Светла Илиева - лауреат на национална литературна награда "Бианка Габровска" 2019

Божидарка Божинова


1. Живееш в Крапец – малко и живописно селце на самия бряг на Черно море. Разкажи ни повече за това красиво и спокойно кътче.

Да, Крапец е разположен на самия бряг, малко по-навътре в морето от Шабла. И когато стане въпрос за това, откъде започва България, Крапец е мястото, бележещо началото на Родината.

Наскоро чух една от версиите за създаването му. Първоначално селото е било малко по на север, което пък го доближава до Дуранкулашкото езеро. Мисля, че е било през турско време. И тъй като там е имало много комари, на една девойка ѝ омръзнало от набезите им, събира малко покъщнина, идва и се установява тук, на брега. Последвали я едно след друго семействата от селото до езерото и така се основава новото селище. Нарекли го Карапча́, на името на девойката, която се зовяла Кара Апча́. 

След 9.09.1944 г. е преименувано на Крапец.

Допреди демокрацията в селото имаше много пионерски лагери, а на близкия къмпинг пък – много почивни станции. Сега мястото на лагерите заеха нови модерни хотели. В селото има новопостроени и много малки семейни хотелчета, предлагащи нужните удобства на туристите през лятото. Къмпингът пък е любимо място за почивка на хора, идващи на палатка или с кемпер. Така че хубавата и дълга плажна ивица превръща Крапец в желана дестинация. Онова, което привлича почиващите тук, са чистият въздух и дивото, спокойно и незатрупано с бетон местенце, което освен слънце и плаж, предлага и прясна, току-що уловена риба, както и свежи и с невероятен вкус зеленчуци, местно производство. Хората са изключително сърдечни и трудолюбиви – намираме се все пак в Златна Добруджа. И ако лятото тук кипи от български и предимно румънски туристи, зимата оставаме една шепа хора. Но не мислете, че бездействаме, не. Имаме си библиотека и читалище със 150-годишна история, в което кипи активна творческа дейност – имаме си певческа група, клуб за хора́, танцов състав. Организираме си празненства, концерти, ходим по участия и фестивали, печелим медали. Аз ли? Аз играя в танцовия състав, естествено! 

 

2. Пишеш поезия от ученическите си години. Запазила ли си своите творби от този период?

Не, не ги пазя и много съжалявам за това понякога. Ще ми се да видя какви съм ги мъдрила като ученичка. Спомням си само, че те и тогава бяха много искрени, но и наивни. 

 

3. Каква е причината за дългата цели 23 год. пауза в писането? И какво те вдъхнови да се върнеш към поезията?

Беше време на т. нар. преход – време трудно и несигурно, време на борба за оцеляване. В същото това време се появи и синът ми, което още повече усложни задачата. И аз, като един добър родител, се стараех да осигуря всичко за доброто развитие на детето си. Не съм жалила сили, не съм спала, не съм почивала. Къде ти време за поезия! Направо бях забравила, че някога съм писала. На село има всичко, да, само почивка няма! И не че с времето стана по-лесно, напротив – все така тежко и уморително е, но… Предполагам, че на заложеното в теб все някога му идва времето отново да се прояви и ти няма как да избягаш от него. Първо усетих, че имам нужда от поезия и чак тогава Музата ми се върна и тя. Това е. 

 

4. Обичаш ли да четеш съвременна поезия и имаш ли любими автори?

Обожавам да чета съвременна поезия. Имам любими автори, разбира се, и те не са малко, мога да изброявам цял час. Валентин Чернев, Лили Качова, Павлина Йосева, Петя Цонева (това момиче е извънземно!), Валентина Йотова, Кети Рашева, Красимир Чернев, Маргарита Петкова, Камелия Кондова, Ники Комедвенска, Галена Воротинцева, Станислава Василева-Немска, Елица Мавродинова, Александър Калчев, Цвета Иванова, Ивайло Балабанов, Гълъбина Митева, Ива Спиридонова. Има и още много. 

