Гайтани вежди, снага топола

За пътешествия във времето, конкурс и кървави арени

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

 Ако разполагах с една прилична машина на времето и правото на едно - единствено пътешествие, малко бих се замислил какво ще е то.

Веднага бих се отказал да видя с очите си как стоят нещата около Разпятието и Възкресението на Христос, защото каквото и да видя, от този момент насетне ще бъда сигурен и колкото и да ми хареса това, което съм видял, от този момент нататък ще съм изгубил и вярата си, и съмненията си, а без тях ще ме очаква едно ново осмисляне на живота, за което едва ли съм подготвен.

Малко по-късно бих се отказал и от това да видя християнин, хвърлен на лъвовете. Сигурно вече се питате защо изобщо ме е изкушавала такава идея? Да не би да съм садист, да не би да обичам кръвта, да не би да се наслаждавам на физическите страдания? Не, не и пак не. Няма да изгубя съзнание от подобно зрелище, убеден съм. Толкова печални картини видях из родината си, а през последните три години такива истории научих, че се случват из селата ни - от колеги във вестника, които ги отразяват, а от тях научавам и подробности, които не е редно да се пишат, че неусетно съм станал доста държелив. Но насилието ме отблъсква. И ако ми се е искало да видя позорната, кървава сцена с хвърлянето на християни на лъвовете, то е не за да изпитам наслада, щеше ми се да видя очите на жертвата. Тези на тълпата са ми ясни. Виждал съм ги и могат да се видят и без машина на времето. Същият блясък в тях, който осъжда християнина на жестока смърт, по-късно ще е в очите на „християни" и ще осъжда езичници и вещици на не по-малко мъчителна смърт. Същият блясък е бил в очите на гмежта, когато е изгаряла Александрийската библиотека и много, много векове по-късно, когато са се изгаряли книгите пред Берлинския университет. Същият блясък е нареждал разстрел пред стената на хора - защото са комунисти, а малко по-късно: понеже са фашисти. Изобщо, омразата мени обектите си, но си остава една и съща. И умението й да съди, да осъжда и да наказва е едно и също. По-съдържателно е онова нещо в жертвата. То може да каже повече, защото е мълчало. И заради очите му бих пренебрегнал покоите на Клеопатра, разговорите на агората със Сократ, да поприказваме на кумис с Кубрат, на вино с Петроний, на бира със Свети Бенедикт. Бих забравил дори колко съм любопитен да видя как точно е направил Архимед онзи номер с огледалата и онова за банята му вярно ли е. Бих се въздържал да ходя на уроци с подрастващия Александър Македонски при Аристотел. Душата си бих лишил от музиката на Орфей. И въпреки изкушението да снимам разбиването на Колумбовия „Санта Мария" и да пусна клипа в блогспота си или пък клипът на потъващия „Титаник" - във фейсбука, за да събера лайкове, не бих избрал тези дестинации.

Само за да видя какво е в очите на мъченика. Само за да го видя.

Защото те казват повече от всичко друго.

Но като се замисля, и за това не е необходима машина на времето. Такива очи съм виждал, виждал си и ти, всички сме виждали. Този поглед изобщо не е рядкост в нашата реалност. Само трябва да го забележим.

И сега ще назова един такъв.

Поглед на поет е. На една душа е. На човек е. На една любов е. На една отдаденост. Отдаденост като тази на хвърления на лъвовете християнин. Никак не е различна. Никак. С нищо.

При език, на който говорят, при това неособено добре, няма и осем милиона, при това, че двадесет и девет процента от тези милиони изобщо не докосват книга. При още по-големия процент на хората из цял свят, които предпочитат пред поезията други четива. Добавете и процента хора, които предпочитат преводна литература. Огледайте се по улиците и каквото видите, и него добавете.

При тези условия, аз не мога да открия у този човек никакви користни подбуди: за това, че е писал, писал, създавал. Накрая решил да отдаде дължимото на силата, която го е изпълвала и решил да участва в конкурс. И се е обърнал не към друг, а към всички онези, които, натискайки бутончето във фейсбука, са се нарекли негови „приятели" и към всички онези, които няма как да познава, но са го чели и споделили с него едно душевно преживяване.

Всеки човек - поет или не, си има правото, да определи смисъл на живота си. А който си мисли, че има права да определя смисъла на чуждия живот, най-малкото нарушава първото и основно право от Хартата за правата на човека. Това е най-малкото.

Всеки човек - поет или не, има право да се стреми към смисъла си, а коя пътека си е избрал, решава сам, и обикновено тази, която е избрал, е вярната.

Абсурдно е да се вини човек за това, че се бори за лична идея. Че жертва нещо от себе си за нея. Че в крайна сметка успява да стигне до някъде.

В неговите очи виждам блясъка на онзи, който е на арената, осъден за това, че обича и вярва.

То драки по пътеките към върховете винаги има, но от началото на втория кръг на „Търся издател", честно, писна ми да чета глупости. При това от хора с големите претенции за изящни вкусове.

Не разбирам с какво ви пречи един толкова чист стремеж. И ако това според вас не е пътеката, хайде посочете по-добра. Особено на човек, който няма пред себе си друга. А има своя дълг пред дните си, какъвто се надявам да имате и вие пред вашите.

И признайте си, моля ви, на себе си се опитайте да си признаете каква беше тръпката, когато видяхте лайковете, когато прочетохте отговорите колко „стойностно" било ироничното ви писание, и тогава се надсмейте над нечия „себичност", че дори „стойностното ви писание" нямаше да го има, ако нямаше „глупаци", които още вярват в красотата и в своите сили, за това и лесно могат да бъдат направени за резил.

А ти, който си на кървавата арена, вярвай!

С теб съм, а Господ е в теб!

Прочетена от 519

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Гайтани вежди, снага топола 2024
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси