Гайтани вежди, снага топола

Писна ми от тривиални рефрени

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Ако някога - в близко или далечно бъдеще, се създаде компютър, с който може да се направи статистика колко книги са прочетени от папируса до създаването на персоналния помощник, и колко изречения се пускат само за ден във виртуалното пространство, започващи с „Писателят не е..." или „Писателят е", сигурен съм, за съжаление, че второто ще е с пъти в повече.

Предпочитам да ме заключат в стая с огромен телевизор зад бронебойно стъкло, вградени тонколони в стените (така че да не мога да им навредя) и да върви по цял ден една и съща рекламна пауза, пред това да видя и за стотна от секундата материал, започващ с този рефрен, или пък още по-зле - да го видя в заглавието на материала. Но какво да се прави, понасям го.

Алтернативата е: живот в гората.

Учудва ме обаче как подобна тривиалност може да има толкова претенциозно поведение, а и да оцелява - ден след ден, след ден, след ден...

Разбрах, че „писател не е професия", въпреки че за един Достоевски си е било професия.

Разбрах, че „писателят не пише всеки ден" и „не пише по много", въпреки че един Бредбъри съветва да се прави точно това.

Разбрах, че „писател не е звание", въпреки че не съм съвсем наясно, всъщност изобщо не съм наясно какво означава „звание". И има ли изобщо смисъл тази дума? Май няма.

Разбрах, че „писателят не бива да е аутсайдер", въпреки че Буковски си е бил такъв, и то доста време, чак до петдесетата си година.

Разбрах, че „писателят не бива да е живял малко, а написал много", въпреки че това се е случило с Борис Виан.

Разбрах, че „писателят не бива да участва в конкурси", въпреки че и Нобеловата награда за литература си е вид конкурс, а единственият, който е печелил Нобелова награда за литература и за когото може да се каже - „не е писател", но с хиляда уговорки, е Чърчъл.

Разбрах, че „писателят не е извънземен, а най-обикновен човек", не че преди това съм си го мислел де.

Разбрах, че „писателят не е човек като всички останали", макар да не знам как да го свържа с горното твърдение.

И в този ред мога да направя тази колонка поне седемстотин, седемдесет и седем страници, но няма смисъл от това, защото всичко, което ще пиша, че съм разбрал, ще го срещнете и днес, и утре, и така до безкрайност във всички социални мрежи и блог-платформи, в повечето форуми.

И да се включвам, и да не се включвам в този хор, с моя или без моя прегракнал глас - все същото.

От това „писателят не е..." или „писателят е..." по-популярно и тривиално е само „истинското изкуство не е..." и „истинското изкуство е..."

Това, че българинът четял средно по една книга годишно, не е никакъв проблем. Знае си той отговора на тези въпроси. Знае си, че ми го и казва. И нищо, че ми отвори очите, пак продължава да ми ги отваря. За всеки случай де.

И прав е донякъде. Защото наистина не искам да знам какво не е писател и какво е писател, какво не е и какво е истинско изкуство.

Предпочитам вместо да го узная, да отворя книгата, да я прочета със затаен дъх или със затаен дъх да напиша нещо.

Ако не ми каже някой какво не е и какво е писателят или истинското изкуство, току-виж съм пропуснал да науча най-важното в живота си и съм погубил душата си, нарушил съм крачката в строя и съм сторил още хиляди злодеяния.

Само едно продължава да ме тревожи - след толкова много „какво не е" и „какво е", остава ли място за нея - Свободата? Не е ли онова истинско изкуство, за което иде реч, свобода?

И ако е, след толкова много „какво не е" и „какво е", що за свобода е това?

Прочетена от 585

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Без(д)умие
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси