Един от подвизите на героя Тезей в древногръцката митология бил саморазправата със злодея Прокруст. Атинският разбойник причаквал пътниците и ги подлагал на нечовешки мъчения, когато не съответствали на размера на леглото му – т.нар. прокрустово ложе. По-ниските разтеглял, а на по-високите режел краката. И ние като Прокруст предвидливо редуцираме до приемливи размери нещата, за които не сме дорасли. Глухи и слепи сме за информацията, която противоречи на представите ни за света. Създаваме си ехо-стаи при комуникацията онлайн и избягваме инакомислещите в прякото си обкръжение.
Не знам как решаваме кога ни е достатъчно това, което сме видели, изпитали, можем и знаем, но това е крайъгълният камък, който определя най-сигурно и най-безвъзвратно мястото ни в света – какви ще бъдем, с какви хора ще сме заобиколени, какво ще приемаме за нормално и какво ще обявяваме за недопустимо.
Ако можех да науча детето си на едно нещо, то щеше да е възможно най-късно (по възможност да пропусне) да изказва увереност, че познанията за вселенските въпроси са му достатъчни. Бих го посъветвала с настървение да гони всяка от следните мисли от ума си:
Ще ми се, когато попаднем на нещо твърде неудобно, за да се побере в ума ни, да не го режем оттук-оттам, а да се опитаме да дораснем до размерите му. Във всеки средностатистически ум има по едно прокрустово ложе, което чака да бъде изхвърлено от Тезей, който все не идва…
Прочетена от 733
Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври?
Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително.
Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“.
Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г.
Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша!
Твоя,
Многоликата