Гергана Траянова - дете на самодива

Иван Богданов

  1. Кое отключи творческия дух във Вас? Спомняте ли си първите си творби?

Основен принос имаха моите учители. Винаги, когато групата, в която бях, печелеше някое творческо състезание в училище, като основен принос за това бях сочена аз, защото, цитирам „имам творчески заложби“. Това ме накара в четвърти клас сама да се презапиша в друго училище и да тръгна по пътя на изкуствата. Първите литературни творби, които създадох, бяха свързани със сценарии за училищни пиеси. Успоредно с това започнах да пиша стихове, докато не отворих дверите към света на романите.  

 

  1. Кои са темите във Вашето творчество? В кои жанрове пишете?

Предпочитам проза в епичен жанр. Романите и повестите като литературна форма позволяват многопластово развитие на героите и сюжетите. За човек с богата фантазия като моята, който обича да преплита житейските линии на героите си в сложни диалози, взаимовръзки и последствия, е трудно да се вмести в рамките на поезията. Рядко пиша разкази – само като упражнение за писателя преди голямото предизвикателство, а именно авторски роман от 400-500 страници. Много харесвам българския фолклор, обичаите и мистериите, свързани с миналото. Затова и романите, които пиша, са предимно на тази тематика. Историите в романите ми гравитират около реални места. Обичам да създавам тайнствени, скрити светове, които читателят да открие чрез страниците на книгата и след това да се запита: „Не ставаше ли нещо под водите на язовир Батак?“  

 

  1. Какво Ви се иска да бяхте знаели, когато започвахте да пишете? Има ли нещо, което никой не Ви казва в началото?

Иска ми се да знаех, че това е една прекрасна професия. Щях да започна да пиша много по-рано. Нещото, което никой не ми каза, а и все още не признава, е че при писането на книги важи поговорката „Апетитът идва с яденето“. Хване ли веднъж човек писалката, се пристрастява и няма спиране. Същото е и с четенето.

 

  1. Има ли пресечни точки между творчеството и живота?

Разбира се. Всеки автор влага частица от себе си. Аз обичам да преплитам реалността с фантазия. Така се получава интересна симбиоза, в която хората интерпретират дадени места и събития с историите, които са прочели в книгите ми и често съпреживяват. Не е тайна, че като читатели имаме навика да избираме свой любим герой, да му подражаваме, да следваме неговите принципи. От гледна точка на автор това налага взискателност към характеризирането на добрите и лошите. Винаги се опитвам да си представя каква би била връзката с читателя и какво той ще открие и вземе от литературния герой. Ще се смири или ще се разбунтува? Затова много внимавам какви качества да припиша на героите си, които ще се превърнат в любимци на четящия. Винаги трябва да има добър пример. Защото често реплики или поведение на героя се прехвърлят и в живота.     

 

  1. Талант или труд? Къде се крие разковничето?

Доскоро слушах, че успехът е 99% труд и 1% талант, или обратното. За мен разковничето се крие в желанието. Без желание нито талантът, нито вложеният труд дават успех. Личи си, когато човек прави нещо насила. Също така си личи, когато създава творбата си с обич и хъс.

 

  1. Кое е най-важното нещо, на което писането Ви научи?

Някога Айнщайн е казал, че вселената е безкрайна. Според мен е визирал именно хората на изкуството. Художници, музиканти или писатели – всеки един от нас може да създаде свят, който да премине границите на всичко онова, което познаваме чрез сетивата си. Творците докосват отвъд сетивното. С възможни и невъзможни действия и случки. Нещо, което е далеч зад границите на познатото. Още повече, че тези светове оцеляват чрез книгите. Сами виждаме как една история като „Властелинът“ или „Песен за огън и лед“ може да се превърне в съвременна библия с хиляди последователи. Не случайно субкултурите са обвързани толкова дълбоко с музикалното творчество като начин на себеизразяване и припознаване. Имаше един много забавен случай преди години, на язовир Батак. Вървях покрай стената и събирах глухарчета. От тях правя домашен мед. Без да ме питат за какво са ми нужни глухарчетата, един от минаващите непознати ми каза с много ведра усмивка и ентусиазъм: „Вино от глухарчета, а?“ Аз го изгледах странно и се чудех за какво ми говори човекът. Правя мед, не вино. Тази случка ме „запозна“ с Рей Бредбъри. Така че - писането е знание, а четенето - начин на общуване.

 

  1. Използвали ли сте някога изкуството като таен начин да изразите своите чувства и мисли?

Във всяко едно произведение. Ако не е книгата, не знам къде щях да изливам емоциите си. Писането ме научи на две неща. Едното е смирение, с което укротявам демоните си. Както казах, имам богата фантазия и много същества се опитват да нахлуят от другия свят, имагинерния. Писалката е техният безобиден портал. Стоят си кротко зад буквите и чакат читателя, да превземат неговото съзнание. Другото нещо е вглъбението. Откакто пиша романи, и то свързани с българския фолклор, започнах да изучавам хората около мен. Да вниквам в тях, за да открия душа на юнак или самодива. Да намеря чертите на прадедите ни в съвременните им наследници и да направя свръзката между поколенията именно чрез героите си. Минало, книга, бъдеще.  

