Отминаха празниците за този месец. Първи март, трети март, осми март. Едни ги празнуват, други ги отбелязват със съмнение и насмешка, трети ги почитат. Аз, определено не съм от тези, склонните към насмешка и отричане. И обичам празниците. Най-вече подготовката за тях. Но напоследък не успявам да им се насладя. Често заради заболяване на тялото, а понякога и заради душвено такова. Не че те не са свързани, напротив. Исках, макар и следпразнично, да напиша една празнична колонка. Впуснах се в търсенето на добрата новина... И ударих в стена от... "убитата Радостина", "паднал клон счупи гръден прешлен на жена", "Дянков да си даде оставката", "вдигат с два процента здравните осигуровки", "Боби Михайлов да се маха по най-бързия начин", "кървава баня в Нигерия", "Сидеров буйствал без имунитет", "за два месеца фискалният резерв е стопен", "убийствена зима", "пореден скандал", "задава се нова криза"... Само аз ли не успявам да я видя добрата новина? И наистина ли тя не се случва? И толкова ли са тежки тези месеци, както твърди премиерът Бойко Борисов (не влагам никакви политически или оценъчен оттенък във въпроса си.) Само аз ли се опитвам да запазя вярата си, че всеки ден се случва нещо хубаво, което може да се превърне в новина, стига да има желание. Само аз ли се опитвам да не забравям, че нещата не могат да са толкова объркани, изпуснати и отишли по дяволите, че да не се намира нито един работещ механизъм за постигането на по-добро образование, икономическо състояние, социална грижа и подкрепа, като цяло за постигането на едно достойно и съставено от добри новини съществуване на жителите на тази планета. В световен мащаб имаше криза - да. Но всяка криза има своя смисъл, само ако излезем от нея повече хора, по-задружни и научили си урока. Тоест, вече знаем какво трябва и какво не трябва да правим, за да не изпаднем отново в криза. Или по-точно, като изпаднем, как да излезем от нея. Кризата е показател за движение, за промяна. Кризата идва, за да ни изкрещи нещо, което е много важно да чуем, но не сме допуснали до себе си, когато то е прошепнато, казано, посочено. И се е наложило да бъде изкрещяно. Кризата идва, за да ни научи и да ни накара да си зададем въпроси. Знам, че звучи много банално, но всяка криза, в същността си, съдържа въпроса "На къде си тръгнал, човече?"(когато е лична) или "На къде отиваш, човечество? Какво от миналото забрави да вземеш и какво в повече взе, че онова бъдеще, сега настояще, не ти е добре и го наричаш криза?" (когато е всеобща). И някак ме отведоха тези въпроси към едни много стари времена. Не, не бързайте да спорите с мен, че не е нужно в двайсет и първи век да живеем така, както хората са живели в първи век. С това съм съгласна. И няма да призовавам никого с каквито и да било за природосъобразен, свързан с природата живот или подобни апели. Зная, че това са безсмислени думи в този век. Няма как да орем земята така, както са го правели дедите ни. Няма как и да отглеждаме децата си така, както са отглеждани бабите ни. Дори и както сме отглеждани ние самите. Това са минали времена и работещите тогава неща сега са неефективни и ненужни. За себе си съм направила своя избор. Не мога да отглеждам необходимата ми храна, за това си я купувам от магазина. Каквато е такава. Природосъобразна, полезна, вредна... И зная, че, за да бъдат задоволени моите потребности (не само от храна), са нужни действия, които в голяма степен са вредни за природата, а от там и за хората. Приела съм този факт и не се терзая, не се тормозя с чувство за вина. Защото това означава, че трябва да се чувствам виновна за това, че съм създадена така - с потребност от храна, сън, духовност, удоволствие. Но не мога да приема, че на 1-ви март, например, млад човек, туко-що купил цвете за любимата, за майка си или за колежката, която има празник, секунда след това е готов да изблъска всеки, по случайност оказал се на пътя му, защото бърза да хване мотрисата на метрото. И дори да не забележи колко човека е ударил, да не говорим да се спре и да се извини. Мисля си, че това не е свързано с начина на живот и с онези неща, от които не можем да се откажем, защото са ни нужни. Не мога да приема, че може да стоиш на свято място, да развяваш българския трибагреник и в същото това време да запалиш цигара, без да се интересуваш, че зад теб има количка с бебе, което, любопитно като всяко бебе, успява няколко пъти да се изгори на цигарата ти, без дори ти да забележиш, а след това спокойно да хвърлиш цигарата си на улицата. На другия ден или вечерта да обсъждаш колко е мръсен градът, в който живееш, защото поредният кмет не може да се справи с проблема с чистотата. Може би, това също е в резултат на живота, който живеем. Но аз не мога и не искам да го приема. Днес беше особен ден за мен. Последователно се срещнах с двама приятели и в уж неангажиращите разговори с тях, разбрах поне две неща за себе си. Първото беше, че съм се родила в грешното време, но, от друга страна, не зная кое време би било по-подходящо за мен, такава, каквато съм. В ранните векове нямаше да имам достъп до книгите, а да си призная, това е един от най-големите ми кошмари. В по-късните векове щяха да ме изгорят на клада. В още по-късните и по-близки до нас векове, най-вероятно нямаше да доживея сегашните си години... На следващата среща непринуден разговор за Джони Деп и личните му проблеми, създавани от необходимостта да изиграе определени сцени в новата си роля, ме удари за пореден път с осъзнаването, че живея в някакъв мой си свят, в който има място за много малко неща и определено проблемите на Джони Деп или на Мадона, на Ивана или Преслава, на този или онзи, преживяващ себе си като елит, нямат място. Живея в свят, изпълнен с някакво бледо мечтание, където дори не искам да допусна да влезе нещо, което може да разруши хармонията му. В моя свят мъжете все още подаряват цветя на съпругите си, не защото те имат празник или пък от чувство за вина, а защото не са забравили езика на цветята и искат да им кажат нещо. В моя свят усмивките на децата са широки, а очите им се смеят и рядко познават сълзите. Дори цветята в моя свят са усмихнати. И най-вече в моя свят непрекъснато се случват неща, които създават добри новини. Та си мисля толкова ли е трудно да се намери добрата новина. Ако е трудно, нека си я създадем тогава. За нас си, за децата си, за утрето си.
Моята добра новина от нас. В моя свят си я има. Видях се с двама приятели, които знам, че ме обичат. Единият не бях виждала от повече от година, но знаех, че пространството не е разделило приятелството ни. И днес разбрах, че така си е и било. Обичта умее да преодолява пространствата. Другият го виждам през ден, но знам, че, дори когато думите ми го нараняват, той е готов да застане до мен, ако имам нужда от това. В дома ми цари хармония и любов, синът ми ме посреща здрав, усмихнат, с целувка и прегръдка. Родителите ми, макар да живеят отделно от мен, не заспиват, ако не сме си пожелали лека нощ. Книгата, която започнах да чета вчера, се оказа интересна, питаща и даваща. А сега ще питате къде е добрата новина? Обадихте ли се на приятел и казахте ли му, че го цените? Да. Добра новина - приятелството съществува, има го и може да накара кризата да избледнее. И това е така не само за мен, а за толкова много хора. Посрещнаха ли ви с целувка? Да. И толкова много хора са били посрещнати с целувка и любов днес. Толкова много, че, ако цялата тази положителна енергия, която се е създала, бъде насочена към небето... Я си представете колко звезди ще се родят!!! Та така - ето я моята добра новина за днес. Раждат се звезди...
Прочетена от 348