Разтурница - Катя Рашева

Катя Рашева

  1. Представете се.

Казвам се Катя Благоева Рашева, родена съм в с. Райнино, област Разград. През 1977 г. завърших Средното специално художествено училище по приложни изкуства в Трявна, живея и работя в това красиво възрожденско градче. Дълги години работих като редактор във вестник „Тревненска седмица“, откъдето датира и любовта ми към прозата, а поезия пиша още от ученическите си години. Публикувам в местни, регионални и национални печатни издания, както и в сайтове за лично творчество в Интернет. Във Фейсбук имам своя страница „Творчество Катя Рашева“.  Имам издадени две книги – „Днес вещиците не горят на клада“ /стихосбирка/ и „Другият живот на Виктория“ /сборник разкази“. Със свои творби съм участвала многократно в алманаси на Габровското дружество на писателите, както и в алманасите на в. „Еврочикаго“, които се разпространяват сред българската диаспора в много страни по света. Носител съм на Априловска награда за белетристика, на Специалната награда за поезия на Община Нова Загора, както и на награди от два конкурса за проза – „Вятърничави истории“ и за любовна проза за наградата Ники Русиновски.

  1. В кой жанр се чувствате в свои води?

Въпреки многото стихове, които съм написала, голямата ми любов си остава белетристиката. Тя изисква повече труд и постоянство, по-голяма ерудиция и по-задълбочена подготовка при писане, посланията в нея са по-ясни и близки до широк кръг читатели. Публикуването в Интернет ми показа, че в България има много четящи хора, които искрено се вълнуват от разказите ми, от разказаните истории. Белетристиката ми е по-близка заради специалната тематика в много от разказите ми – тази за нелеките съдби на жените и за домашното насилие. Всеки разказ е  един човешки живот и това го прави специален сам за себе си. Отзивите, които получавам в Интернет, доказват, че съм на прав път и че съм развълнувала много читатели, особено жените, които често ми пишат.

  1. Какви са посланията, които искате да достигнат до читателите ви?

 

Както вече казах, темата за жените ми е особено близка и най-много разкази съм посветила на тях. Темата за домашното насилие ме кара да адресирам посланията си точно към семействата, към чисто човешките взаимоотношения. И не само в чисто женските разкази, се стремя да излъчвам призиви към повече топлота, към повече човечност между хората. Иска ми се да кажа на всеки читател, че ако обърнем погледите си към доброто, ако се вглеждаме по-често в човека до себе си, светът би могъл да стане една по-добро място за живеене. Друга моя голяма болка е българското село и ми се иска повече хора да се завърнат към корените си, да не изоставят родното място, да не пустее земята. Вълнува ме и темата милосърдие, на която съм посветила немалко стихове и разкази. Тя е особено актуална в настоящето, в творбите си често прокарвам мисълта за бутафорното милосърдие и истинското състрадание, от които всички имаме нужда.

  1. С какво от постигнатото до момента се гордеете най-много?

Особено се гордея с  Априловската награда за белетристика от 2008 г. Там наградата дойде от разказа „Плетачката на дантели“, който е особено скъп на сърцето ми и много личен. Разказът е по живота на пралеля ми Анастасия, който заслужаваше да бъде описан. Друг много скъп мой успех са участията ми в алманасите на в. „Еврочикаго“, които се разпространяват безплатно по цял свят и които ме срещнаха с много интересни хора. С част от тях и досега поддържаме творчески и лично човешки връзки, с които се гордея и които много ценя.

  1. Какви са творческите Ви планове за 2022 г.?

В най-близък план е издаването на сборник с разкази като част от наградата „Ники Русиновски“, това събитие е особено важно за мен, тъй като поради липса на спонсорство в последните години не съм издавала книга. Чисто творческите ми планове включват задълбочено проучване на темата за присъединяването на Южна Добруджа към България през 1940 г. Единият от родителите ми е преселник от Румъния и съм се посветила на написването на разкази по тази тема, по-специално за насилственото изселване на българите и трудните им съдби през този период от българската история.

 

РАЗТУРНИЦА

- Не си играй с огъня, Деспино! - старата ръчкаше чушките с ръжена и не спираше да мърмори. - Не се ли налюбихте, не се ли наситихте, стига си ни срамила пред цялото село!

Деспина си търка петите на чешмата и хич не ù е до мърморенето на майка ù. Тоя монолог се повтаряше всеки път, когато получеше нишан да се вижда с Чернико. Хитра беше старата лисица, познаваше дъщеря си и по погледа ù усещаше кога се стяга за любовна среща. Дойдеше ли някой да върже петнистия кон на Чернико на поляната, тя си знаеше, че след час-два ще я чака. Този път едно момче доведе коня още по обяд. Деспина грабна една кошница и викна по посока на сайванта:

- Отивам до лозето, да видя гроздето дали е станало за бране!

Мъжът ù не реагира. Тя, Деспинка, си знае работата, няма защо да ù се бърка. Кротък и незлоблив, човечецът и до ден днешен не вярваше на късмета си – сирак, без пукната пара, без имот, се беше оженил за хубавата Деспина сякаш на шега! Беше хубава, бяла и червена, с дълги руси плитки, на нивата работеше за трима и по трима момци въртеше, но без зестра и без чеиз никой не я поиска за жена. На 22 години вече я смятаха за стара мома, пак въртеше мъжете, но този път женените. Докато не се завъртя край нея Чернико Черния, луд и бесен за девет села, на всичко отгоре – младоженец. Нямаше и месец, откак се беше венчал, а вече се знаеше, че е набил младата си булка. Не че беше толкова лош, лошо му беше пиянството – две-три чаши ракия и го хващаха лудите. Като ерген посягаше и на майка си, и на баща си, та побързаха да го оженят, да се отърват от дивия му нрав. Прости ми, Боже, - кръстеше се майка му, - затрихме момичето, ама не се трае вече! А младата невяста я докараха под венчило като добиче на заколение – Люца гледаше уплашена, триеше с червеното си було сълзи и сополи, и не знаеше от радост ли плаче или от страх...

Черния Чернико отдавна беше хвърлил око на Деспина, но майка му дума не даваше да се издума – на село мома без чеиз, на която баща ù нямаше и ниви за даване, беше едно нищо. Такива като нея ги женеха набързо за някой вдовец с дребни деца и ги отписваха. Черния се въртеше около къщата им като вълк около кошара, дебнеше я деня и нощя, докато най-сетне след една седянка я настигна пред портата и я затисна с едрото си тяло. Голям българин, як и корав, опря гърди в нейните и я ухапа по гушката. Деспина примря в прегръдките му. Колко различен беше той от простоватите селски момчета, които се разтреперваха само като я докоснеха по ръкава! Кучетата лаеха като бесни, момичето примираше от срам и страх, а на Черния окото не му мигваше – бръкна в пазвата ù и като докопа настръхналите ù гърди, изръмжа:

- Ще те изям, Деспино, като вълк агне ще те изям!

В къщата запалиха лампа и той се сепна. Остави я на вратата разтреперана и потна, и се шмугна в тъмния сокак.

- Утре вечер пак, отсега да си знаеш! - долетя гласът му от тъмното.

Изгорях, Божичко, изгорях, - повтаряше си Деспина, - изгорях и се затрих. Защо не се развиках, защо не избягах... че той вчера се ожени... - сърцето ù блъскаше лудо, коленете ù трепереха и тя разбра, че е настъпил часът ù. Нямаше да се отърве, нямаше да му избяга. Венчани или не – той щеше да е!

Венчаните мъже не ходеха по седенки. Деспина не отказваше да се повесели с дружките си и техните момци, но Черния от яд не се побираше в кожата си. Тя стоеше по цели вечери, често и по цели нощи, уж предяха или плетяха, но май гледаха само кой до кого ще седне и кой с коя да се закача... На Черния му чернееше пред очите – представяше си я там, в затоплената одая, сред другарките си, запретната по бели ръкави, топла и бяла, сочна като узряла праскова, а около нея ергените обикалят като песове с изплезени езици... и му идеше да убие някого. Няколко пъти се сби в кръчмата, налиташе така настървено, че по-старите мъже го привикаха отвън и му извиха ръцете.

- Озапти се, ей момче, женен човек си, гледай си булката! - първи го цапардоса шурей му Васил, братът на Люца. - Като не можеш да я прежалиш тая уруспия Деспина, вземи нея да заколиш, какво налиташ с нож на хората!

Ще я заколя, не, ами курбан ще сторя от нея, пък после мене си ще убия и в един гроб ще ни заровят! - пънеше се из камъните и ръмжеше като мечка, идеше му човешка кръв да пие. Но зърнеше ли в мрачината пъстрите поли на Деспина, усетеше ли белите ù ръце около врата си, всичката му кръв слизаше в слабините и в главата му ставаше леко, леко... сякаш не бяха човеци с нея, а ангели... душите им се рееха над плетища и дувари, докато телата зажаднели се притискаха едно в друго. Деспина се виеше около него като змеица, обгръщаше го с горещите си бедра и тихичко стенеше... Веднъж, като заситиха глада си, вместо да запали цигара като друг път, Черния се тръшна в сеното по очи и заплака като дете:

- Ще я убия, Деспино, ще я заколя тая ялова дъска, или и тебе ще убия, и мене си!

