На 13.02.1865г. в малкия градец Пирдоп семейството на един тъкач посреща голяма радост. Ражда им се син, на когото те дават името Тодор. Бащата, който бил грамотен и не се страхувал от работа, не оставял семейството си в нужда и накрая, с подкрепата на местен чорбаджия, е избран за селски рабушчия (нещо подобно на бирник). След Освобождението опитал късмета си като кръчмар, но не му провървяло и той се върнал към земеделието. Строгостта и властта на бащата били смекчавани от благостта и любвеобилието на майката. Ако се чуело в село, че някъде има болен, тя се притичвала на помощ - прeглеждала недагъви, раздавала на бедни, подкрепяла. Tя изповядвала някаква нейна си мистична религиозност, която и давала сили да продължи и в най-трудните моменти да помага на онези, които са в още по-голяма нужда. В тази си дейност майката имала за свой помощник малкия Тодор. Често нейното добротворчество трябвало да остане скрито от бащата и тогава малкото момче изпълнявало поръчките й. Той обикалял болните, раздавал помощи, разпитвал за нуждите на близки и роднини. Със същото се занимавал и по-големият му брат Алипий, докато не бил ангажиран от бащата. Но тогава вече той имал заместник - с девет години по-малкия Тодор, за когото баткото се грижел и когото напътствал, а също така и обучавал. След домашните занимания, Тодор бил записан в училището в родния му град, където учел до ІІ клас. Завършил го през съдбовната за цяла България 1876г. и въстанията му попречили да продължи образованието си, защото трябвало да отиде да учи в някой друг град. Но леко грубоватият и наивничък учител от родното училище вече бил дал достатъчно на своя ученик - запознал го с поезията, карайки учениците си да учат наизуст стихотворения. След Освобождението през градеца минал един книгопродавец и от него Тодор си закупил „Изабвление" на Вазов. Скоро не само че всички стихове били научени наизуст и декламирани от момчето, но и самото то, по подобие на Вазов, започнало да пише.
И отново баткото помагал на по-малкия брат. Алипий вече работел като учител и библиотекар в Пирдоп и често носел у дома книги. Така младият Тодор задълбочавал своите познания и се готвел да продължи напред - не само с творчеството, но и с образованието. Записва се ученик в Софийската гимназия и все повече чете, запознавайки се и с руските класици. Най-много му допадали повестите на украинските писатели Марко Вовчок и Квитко Основяненко. Техните произведения били посветени на народния бит и сякаш у младия творец се зародила една мисъл, в която основното било, че и българският писател трябва да пише по същия начин. Пък и ето - има го примерът пред него, онзи свят толкова много прилича на нашия, българския, че е достатъчно само да имаш талант и да съумееш с нашенски си художествени средства да вложиш съдържанието на родното. Това разбиране не отклонило младия творец от поезията обаче. Той все още бил верен на тази своя любов и продължавал да пише стихове, повлиян от поетичното творчество на Вазов. Той дори изпращал тези свои стихотворни опити в редакцията на Васил Стоянов, но те така и не били отпечатвани. Няколко от тях намерили своя изява в пловдивския в. „Марица", под общото заглавие „Македонски сълзи" (1883г.). През следната година, вече ученик в ІV клас, младежът започва да пише разкази. През 1885г. в „Народен учител" е публикуван разказът му „Седянка". Това е и времето на активното общуване, запознанствата и сближаването. В резултат на това, заедно с д-р Кръстев (все още не доктор на науките, а ученик), Никола Висковски и Никола Минков създават един литературен кръжец. Тази любов към литературата определя бъдещото развитие на всички тях. Още като ученик Кръстев показвал своя аналитичен поглед и създавал усещане у всички, че той е следващият литературен критерий и съдник. Съучениците му дори го наричали „бъдещия български Белински". Развитието, интелектът и проявеният талант на гимназистите не остава незабелязан и на тях им е предложено обучение в университети извън страната, основно в Западна Европа. Но в сърцето на Тодор Влайков образът на Русия е толкова голям и красив, да изучава литература в Москва е най-голямата му мечта, поради което той отказва да учи в западни унивеситети. С подкрепата на тогавашния министър - председател Петко Каравелов тази мечта се осъществява и младежът заминава за Москва, за да изучава филология. Но Сръбско-българската война определя прекалено кратък срок за обучение. Младият мъж е принуден да се върне, а когато след края на войната отново се записва да учи в руската столица, този път „славистика", го прави с неголямо желание и липса на ентусиазъм. Това е времето, в което и той започва да пише останалата като емблема за неговото творчество „Дядо Славковата унука". Да, започва я в Москва, но цялостен образ творбата му придобива, когато Тодор се завръща в родния Пирдоп, където го посреща познатият бит, вълнуват го народните песни и така нишката на повестта вече е избистрена и ясна. Отново в Москва, той я довършва и изпраща в България, за да бъде отпечатана в „Периодическо списание". Макар за младия творец това да е време на криза, на търсене, на недоволство от себе си като творец, дори и на отчаяние, той не прекъсва писането и почти веднага след първата повест написва и втора - „Леля Гена".
