Умен е бил човекът, който е казал: "Телевизията е единственото сънотворно средство, което се поглъща през очите." Не че не ми е приятно, когато съм уморен или мързелив, да дремя пред телевизорa. Или да го ползвам като фон за по-приятни занимания. Но не ми липсва особено, ако нямам в стаята, а преди години изобщо не ми липсваше. Фен бях на хиперпродукции - на хипертелевизионно предаване.
Излъчваше се с любезното съдействие на Г-жа Жълта Преса - ексцентричната, многолика мултимилиардерка, с напластен като маска грим. Със съдействието на приятелката й - Лайф Стайл, за която първата със зъл език твърди, че изобщо не била мома, и дори жена не била, а травестит в женски дрехи. Със съдействието на Принцеса Новина, онази, със змийския език и бесния поглед, с белега под брадичката, с честното лице и коварната усмивка. За която не е тайна, че е толкова влюбена в своята играчка - огромния оптически обектив, че всичко, което не е вкарала в цилиндричното му тяло, за нея не е истинско. И не престава да снима, за да превърне в истина онази реалност, която за нея е била само идея в света на светлосенките, преди да бъде уловена в апарата й. Минава за честна, а всички знаем, че е авантюристка. Със съдействието на медийни звезди - тези, които за ден будят възхита, а на следващия биват убивани или потъват в забрава. И още хиляди по-влиятелни или по-малко влиятелни съпродуценти и рекламодатели.
Гледах предаването на двадесет и един инчов екран. Толкова е прозорчето на вестникарската барака. Усещането е, че си в търбуха на блясъка. Същият, който се излъчва от нормалните телевизионни апарати. Защото всичко, което се предава по телевизията, се намира по кориците на списанията и заглавните страници на вестниците, препречили погледа ти към реалността, не заели само онези двадесет и един инча. Частица лошо смляна идея си, а животът навън прилича на предаване. Малко по-различно от предаванията, които същият този живот следи. Малко, но н е особено. Аз пък следя него. Кориците на списанията са като резюме на това, което ще видя след време, в следващите серии.
Абонирал съм се за няколко човека, които следя. Други просто ми се натрапиха. Дядото, който на път за пенсионерския клуб зад будката всеки път ми разказваше след "здрасти", колко неикономично било пушенето. Една - като изплъзнала се от кориците, служителка в офисите на мобилен оператор, намиращи се точно зад гърба ми. Няколко ученички - птички, които все на тумба се движеха. Обикновените чакащи на автобусната спирка от лявата ми страна...
Вече съм от достатъчно време. Знам за измененията, които ще настъпят. С всички, виждам ги по кориците. В началото модите и идеите винаги приличат на налудничави. "Истините", за които се пише, че са истини, нямат нищо общо с тази, която се вижда и чува пред двадесет и един инчовия екран. След време онова, за което съм чел и съм виждал по кориците и титулните страници, вече се вижда и чува от двадесет инчовия екран, а списанията и вестниците са изпълнени с резюмето на следващите серии.
Предаването е явно доказателство, че животът подражава на масовата култура. Но кой прави масовата култура, нали пак този живот! От къде се взима? От извънземните, за които чета в изданията, които вече не вървят? На времето се харчеха. Написал съм даже няколко статии, млад и зелен, за подобни. Не знам откъде се взема масовата култура, но знам откъде се вземат статиите за извънземни. Когато младеж си няма работа, но пък си има въображение и прилична стилистична техника, той вече има близки срещи от трети вид.
Нямам друг изход от дяволския кръг размишления, освен да изключа двадесет инчовия екран. Да щракна ключа на будката и... да вляза в предаването. За да разбера има ли нещо повече от форматната схема.
Има... И то е далеч от очите на другите - душата, която желае и избира собствен сценарии. Но дори да няма бягство от предаването, едно не може да се отрече: то е много по-интересно от онези, на които подражава.
Прочетена от 711