Не е с рогца и тризъбец, нито винаги е червено. Онова човече в нас, малкото. Изобщо не прилича на изображенията си в анимационните филми или кинокомедиите, дори не прилича на онзи от "Философските новели" на Волтер, наш лош съветник. Всъщност то не е едно, най-малко дванадесет са, понякога са и двадесет и четири, според представителни данни от източник, който няма да посоча, броят на малките същества достига тридесет и девет, но аз май съм счупил рекорда, защото веднъж преброих четиридесет и шест. Общото между тях всичките - между моите и твоите човечета, между малките човечета на цялото човечество е, че те винаги са безумно прави. Истината им е догма. На тях не им се противоречи, защото те - малките човечета, са основният параметър за истина, по която следва да се равнят красотата и справедливостта, моралното и стойностното от всички категории и вкусове. Общото между тях всичките е, че те винаги звучат мъченически, но непримиримо, борчески и крайно уверено в себе си. Те винаги се опитват да оправят света, но е изключено и за миг да се усъмнят, че може и да не са прави. Общото между тях всичките е, че те се обаждат, когато човек поради една или друга причина е изгубил едно или друго нещо. Често се случва да имат право, но биха звучали по същия начин, дори и да го нямаха. Общото между тях е, че дори когато са в правото си, те не са от голяма полза. Може да са добри съюзници на бунтовния дух, но също тъй могат да му бъдат и много лоши. Често те изместват необходимостта ни да имаме същия този бунтовен дух. Малките човечета в нас, които говорят с нашите усти в кръчмите. Или се разкъсват от яд из форумите. Пишат - анонимно или не, нашите пръсти из блоговете. Те дори не се бунтуват истински, защото истинския бунт преследва някаква цел, а те обикновено нямат такава. Нито пък, ако я имат, толкова желаят да я постигнат. Тяхната цел е по-скоро да накажат преносителя си - този, който чува гласовете им и изобщо ги понася - нас.
Не е с крилца и ореол, нито винаги е бяло. Онова човече в нас, другото. Често даже го няма. Често и да го има, от него няма никаква полза. На друго трябва да разчитаме. На собствения си ръст над гласовете. Не можем да им запушим устите. Но и да можехме, мисля, че не е редно. Те са си богатство. Погледнем ли ги от достатъчна дистанция, въпреки, че са в нас самите, можем да ги видим. Тогава сме способни да забележим грешките и слабостите им. И да не ги допуснем. Защото, щом тези човечета са в нас, техните слабости са ни типични. За тези, които пишем, е още по-добре да ги имаме, защото можем да ги превърнем в свои герои, а и чрез тях опознаваме по-добре човешката природа. Но и онези, които не пишат, могат, най-малкото, да се позабавляват за чужда сметка, без да наранят някого и без това забавление да се доближава, по какъвто и да е начин до злорадството. Трагично е обаче, когато пишещ човек им се отдаде. Когато не може да преглътне, че не е успял да издаде или издадената му книга е по-малко продавана, когато медиите не са му обърнали внимание, а на друг са обърнали, блогът му е по-малко посещаван или ъв форума са му писали по-малко фенове и фенки ласкателни отзиви, не е спечелил конкурс или по поръчка на световната конспирация родното му село не му обръща достатъчно внимание. И е забълвал "змии и гущери", вместо да се наслади на шанса, който все пак му дава животът.
През неуспехи сме преминали и преминаваме милиони пишещи, всеки ден. Малцина са щастливците, на които все им върви. Господ им помага, да не обиждаме ръката Му, защото утре може да е благосклонна и към нас. Благословени нека да са, защото утре може да сме на тяхно място и освен успеха си, да имаме нужда от чуждия благослов. Нека да не се заблуждаваме: "хора на изкуството сме, по-чувствителни от останалите, по-тежко приемаме". Това не е вярно! Напротив: изкуството ни се явява лек и утеха, а други нямат дори и това. Колко е лесно с богатото си въображение да погледнеш на себе си като на герой. Да погледнеш на изживяването си като на разказ. Тогава можеш да видиш и красотата на загубата си. И да видиш колко много повече може да си спечелил. И ако някой неуспех не те е накарал да се почувстваш автор, дал ти е шанса да се почувстваш герой.
А това изживяване понякога повече си заслужава!
Прочетена от 436