Една случайна препоръка, едно щастливо съвпадение на обстоятелствата променя живота на студента. Вдовицата на проф. Дювернуа търси помощник, за да може да издаде „Словаря" на съпруга си. Така младият мъж се оказва с работа, която му осигурява средства не само да съществува,но и да си купува книги. Стремително се отдава Тодор на четенето, като организира и един свой си университет, в който чрез книгите си негови учители са творци от различни страни и различни епохи, с различен мироглед и виждания. Изведнъж филологическият факултет, в който той официално е записан, става ненужен, а времето, отделено за него, само откъсва търсещия ум на Влайков от книгите. И решението е взето - университетът е напуснат. Подобно на други буйни, млади и мечтателни свои връстници, Тодор се усеща притиснат в този университет, където си губи времето, вместо да работи, пише и живее за народа. Този идеализъм определя и връщането на Тодор Влайков в България. Добре е да решиш да пишеш и работиш за народа си, но перото не храни, и младият мъж е изправен пред дилемата каква работа да захване, та да изкарва за насъщния. Най-близо до неговите народнически идеи е работата като учител. И той се отдава на децата в Трето класно пирдопско училище като главен учител. Но сякаш това не е точно онази длъжност, която му позволява да бъде просветител и полезен роду. Затова решава, че ще стане учител в някое от селата около Пирдоп. Или пък, по-добре да стане училищен инспектор, та да има възможността и властта да насочи образованието в онази посока, която той е приел за вярната. По това време, заедно със съименика си Тодор Йончев, Влайков основава и първата българска кооперация - „Мирковско взаимодавно спестовно земеделческо дружество „Орало"". С подкрепата на д-р Кръстев през 1892г. г-н Влайков бива назначен за училищен инспектор в София. По време на инспекторството си писателят пише „Учител Миленков", а също така основава и едно народнообразователно дружество. Но това е времето на партизанщината в политиката, на пренареждане на кадрите по всякакви други, но не и народнополезни причини, затова на отдадения на просветата инспектор му е намекнато, че тази длъжност не е за него. Талантливата и устремена личност не може да бъде сплашена, нито ще остане без препитание. Влайков е назначен за учител по руски и български в Софийската мъжка гимназия. Забелязъл колко е бедна читанката, по която се учат децата, учителят се отдава и на това - да състави читанка за четвърто отделение. След нейния успех той прави и такава за второ и трето отделение. Политическите събития обаче не му дават мира и той решава, че е време да им се противопостави с нови идеи и хора. И когато през 1895г. Стоилов разпуска Народното събрание, Тодор Влайков и д-р Кръстев решават да се кандидатират за народни представители -съответно в Пирдоп и Казанлък. Неположили кандидатурите си под ничие партийно знаме, двамата не успяват да спечелят депутатски места. Но пък това е времето, в което Влайков се запознава с Алеко Константинов и Найчо Цанов. Заедно те създават самостоятелна партийна група - „Радикална партия".
Разработването на теоретичните основи на новата формация, както и обосноваването на нейните идеи е задача, която се пада на Влайков. Той й се отдава напълно, като дори оставя литературата настрана. Така през 1902г. излиза сп. „Демократически преглед" - официален орган на партията, под редакторството на Влайков, Ил. Георгов и Антон Страшимиров. Политическият път, който поема Влайков, за много дълго време го отделя от писането, а в душата му зреят нови и нови идеи, текстове, герои и сюжети. Идва Деветоюнският преврат от 1923г. и той като че ли става повратен за писателя-политик. След 30 години, отдадени на политически борби и отстояване на идеали, като че писателят надделява, за да сложи край на безкрайната и болезнена политическа кариера. Проектите за нови творби все по-настойчиво заемат мястото си в сърцето на Влайков, за да възродят писателят отново. „Стрина Венковица и снаха й", „Житието на една майка", заедно с всички нови повести и разкази връщат човека Тодор към младостта, твореца Влайков към себе си, идеалиста - към народа. Така писателят продължава живота си до 28.04.1943г.
„Дядовата Славчова унука"
http://www.pravoslavie.domainbg.com/15/todor_vlajkov/unuka.html
Прочетена от 3349