът на ЕС, и експерименталният конфликт между Русия и Турция, и т.н. Всичко е подплатено малко или много с фактология. На база на подобна фактология трябва да се правят и по-реалните прогнози за 10-20 години напред. Пресен пример е пандемията с коронавирус. Човечеството многократно е минавало през далеч по-смъртоносни пандемии. И може би ако напредъкът в генното инженерство и съответно медицината не претърпи някакъв революционен скок, ни чакат сблъсъци с много по-зловещи зарази.  Въпреки това и като цяло, би ми се искало прогнозите да имат утопичен облик. Може би развитие с някакви закономерни темпове – човешки крак отново на Луната, сетне за пръв път на Марс. Ограничаване на замърсяването, на парниковите емисии, преминаване в много по-голяма степен към екологично чисти енергоизточници, електрификация на автомобилния транспорт, на промишленото производство. Да се върви към все по-тесни връзки между държавите вместо ретроградни събития като Брекзит; запазване на свободата в пътуването, в общуването и прочие. Аз съм оптимист човек, и както ще бъде видно за читателите, самият роман завършва в оптимистичен дух. 

 

Защо написахте тази книга? Какво искате да кажете/покажете на читателите с нея?

Писането може да бъде формулирано като психологически процес, предизвикан от някаква вътрешна необходимост. Всеки, който пише, го прави навярно първо воден от тази необходимост. След това, със сигурност от желанието да остави нещо след себе си, да направи нещо стойностно, да се докаже; написаното да бъде уникално и запомнящо се. Предполагам, с навлизането все по-навътре в професионалното писане, всичко това остава все по на заден план. Някъде по-горе упоменах сам по себе си вплетения автобиографичен характер на книгата, макар и завоалиран под „булото“ на измислена фабула. Освен това, напоследък осъзнавах колко дълго съм пазил за себе си своята гражданска позиция. Което прецених като нездравословно. Та, в този смисъл бих могъл да направя едно такова определение относно мотивите ми да предложа това четиво на заинтересования кръг читатели – чрез белетристични похвати бих искал да изразя своите виждания, възгледи, разсъждения и в крайна сметка да постигна някакъв публицистичен резултат. 



2020-09-23 | Прочетена: 335