Днешният материал ще е по-различен от очаквания. Да, отговаря на неделната тема - „Обществото на мъртвите поети". Но тъй като през седмицата се навършиха 130 години от рождението на големия български творец Йордан Йовков, ще си позволя да променя тази си статия. Вярвам, че няма българин, който да не познава биографията на този писател. Затова и аз няма да се спирам на данни като родил се, живял, написал...
Спомняте ли си онези часове по литература, в които дълго проследявахме полета на бялата лястовица, и заедно с Нонка отправяхме взора си към жиците, за да зърнем тази вълшебна птичка, която носи щастие и изцеление? В тези часове дискусиите и анализите докосваха теми като трагедията на семейството, умелото перо на автора, който пише историите си по действителни случаи, но ги описва така, че от конкретни и интимни преживявания, те се превръщат в общочовешки и общовремеви. Още оттогава у мен някак се загнезди въпросът какво толкова е направил този човек - Гунчо - та децата му така умират и той все не успява да ги отгледа. След години отново се върнах към този разказ. Така както непрекъснато се връщам към написаното от Йовков. С първия ред на разказа Йовков ни въвежда в „бедата" на неслучайния посетител на Моканина. Сиромах и с „грижа в очите". Две-три деца му умират като малки, отглежда Нонка до момичка, ама ето сега и тя болна... В училище никой не захващаше разговора в посока - „ама защо все така му се случва?". Други бяха акцентите. Само че, както би казал и учителят Йовков, училището няма за задача да ни дава готови отговори, а да ни научи да търсим познанието. Чрез любопитство, чрез питане, чрез мислене. С какво се прехранва Гунчо? И чий грях плаща? Дали е грях на рода? Или пък негов някакъв, от онези големи, за които и цената е много висока? В самия разказ нямаме много информация за Гунчо, за рода му. Единственото, което авторът споделя с нас е, че Гунчо продава хума. Дали е случайно това? Дали продава хума и после купува риба, грозде или продава зърно и после купува риба, грозде, тази конкретика до колко е свързана с разказа, с надеждата, с лястовичката и Моканина? Не зная. Но все си мисля, познавайки цялото творчество на Йовков, че той ненапразно ни казва какво точно продава този човек. Хума. Тоест, земя. А от какво е болна Нонка? По жътва легнала й зъмя на гърдите и оттогава вехне девойката. Не зная за вас, но на мен тази връзка зъмя - земя ми навява доста асоциации. Особено, ако погледнем тези две думи, изписани по стария, нашия си начин на писане. (Ех, как ми липсва тук онзи шрифт, дето Ники Комедвенска ползва в статиите си!) Ами, ако Гунчо, опитвайки се да осигури живот на семейството си, сам е виновен за бедата му? Да търгуваш със земята, тази, която си призван да обработваш, за да даде плод? Тази, която си призван да пазиш и почиташ. Разказ за надеждата е „По жицата", символ на цялостното творчество на писателя става бялата лястовица. Но за мен това е и разказ за греха, за силата на греха, за наказанието и цената, която плащаме за изборите си, за решенията си. И продължава мисълта ми нататък да рови и дълбае... Дали пък това познание - за греха и избора, за наказанието и изкуплението - не се е видяло прекалено опасно на някой, та дори и не се разглежда, когато се учат произведенията на Йовков? А наред с всички други теми, в цялото му творчество тази е като нишка сребърна, която ни води. Може би най-пряко и директно е заявена в други негови разкази и най-вече в „Старопланински легенди", особено в „Индже". Помните го, нали? Онзи Индже, заради който е „заплакала гората", та и планината. И сборникът разкази, от който излиза само първият том. Вторият бил готов, така знаем от останалите писма на самия Йовков, но той умира някак бързо и скоротечно след излизането на първата част. Отново моята мисъл пита „Защо?". Дали защото, както казах, някои от посланията, някои от изводите са опасни и не трябва да се разбират от „обикновения читател"? Независимо дали авторът им е