След като Травелер отвори темата, ще продължа и аз с някои от лошите качества на българина. Едно от най-дразнещите е безцеремонното нахлуване в личното пространство.
Какво имам предвид?
По една или друга причина моите ГСМ, скайп, кю и прочие средства за комуникация са се превърнали в канали за информация за Буквите. Това има плюсове и минуси, но лошото е, че по-голямата част от авторите ги приемат като своеобразни телефони на доверието.
Ще започна от по-меките случаи. Късно вечерта е 22-23-24. Аз най-сетне съм намерил спокойно време от комуникации с други хора да свърша малко административна работа. Или просто си гледам филм за отпускане.
Възпитанието предразполага (предполага), че в такива часове хората би трябвало да ме безпокоят само за най-належащото. Да, да, ама не. Късно вечер е, скучно ми е, мъжът ми гледа мач/сериал. Какво ли да правя - я, Богданов свети в скайпа, дай да си поговоря с него:
- Ехо, как е момчето! Я виж какво линкче ти пратих. Харесваш ли тая музика? Я, я, виж ми последното стихотворение, какво мислиш за него.
Няма може ли, свободен ли си, говорили ти се с мен, или дори най-простото - ти ли си зад компютъра /това всеки член на семейството да си има личен компютър е ситуация от светлото бъдеще/.
Друг фрапантен случай беше, когато един от авторите, видял ме, че съм светнал рано, към 5 сутринта, натиснал смело бутона за обаждане и докато успея да изскоча мокър от банята, звъненето бе успяло да събуди всички вкъщи.
Уважаеми дами и господа, твърдението че живея в Буквите /и спя върху сървъра/ далеч не отговаря на истината. Аз, както всички други, имам право на личен живот /или поне така си мисля/. Също и се занимавам с много други неща, не само да стоя и да следя какво става в сайта.
Тук стигаме до най-дразнещата придобивка на цивилизацията - GSM-а. Това, че има понятие като работно време, или поне време, в което е недопустимо обаждането, явно не е достигнало до съзнанието на някои хора.
Няколко случки от последните дни /постоянно повтарящи се/:
Събота, почивен ден, в 8:30 сутринта гсм-а се скъсва да звъни. След като сънен го вдигам, мутиращ мъжки глас, без да се представи, без дори да пита удобно ли е, започва да ме разпитва за представянето на Алманаха на 1.10.
Вчера, 22, национален празник, в дванадесет и нещо на обед, когато тъкмо сме седнали на тържествен обед /празник е/ разтревожена дама звъни, за да пита нещо, за някаква книга, която щяла да издава... някога си.
Върхът на нахалството беше една българка от Атина, която упорито ми звъня в 22:30, да съм говорел с адвокатка и на тема - какво и ставало със стихотворението от конкурса „Жени и вино" и след като не сме го били класирали, да не би да съм тръгнел с него по вестници и списания да го публикувам и после да прибера хонорарите.
Това са все обикновени случки. Не ми се споменава за ежедневните обаждания по телефон или скайп в периода 8-9 часа, докато народът си пие кафето и чете сайта, да ми дадат акъл, кое как да направя:
- Богданов, Ванка, Ваньо - тука да знаеш в еди кое си произведение има много насилие, да го махнеш от сайта.
Мечтая си за деня, когато някой ще звънне, ще се представи и ще пита - "Удобно ли Ви е да говорим?"
Но това са бели кахъри. Първите седем години не се наваксват, колкото и лустрото да покрива отгоре. Нахлуване в личното пространство не е само това.
Нахлуване е да звъннеш вечерта на Самия Богданов, за да се изфукаш пред компанията, с която си.
Нахлуване е и постоянното бъркане на автора с лирическия герой и отзиви от типа: "- Не, плачи миличка, явно не те е заслужавал."
Нахлуване е и постоянното желание да се покажеш по-умен от другите и задължително да дадеш съвет - за каквото и да е, няма значение дали си компетентен и дали някой ти иска мнението.
Но най-неприятното с нахлуването е постоянното бъркане на ролите. Ако Богданов, като представител на екипа, ви е отговорил на някакъв технически или административен въпрос, свързан със сайта, това не значи, че Иван Богданов по някакъв начин ви е станал приятел и вие можете да се чувствате свободна да му звъните по какъвто и да е повод /най-вече защото ви е скучно/ и фамилиарничейки да го ползвате като кошче за душевни отпадъци, споделяйки всички проблеми от деня. Богданов, може би, си има достатъчно собствени проблеми, които се мъчи да реши.
В следващата колонка ще разгледаме другия голям проблем - фамилиарнеченето.
П.С. Всъщност Ваньо имаше право да ми вика само майка ми!
Прочетена от 1571
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…А всъщност имам осем издадени книги.Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.През 1999 г. направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга. Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.