Сластно отпусната, Деспина скочи и закърши ръце. Как щеше сега да му каже, че е бременна, той луд е полудял, ще вземе да направи някоя лошотия... после да гние по затворите, а тя, клетница, на въжето да се закачи, позора си няма да измие!

Дните минаваха. Живееше в транс, вареше билки и отрови, блъскаше се с юмруци в корема, вдигаше тежките чували с жито, но нещото в нея растеше, усещаше го. Жилаво и силно като баща си, проклет да е! - ридаеше Деспина и се молеше на Господ или гръм да я удари, или кола да я прегази, но да не доживее позора да ù викат мома с копеле....

Но Господ не ù изпрати гръм, нито кола, изпрати ù Сирак Стойко. Тя бъхтеше с все сила жилавите пънове на дръвника и кълнеше уж къщата, дето е без мъж... наоколо хвърчаха трески и не усети кога момчето беше спряло до плета. Гледаше я с огромните си, тъжни и тъмни като запустяло езеро очи, и стоеше като хипнотизирано.

- Какво ме гледаш, Стойко, ела да помагаш, не видиш ли как се мъча! - гласът ù беше нисък и плътен, но в пищния октомврийски следобед прозвуча като писък на граблива птица.

Момчето влезе и грабна брадвата. Младо беше, здраво и изпечено в работата, спореше му. От къщата се показа майка ù, опряна на два бастуна. Само един поглед ù беше достатъчен, за да разгадае какви мрежи плете дъщеря йù. Плете и ще го омотае, намери си бунак да ù умие очите... тя си мисли, че не знам, ама я чувам през стената как плаче нощем... с двата крака е в катрана! - Въздъхна тежко и викна на дъщеря си:

- Покани го в собата да хапнем каквото дал Господ, че то каталяса, горкото момче!

Сложиха софрата и му наляха ракия. Нагостиха го и на ситото, затоплено ратайче, свикнало да спи в обора при кравите, краката омекнаха. Деспина го катурна на миндера, зави го и отиде да залости вратата. После духна лампата и се вмъкна под завивката само по риза. Мамо, - прошепна в просъница той, а Деспина се притисна силно до него, като го галеше и му шепнеше в ухото: „Не е майка ти, аз съм Деспина, сега аз съм ти майка и баща“...

Ожениха се толкова набързо, че на клюкарите устите им се изкривиха. Цялото село се повлече да ги гледа как се венчават в църквата, но като нямаше свирни и песни, младоженците се прибраха вкъщи само с кръстника си. Още от вечерта Деспина закла и опече големия пуяк, сега наточи вино и ракия, и това ù беше сватбата. Наредиха се около голямата софра и майка ù викна пред всички:

- И да си опичате акъла!

Знаеше се кой трябва да го опича. Деспина искрено се зарече повече да не се вижда с Чернико, разхлаби ластика на фустата си и тръгна из селото с големия корем. Да беше се свила, да беше се засрамила, селяните щяха да я подкачат и да ù се подиграват. Но не – тя тръгна с мъжа си по гости на близки и далечни роднини, видимо изглеждаше щастлива и не спираше да го хвали колко работен бил, колко прибран и спестовен. Стойко пърхаше от щастие край нея, гледаше във всичко да ù угоди и каквото да го попитаха, повтаряше само: „Тъй, тъй, тя Деспинка по-добре знае“.

Като ù дойде времето да ражда, бабите не се стърпяха: Тюууу, другите невести по три деня се мъчат, тая го изсра като коте! Седмаче било! Я гледай какво е голямо и как реве... седмачетата сини-посинели, едвам мяцат и я оживеят, я не, а това... „седмаче“!

Деспина пое изкъпаното и повито бебе и се тросна:

- Голям баща – голямо дете! Якичко е като него и ще оживее, то се знае!

Кръстиха детето Нестор. Сирак Стойко се привърза към малкото както само сираците могат да се привързват. Дундуркаше го като жена и всяка вечер помагаше да го къпят. Момченцето кокореше сините си очи в него и на Сирака му прималяваше от радост – на Деспинка прилича, с тез сините оченца, ама като мен ще е, я виж как ми стиска пръста!

А Черния? - Ех, да можеше Черния да литне, да кацне в техния двор и да им изкълве на всичките очите... Напиваше се всяка вечер и беснееше, блъскаше и риташе де каквото свари. Една нощ отвори собата, дето спяха майка му и баща му, и без да пали лампата, отиде до леглото. Знаеше, че старата спи винаги от външната страна, хвана я за гушата и я разтърси:

- Малеее, зачерни ме, мале, жив ме погреба! - ревеше и се мяташе като звяр, биеше с юмруци по стените. Ръката му потъна в прозореца, шурна кръв и Черния седна на пода. Кръв, кръв искаше черната му душа! Една жена имаше на света за него, а той я даде наготово в ръцете на оня помияр... идеше му да грабне ножа и да му пререже гърлото.

 

Деспина бягаше и се криеше от него като от чумав. Знаеше, че веднъж да я докопа, да я нацелува и нахапе както някога, с нея е свършено. Носеше образа му в себе си, сънуваше го, говореше му насън, а наяве мълчеше с часове. Мислеше само и единствено за него, за него... животът се мотаеше около нея и сякаш не я докосваше. След раждането нито напълня, нито отслабна. Беше си все тъй пъргава и лека, но в погледа ù нещо се беше променило безвъзвратно – сините ù очи, които Черния някога целуваше в захлас, бяха угаснали. Копаеше и жънеше, въртеше къщата, грижите край дете и стара майка я изцеждаха. Вечер беше като пребита, лягаше си рано, а спеше само по два-три часа. Стоеше будна с часове в огромния креват, до нея Стойко сладко похъркваше, понякога се пробуждаше детето. Деспина ставаше да го накърми и отново се заковаваше с отворени очи. Мислеше, мислеше, мислеше.... сякаш преди и след Черния не беше живяла...

Една нощ се стресна, скочи боса и отиде до прозореца. Залепи лице на студеното стъкло и чу как нещо тракна. Някой хвърли камъче. Наметна някаква дреха и тихо се изниза от къщата. Черния я чакаше на тяхното място, придърпа я върху сеното и бясно я зацелува. Деспина сключи ръце и нозе около него.

Животът отново започна, а двамата сякаш загубиха представа къде се намират и в какво време живеят. Чернико отиде на курсове за шофьор, а Деспина стана шивачка. В селото откриха цех и по-младите жени се втурнаха натам. Беше им омръзнало да блъскат по нивите, не им се робуваше на стиславата земя. Отрязаха си косите, подносиха европейски дрехи и вече не ходеха по седенки. След шивашкия цех, селото се сдоби с читалище. Всяка събота ставаха големи вечеринки, научиха се на валс, румба и танго. Старите роптаеха и чумосваха, но на младите тия танци се харесваха до немай къде – можеха открито да се държат за ръце, да се прегръщат и да си говорят, без бабите да ги гледат в устата. То се знае, Деспина не пропускаше вечеринка, сама си уши плисирана рокля, а учителката ù направи косата. Отначало Стойко ходеше с нея, но му беше скучно и съклетно, нито му се танцуваше, нито му се седеше на стол до стената. Махна с ръка и я остави да се фръцка по вечеринките наравно с момите. Деспино, разтурнице, - опяваше майка ù, - зная аз зарад кого ходиш по вечеринки, ще му разтуриш на човека къщата! Огън да ви гори и двамата, дето нямате акъл и ни за дом, ни за деца мислите! - В отговор Деспина тръсваше букли, навити на хартийки и преспокойно си гледаше своите си работи. - Тю, как не я затвори тая мръсна уста, ма, мамо, как не млъкна? - и толкова!


Катя Благоева Рашева е родена на 8 ноември 1958г. в с. Райнино, област Разград. През 1977 г. завършва Средното специално художествено училище в Трявна, живее и работи в Трявна. Поезия пише още от ученическите си години, има публикации в местния, регионален и национален печат. Дълги години работи като редактор във вестник „Тревненска седмица“, оттам започва и голямата й любов към белетристиката. Има издадени две книги: „Днес вещиците не горят на клада“ /2000 г., стихосбирка/ и „Другият живот на Виктория“ /2007 г., сборник разкази/. Продължава да публикува в регионални и национални печатни издания, както и в специализирани сайтове за лично творчество в Интернет, със свои творби участва в алманаси на регионално и национално ниво, както и в изданията на в. „Еврочикаго“, в техните алманаси за нова българска литература, които се разпространяват между българската диаспора в много страни по света. Носител на Априловска награда за белетристика за 2008 г., има награди и в няколко национални литературни конкурси /2020 г. Специалната награда за поезия от конкурса на Община Нова Загора; Първа награда в конкурса за любовна проза за наградата „Ники Русиновски“ през 2021 г. и в конкурса за хумористичен разказ „Вятърничави истории/.  

 

 


2022-02-11 | Прочетена: 703