бил или не член на масонска ложа, независимо и, ако е бил, каква е била неговата лична мотивация за това членство? Някак модерно стана напоследък в публичното пространство масонството. И някак нездравословно, според мен, се търсят имена-символи, които са били членове на масонски ложи. Част от тях вероятно са били, част от тях - не. Част от тях са намирали своето място и своите съмишленици там, други - своите бизнес партньори. Трети... те са търсели познание и отговори. И са задавали въпросите си - на нас, тези след тях. Да потърсим ние своите отговори и да зададем въпросите си. Всеизвестно е, че когато Йовков подготвя отпечатването на „Старопланински легенди", той дава ясни указания за това как трябва да бъде подредена книгата му. Кой разказ след кой следва. Не защото е бил себичен и несклонен към диалог. Просто е следвал вековна схема - тази на митологичния разказ. Защото тази книга не е сборник разкази, тя е роман, с акценти върху определени периоди и събития. Тези акценти са разказите. А всяка митологична схема предполага раждане на чудото, ясна хронология, макар и с преплитащи се времеви нишки, пространства и герои. Вярвайки на своя читател, Йовков рядко е слагал ясни датировки, рядко е споменавал сезон. Но е дал толкова много подробности в описанията, че внимателният читател и сам да може да достигне до изграждането на света на „Старопланински легенди" - пространствен и времеви. Питали ли сте се защо първият разказ е „Шибил"? Заради романтика на тази обречена любов? Заради залязващото вече в този му вид разбойничество? Ето и първият знак от автора - Шибил е историческа личност. Дали в реалността е загинал така, както е описано в разказа, няма значение. Въпросът е, че може да бъде видяно времето, проследено и наместено в картата на света. Или надписът на чешмата, построена от хаджи Вълко, или онези синове на Емин-ага, за които си говорят „белобрадите войводи" в „Индже"? Същите тези, чиято майка е принудена да напусне селото и близките си в „Най-вярната стража". Някъде авторът ни дава и ясни знаци, та да не се объркаме в съставянето на картата - „Юнашки глави" - „1876 г. - 7 май". И тук ще кажете вие, дето сте си направили труда да прочетете този материал, ти се объркват сметките, защото „Юнашки глави" е преди „Индже". И ще сте прави. И не съвсем. Споменах вече, че книгата е изградена като един митологичен свят. В този свят понякога времето се преплита, изпреварва, за да се върне отново. Нагъва се някак, за да срещне един с друг. Така както Прометей е видял раждането на онзи герой, който ще го освободи от оковите. Раждане, което ще се случи... Така както „беловласите воеводи", които ще провъзгласят Индже за цар български, реално още не са се родили, когато са се събрали на Бакъджиците. Никола Узуна, Добри войвода... Не е грешка на автора, не е. Просто трябвало да ги има „Юнашки глави", та да може в „Постолови воденици" да се обърне Сътворението, дяволът да сътвори козата и да тръгне отново светът. Това са двата разказа вододел в сборника. Вододел, от който почва нещо отново, за да стигне... до Игликина поляна. Онази поляна, дето е всевечното хайдушко сборище. Но сборище на хайдути, свободни и избрали волността. Хайдути, обрекли се на една друга идея. Идеята, която ще роди Раковски и Каравелов, Левски и Ботев.
Грешка е, грешка е този мой материал. Да се опитам в малкото пространство на две - три страници да описвам огромния свят, изграден от Йовков. Свят, различен в различните му книги и еднакъв с потребността му да провокира у читателя си не само сърцето, но и ума. Не само разума, но и онази мисловна дейност, която ние наричаме анализ, а древните - дирене. И всъщност, най-добрият начин да почетем този голям български творец, е да си сипем чаша вино, да отворим негова книга и със сърцето, с ума и душата си да поговорим със Словото му. Да го допуснем в себе си и да го оставим да ни води. Към въпросите, към търсенето, към истината.
Поклон пред теб, Учителю!
Прочетена от 1020