Слава богу, има и много талантливи млади хора – Елена Биларева, София Милева, Яна Котева, Константин Трендафилов, Слави Тодоров…

 

5. Ти пишеш класическа римувана поезия. Смяташ ли, че класическият стих ограничава по някакъв начин авторите в техния изказ?

Напротив. Езикът ни е прекрасен и невероятно богат. И ако един уважаващ себе си автор има достатъчно богата езикова култура, не виждам как един стих би го ограничил да изкаже това, което го вълнува. Има много начини, по които да кажеш „Обичам те“, има много похвати, с които да си послужиш. А и стихът трябва не само да се пише. Стихът трябва да се чувства!

 

6. Обикновено поетите творят през нощта, когато са сами със себе си и с думите. Теб кога те посещава Музата?

Може да прозвучи смешно, но ще го кажа – по всяко време. Тя, моята Муза, е нещо много особено. Идва когато си иска, подхвърля ми една дума или фраза и изчезва като дим. Ако в момента не ги запиша, отлитат завинаги и никога повече не се връщат. Затова, където и да ходя, каквото и да правя, нося най-често една чантичка през рамото, в която винаги имам лист и химикал. Зарязвам всичко и записвам. 

Предимно нощем също. Не ме оставя да заспя, докато не запиша. 

А, да, и в банята, под душа. 

 

7. Какво те вдъхновява да пишеш? Героите в твоите стихове имат ли реални прототипи?

Много неща ме вдъхновяват – любов, тъга, споделено нечие разочарование, детството ми е любима тема, защото моето беше прекрасно, вълшебно. Понякога само една дума е достатъчна да ме провокира. 

А героите ми имат реален прототип, да, и най-често това съм аз. Дали описвам чужда емоция или мое преживяване, повечето ми стихове са в 1 л. ед. ч. Смятам, че така са много по-въздействащи и много по-истински. Аз имам свои собствени критерии за поезия и съм много взискателна към себе си в това отношение. 

 

8. Ти си носител на Национална литературна награда "Бианка Габровска". Признание или отговорност е тя за теб?

Първо е отговорност. Писането като цяло за мен е отговорност, най-вече към читателя. В смисъл такъв, че поезията за мен е нещо много лично, но и сериозно. Поезията трябва да носи някакво послание, трябва да има някаква стойност. Ако нямам какво да кажа на света, с какво да го развълнувам, да го мотивирам, не си позволявам да словоблудствам с римите – вижте ме, аз съм голямата поетеса. Не! Всяка дума трябва да мине през призмата на сърцето, през везната му, и докато не намеря най-точната, нищо не пиша. Затова и имам периоди, през които мълча. Затова и имам стихове, писани понякога и по 2 години. Или както ме научи една приятелка – думите да се забиват като стрела в сърцето! Това за мен е поезията! 

Признанието идва после. Когато има достойна конкуренция в конкурсите, когато има критерий, по който журито отсъжда. Важно ми е да знам къде стоя аз между другите автори и има ли смисъл да продължавам. 

Но ми е важно да знам и дали думите ми намират правилното място – сърцата на читателите. Когато под мой стих видя оставен коментар на човек, когото съм докоснала; когато, срещайки ме, хората ме прегръщат, за да изразят благодарността си от допира до стиховете ми, това признание ми носи още по-голямо удовлетворение. 

 

9. Какво ти дава и какво ти взима поезията?

През 2016-та  претърпях катастрофа. Много тежка катастрофа, от която едва се измъкнах жива. Травмата, която получих, беше много голяма – счупени прешлени, ребра, целия ми гръден кош разбит. Последваха 2 операции през 4 мес. и половина и много дълго възстановяване. И там, в тъмните лапи на болката, докато катерех стръмните стъпала на живота, за да изплувам пак на повърхността, две неща ме спасиха да не пропадна на дъното – обичта на близките ми и Поезията. Нищо не бях в състояние да правя, само лежах и четях. Поезията беше Силата, в чиито дълбини потъвах, и така лекувах душата и тялото си! После, не знам откъде, дойде и стихът „На ръба“, който, след като написах, си повтарях като мантра по 100 пъти на ден. И така оцелях! После се оказа, че с този стих съм дала воля да се справят със трудностите и съвсем непознати за мен хора и съм върнала жаждата им за живот.

