Гайтани вежди, снага топола

Хроники на Буквите; Спомени на Cefules

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

В началото за мен, а сигурен съм, не само за мен, но и за повечето, това беше просто достъпна форма за публикуване. Имах издадени книги, при това две от тях, може да се каже, успешни, но от години не показвах нищо. Нямах много възможности, пишех - по-скоро, за да забравя себе си, отколкото с чувството, че ще споделя трепетите и вълненията си, размислите си и онова, което не ми даваше покой, а дълбаеше в мен, гореше по пръстите ми, докато не го изпиша. После хващаше прах по шкафовете вкъщи и бъгове в твърдия диск на остарелия ми компютър. Докато пишех, горях, после ме обземаше апатия. Струваше ми се излишно, не намирах смисъл и следвах някакви искрици надежди. Неясни и объркани, които хем ме правеха луд, хем ме пазеха от истинско полудяване.

 

Обикалях за спонсори. Не съм делова натура, не умея да убеждавам. По-често будех  недоумение и пренебрежение, а в някои случаи и съжаление. И бях наясно, но какво да се прави - не виждах друг вариант. Обикалях и из редакции, сега като работя в такава, знам какво означава човекът, когото търсиш и си си уговорил среща, точно в момента да не е на мястото, понеже е възникнало нещо спешно; хубаво е - за да не чакам сега с часове, да го потърся друг път, а най-добре предварително да се обадя или още по-добре - да почакам да ми се обадят. Тогава, без да знам,  усещах. Както усещах, че нито оставеният ръкопис, нито резюмето са прочетени. Вероятно бях един от стотиците висящи пред вратите им.

 

Изпращах дяволски много писма. Хартиени и имейли. Очаквах, дълго очаквах отговорите, а понякога изненадите бяха толкова големи, че не знаех как да реагирам. Като например - печелех разни конкурси, а нямам дори стационарен телефон да се обадя и да потвърдя участието си, да не говорим, че не ми е ясно нито какво ще облека, нито как ще пътувам. Знам само, че ще се прочете мой стих и ще бъде чут. Да, имаше такива изненади, но след дълго чакане, инат и борба.

 

И изведнъж се разкрива достъпната форма. Публикуваш, някой те чете, като на премиера си. Освен това вече няма страшно хард-дискът ти да гръмне, защото всичко е качено на сървъра. При това, в края на всяка публикация е условието, че авторските ти права са опазени. Тоест: безплатно издание. За което не се налага да падаш на колене пред спонсори, последният от които е чел единствено "Овчарчето Калитко" и то до половината, а предпоследният ти заговаря за Кант, Шопенхауер и Спиноза.

 

Нямах представа какво още е, освен достъпно публикуване на творбите. След простите команди следваха отговори. И едни въпроси - много особени, като че ли ги е задавало онова - чудото в теб, което е писало, преди да изложиш творбата си. Учуден забелязвах, че някои от читателите разбират по-добре творбата ми от мен самия. Последва еуфорията и наркозата. Понякога имах чувството, че поредният виртуален приятел (а на виртуалните все още не гледах като на хора от плът и кръв) надниква зад рамото ми. Представях си, че непознатата с алегорично или мит    логично име наднича зад рамото ми и чете това, което пиша.

 

Знаех, че съм очакван, че някой от другия край следи какво публикувам. Дори когато не ми се пишеше, започваше да ми се пише. Признавам си, че някой път се насилвах, а това, разбира се, изключително рядко ражда добри творби. Публикувал съм много слаби неща. Не съжалявам, това си беше част от процеса, същите сили са действали и върху други автори. По естествен начин се оформиха кръгове, всеки чувстваше своята принадлежност към тях и понякога, задължен на хората около себе си, на техния вкус и тяхното одобрение, пишеш, както иначе не би писал. Мнозина останаха на този етап. Не ги критикувам, нито смятам, че не са успели. Каквото са търсили в литературата, те са го открили. Приобщаване, създаване на среда от сходни интереси, приятелство и любов. Все неща, които могат да се открият в литературата и чрез литературата; човешки са, по своему свети. Опитат ли се да задържат нея - литературата, в ограниченията си, да се държат като диктатор със стихията й, суровият конфликт е неизбежен.

 

Това беше и първата причина много хора да напуснат сайта, да се създадат алтернативни, в които основният закон да е този взаимен интерес от себеподобие, на който да е подчинена дори волята за изкуство.

 

Това беше и най-голямото изпитание за Буквите, както се разбра с годините - сайтът да се съобрази с човешките желания на творците си или да остане верен на творческото желание у човека. И понеже избра по-трудното - верността към основната си кауза, от този момент не беше просто сайт, а решителна крачка към нещо по-съществено в литературния живот.