 

  1. Какво Ви мотивира да издадете първата си книга?

Освен с писане, се занимавам и с рисуване. Съдбата на картините и книгите е почти една и съща. Окачени върху стена или подредени на рафт, докато някой не реши, че е време да ги прибере в кашон на тавана. И тогава идва моментът, в който картината или книгата се превръща в съкровище, което внуците ще преоткрият. Всеки от нас е изживял подобен миг – да се качи на бабиния таван и да открие миналото под прахта. Исках да дам съкровище на колкото се може повече тавани. Това може да стане само чрез издаване. С един-два тиража книги е много по-лесно, отколкото чрез една единствена картина.

 

  1. Каква според Вас е мисията Ви като автор?

Най-същественото в книгите е, че хората откриват друга своя същност и друг свят. От психологията знаем, че плиснато зелено петно върху бял лист за един ще бъде ябълка, за друг скакалец, за трети дъжд. Книгите разказват и обсебват с думи. Моята мисия е да дам на читателите повод да напуснат мислено света, в който живеят и да изживеят приключение, което не се среща в реалността, но ги обогатява. Било то фантазия, война или искрена любов.   

 

  1. С какво се занимавате извън писането – професия, хоби?

По професия съм художник, което допринася буквално да защриховам световете, които описвам с думи. Допълнително ръководя школа по рисуване към едно народно читалище. Като хоби – обичам да танцувам народни танци и да посещавам различни туристически обекти. Разбира се, и да чета книги. Все по-рядко ми се случва, но също така пиша авторски и адаптирани сценарии за детски приказки като „Пепеляшка“, „Цар Дроздобрад“, „Пещерата на чудесата“, коледни пиеси и други. Съвкупността от тези дейности обогатява знанията и сетивността ми, с които след това пресъздавам и развивам историите в книгите си.

Писането е краста. Веднъж зачесана, не мож я спре. Пишеш, пиеш, пак пишеш, пак пиеш. Дори и да оставиш пиенето, все опиянен си ходиш. Така е с тия, на които крастата им е обзела мозъка. Ей тая болест е най-страшна. Не гладът. Глад има много. За храна и за книги. Кое е по-лошо? Книгите, казвам аз. От глада умираш, от книгата ти се живее. Ама ей тия и ония, дето пишат и не се спират, те са най-коварната болест на обществото. Те! Да ги посочим с пръст, да си знаят кои са. Те не могат да бъдат въвлечени в руслото ни на демокрация, ни на възраждане, ни на мир, ни на бунт. Пишат ли, пишат, а ти четеш ли, четеш. И си чешеш крастата. После – плачеш ли, плачеш. Че тия изедници ти отвориха очите. Плачи! Да знаеш от какво да се пазиш. Пипнеш ли книга – разболел си се тежко и нема спиране. Ставаш друг човек, от друг свет. Човек, дето чете. Ти от тех ли си?

Книгата "Самодивска сватба" може да бъде закупена оттук - https://www.knigite.bg/book_new.php?pid=581


Казвам се Гергана Иванова Траянова, родом от гр. София. Живея в два свята – свят на реалност и свят на книги. И така от 1987 г., от първата глътка въздух през един буреносен майски ден. Защото самодивите се раждат в буря. Тихо ли е – не е самодива.

Не мога да определя точната си професия, тъй като животът предлага предизвикателства зад всеки ъгъл и човек се учи постоянно. Най-вече докато чете.

Занимавам се предимно със създаване на книги и картини. Моите помощници са буквите и четките. Без тях съм като с вързани ръце. Веднъж се наложи да пиша върху пясък с мидена черупка. Морето толкова хареса написаното, че го взе за себе си. Оттогава не рискувам и пиша само с молив и мастило. Най-много обичам да рисувам цветове. Все повече с думи. Затова малко по малко изпращам четките в забвение, а буквите повишавам в рицари, подредени прилежно в бял хартиен дворец. Книгата.

Обичам да изследвам. Досега съм открила светилище на самодиви, потънал град на древни езерни нимфи и позабравени обичаи. Споделям тези открития в книгите си.

Влияя се от природата. Най-вече от Еньовден и Цветница. Тогава жаждата за писане е най-голяма, а небето най-чисто, като детско съзнание и ражда най-добрите истории.

Авантюристка съм. В живота не следвам ничий път. Сама вървя из неутъпканите ливади и откривам съкровища, които могат да се срещнат като скрити послания в творчеството ми. Най-интересните събития, на които съм била, са самодивска сватба, лазаруване и как момите закичват трендафил на косите си.           

Tанцувам. Тракийска ръченица, Дайчово или Ръка. Научиха ме самодивите от Родопския край. Там има много от тях. Много знаят и много дават на тези като мен, които обичат да се учат.

Уча, пиша и чета. Това са трите най-важни житейски мъдрости, които следвам верую.


2021-06-15 | Прочетена: 366