Така че никой да не ми казва, че четейки постоянно поезия, се затъпявало или че може да се живее без поезия! Аз не мога! Поезията, думите са Сила!  

А какво ми взима ли? Нищо не ми взима. Безсънните нощи не ги броя. Ако писането е начинът да се изразя, да бъда себе си, бих будувала, докато се наложи! 


10. Любовта е една от основните теми в твоите стихове. Какво е любовта за теб – благословия или проклятие?

Е тука ме хванахте натясно. Има ли точна дефиниция за любов, не знам.

За мен любовта е начинът да покажеш пред света – ей, вижте ме, жив съм, не просто съществувам. То е много клиширано, но… в този смисъл любовта е тази, която дава крила, кара те да искаш да си по-добър, прави те по-осъзнат, по- отворен, прощаващ, силен. Любовта е движеща сила, всичко най-хубаво на земята, най-великото чувство! Разбира се, че е благословия!! 

Това, че прави хората чувствителни, раними, свръхсензитивни, понякога ме кара да мисля, че е проклятие. Но после се сещам какво бих била аз без любов и бързо ми минава.

 

11. Пишеш за мълчаливата любов, за „неслучената“ любов. Можем ли да обичаме тихо или трябва да изкрещим любовта си пред света?

Като ученичка имах един голям недостатък – притеснявах се да говоря пред хора и предпочитах да ме изпитват писмено. Мислех, че с годините съм го преодоляла, но се оказа, че съм се лъгала. Все така трудно намирам думите, че даже понякога и не достигат, но… В един момент ми дойде идеята, че всъщност мога да превърна недостатъка в преимущество. Дали ще е споделена или не, случена или не, любовта е нещо дълбоко лично. Тя не е знаме – да я развееш пред всички, не е клюка – да я разнесеш до ушите на всички. Много време у мен беше тихо, много време мълчах. И реших, че да я изкрещя – не, но да я заявя – мога, да. 

Писането на любовна поезия за мен е начин да изразя всичките бури, бушуващи в душата на един влюбен. И ако читателят не успее да разграничи къде свършвам аз и започва лирическия герой, значи все пак съм успяла с внушението. А какво по-хубаво и драматично (хората обичат драми, нали) от един разкъсващ стих за неслучена любов. Тъгата ражда хубави стихове, мисля. 

 

12. Твоята лирическа героиня е мъжко момиче. Как да бъдем мъжки момичета в днешния суров свят и в същото време да запазим нежността в женските си души?

Да, ние, жените, сме крехки, по-емоционални, по-раними… Не знам мога ли да дам точна рецепта. То е въпрос на осъзнаване на възможностите – на личностни, на физически. Времето, в което живеем, го налага. Всеки ден е борба, всеки ден е война. Отиваш, сражаваш се на „бойното поле“, побеждаваш, а после си пак жена. Знаеш, че нищо не пада от небето и никой не ти е длъжен. Справяш се. После пак си жена. 

Тя, нежността, ти е закодирана по природа. Важното е да я съхраниш. Дали ще си майка или любима, ти си огнището в една връзка, ефирността, красотата, грацията. Да си жена е нещо прекрасно. Да си мъжко момиче е трудно, но не невъзможно! 

 

13. Наближава най-романтичният празник – Денят на виното и любовта. Как да направим така, че всеки ден да празнуваме магията на любовта и всеки ден да подаряваме романтични мигове на любимите хора?

Искам само няколко неща да кажа – ДНЕС е денят – в който да кажеш, макар и една, топла дума или в който да направиш един малък мил жест за човека до теб. Една дума ДНЕС може да те върне от смъртта. Една подадена ръка ДНЕС може да ти даде надежда за дълго. Нужно е само да си представим какъв ще е светът ни, ако изгубим завинаги любимия човек и всички последствия от пропуснатите възможности!

Любовта и уважението трябва да се празнуват всеки ден. Те да са водещи във всичко!



2021-02-06 | Прочетена: 328