 

Имаше вече премиери и срещи с читатели и между творци. Еуфорични празници, дребни сплетни, бързо стопирани, защото администрацията прояви воля. Всички чувстваме липсата на литературна критика в интернет. Всички сме наясно, че овации получават и не толкова литературни творби, дори не литературни, че на вниманието на потребителя под прожектора често има слаби автори или слаби творби на добри автори. Малко си даваме сметка защо се стига дотук, защо е почти невъзможна практически креативната, професионална литературна критика. Причината е проста: интернет е отворена среда, наричат го: "глобално село". Както разкрива най-добрите страни на човека и човешкия интелект, така дава възможност да се покажат и най-лошите, които мнозина проявяващи ги, скрити зад виртуалната маска, не смеят да покажат на живо. Дори да е добронамерена критиката към едно добро произведение, често се използва като повод от хейтъри, политически ултраси, псевдоинтелектуалци, троли или просто комплексари като повод за лична разпра. Често и автори на най-откровени лични нападки сами пишат под тях, че това е просто критика, мъдро добавят, че човек трябва да слуша и за недостатъците си, за да порасне. Следва забавно зрелище, което откъсва читателя от творбата, от основния смисъл на публикацията.

 

Чест е, че в Буквите не се допусна такова извращение нито с произведенията, нито, а и най-вече, с литературната критика. И освен чест, това е и второто огромно изпитание, защото подобни конфликти и виртуални войни привличат масово потребители. Превръщат се в нещо като селско или национално дерби, в което народът получава разтуха, изливайки натрупаната си отрицателна енергия. Разбира се, на цената на качеството. Вместо многото импресии, волята се задържа върху чистотата на творческата виртуална среда.

 

Ясно е, че от тролите и хейтърите по-активни потребители няма. Омразата е много силно гориво, а екшънът пробужда интерес. Буквите се лишиха точно от тези потребители, пренебрегнаха дребните кръчмарски сметки на свои колеги в мрежата, които толерират подобни потребители, защото така привличат по-лесно рекламодатели. Но с това Буквите стигнаха по-далеч, защото показаха сериозността на институцията си, а Буквите пред очите ми се превърнаха от литературен сайт в сайт на литературна институция.

 

Излизаха антологиите ежегодно на Панаира на книгата, авторите получаваха мечтаната трибуна. Тук не мога да пропусна как аз, един забравен провинциален автор, просто триумфирах на Коледния панаир на книгата, в който представих на щанда на Буквите сборника си "Бяс и рози". И въпреки европейската цена на изданието, то не се купуваше - то просто се грабеше от щанда. Оказа се по-търсено дори от книги на известни наши автори, при това предлагани на много по-ниска цена. И това е само един от случаите, в една от формите.

 

Базарите на книгата, постоянните конкурси, бързата ориентация към електронни  книги, колонките... Това са все Буквите. Докато се стигне до изключително авангардното интерактивно риалити "Търся издател", когато цялата мрежа просто експлодира.

 

Винаги съм твърдял, че успехът на Буквите е всъщност в това, че изпреварват поне с крачка всички останали. Има още нещо - трудната симбиотична връзка на вярност към основен принцип с умение за експеримент. Обикновено верните на принципите са толкова консервативни, че не могат да направят необходимата за времето и новите условия стъпка, преди да я е направил някой друг, изследват я внимателно и дълго  анализират дали това е правилната стъпка. Склонните към новаторство пък забравят каква е била целта им и губят ценностите си. И в двата случaя успехът е немислим. В първия оставаш затворен в остарелите форми, не можеш да стигнеш до хората. Във втория се губи изкуството. Съчетанието на едното с другото, без едното да е за сметка на другото, е гаранция за успех.

 

Трудно е да се признаят качествата, особено днес, особено у нас и това, че Буквите доказаха своите, им спечели много приятели, но и много открити врагове. Но това е неизбежно. Като обърна поглед назад ме изпълва  едно трепетно вълнение, част съм от една нова ера. Стъпили сме на нов, непознат бряг, навлизаме във враждебни джунгли, но знаем, че са пълни с богатства. Времето на старите форми, на трудния печат, на хартията и оформилите се взаимоотношения бавно отминава, настъпва друго. На самия мост сме, в края на едно и в началото на друго време. Ог  ромна е духовната авантюра, както и отговорността ни.

Имахме нещастието и щастието да се родим в интересно време, а Буквите е един от символите му.

Прочетена от 406

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Песента на махалото
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси