Гайтани вежди, снага топола

За тъй наречения „непретенциозен читател", българската литература и четенето в България

СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Поредица: ""

Едва ли има пишещ или непишещ в България, а може би и в цял свят, четящ или не в България, а може би в цял свят или най-малко в Европа, Америка, по-цивилизованата част на Азия и Австралия, който да не е чувал, че „за деца се пише като за възрастни, само че по-хубаво". Все пак - повтаряме си го. И трябва да си го повтаряме. Защото е мъдро, защото е даже жизнено важно. Любовта към четенето обикновено започва рано. А тя е фактор за характера и развитието на личността. Основен фактор. Авангард сред факторите. И безсилната да предизвика подобна любов книга осакатява личността.

Хубаво е да се добави, че възрастният може да бъде измамен, не и детето. Поне що се отнася до случая. Ако на един възрастен е внушено, че някое четиво е добро или най-малко полезно, ще се заинати, колкото и скучно и досадно да му е, ще дочете книгата.

Ако няма стойност в четивото, даже ще си измисли. Ще открие нещо за себе си, дори авторът да си няма понятие, че човек може да мисли за нещо подобно. Така доста постни четива, набедени за гениални, могат наистина да изпълнят мисията на гениални. Творческият прочит в случая е важен, не и писането. За възрастен читател с развито въображение почти няма скучна книга. Пример: сега се забавлявам с книга за световния шпионаж, издание на партийния печат от края на четиридесетте години на миналия век - абсолютна пропаганда и нищо повече. Опровергана отдавна информация. Зле замаскиран политически патос - при това толкова слаб и като поезия, че би трябвало да дразни. Познати фрази, които впоследствие са се превръщали в клишета, които всички, поживели малко в тоталитарните времена, помним като кошмар, че ни ги бяха тъпкали в главите. Да, но чета тази отдавна изгубила всякакви стойности книга като... антиутопия. Малко въображение - и се получава. Представям си, че този свят е верен. Че все още съм там, във времето, и нещата са точно така, както са предадени, а не така, както всички вече знаем, че са. Това вече е различна реалност. Оттук - нататък, макар и само читател, малко започвам да си приличам на герой от бъдещето, попаднал случайно в този свят.

 

Изобщо, колкото възрастен и развит е един читател, толкова по-лесно може да открие в една книга това, което иска, дори него да го няма. В случая описах един съвсем съзнателен процес, но това е изключение. Обикновено го правим несъзнателно, имаме си такива механизми. Точно за да не им се поддавам, защото утре или ако не утре, в други ден, ще ми се наложи да напиша ревю за някоя книга - и ми трябва само да се поддам на приятната тръпка и да започна да чета такива неща, които не е писал автора, и ще обезлича без да искам една нова книга, ще съсипя една авторова цел, при това ще го направя така - бива си ме - че чак на автора да се хареса.

 

Но да оставим мечките, който го е страх от изкушения, да не ходи в гората при нимфите. Темата не е за отговорностите, които поемам. Ще повторя, че колкото по-възрастен и по-опитен е читателя, толкова по-лесно може да се подведе в стойността или в посланията на една книга.

 

С децата не е така. На тях или им е интересно, или не. Или книгата ги печели, или... В по-добрия случаи ще ги спечели друга, а в по-лошия случай - нещо друго (не книга). Та, крилатата и тривиална фраза е необорима. Но може да бъде развита. И хубаво е да бъде развита. Ето как:

 

За „непретенциозния читател" се пише както за претенциозния, но още по-добре.

 

Сега, какво имам предвид под „непретенциозен читател"? Ами това, което са имали предвид и обичащите „високо интелектуални" разговори, така че то се е превърнало в поредното досадно клише, което трудно вече може да бъде избегнато.

 

Тъй нареченият „непретенциозен читател" не е този, който претендира с начетеност. Той е човек, далеч от литературните среди. Не работи в сферата на културата или образованието. Ако сам е образован, то дипломата му е нещо доста различно от всичко онова, което може да се нарече дори метафорично „хуманитарно". В дейностите му или делата му изтънченият речник, много вероятно, е нежелателен. Много е вероятно познаващите го бегло квартални интелектуалци с торбички под очите и вересии в кръчмата, през чието стъкло го виждат, да го наричат „простак" и да го имат за много тъпо парче.

 

Само че той не е никак, ама никак тъп. И още нещо: той може да не е прочел много книги, но обича да чете. И не чете, за да се покаже, не чете с надеждата да се развие, не чете, за да научи или да обогати езика си. Всичко това е възможно да се случва, но не това е важно за него. Когато чете, той чете, защото му е приятно. Защото е изживяване. Защото е различно от това, което иначе е реалността, а тя си е порядъчно скучна в сравнение с книгите. Този човек е обобщен образ. И представлява най-голямата група у нас, а и не само у нас.

 

Той не се лъже в книга. Книгата за него е или интересна, или не е. Също като дете е. Само че голямо. И ако ще хиляда псевдоинтелектуалци като мен да го вържат и да му четат ревюта за някоя книга, колкото и стойностна да му обясняват, че е, той няма да я разгърне. Друг е въпросът, че няма и да чуе половината от думите, понеже за него те нямат никакъв смисъл. Понеже животът му, съзнанието му, свободното му въображение имат нужда от други и различни измерения на духа и духовните ценности.

 

Това е непосредственият и неръкотворен читател. Той не се грабва, не се принуждава, той се печели. На него не бива да се гледа като на купувач, а като на работодател. Не бива да се гледа на вкуса му с презрение, с чувство за превъзходство, а да се улови тръпката на този вкус. И да му направиш КЕФ, ако можеш.

 

Да се пише за този читател не е авторово безсилие, не е предателство на възвишени идеали в името на комерсията, най-малко пък е графомания. Умение е. И талант.

С книгите, написани за него, може и да не можеш да се изпъчиш на трибуната в Деня на народните будители или в Деня на българската (славянската) писменост, но лично на мен пъченето точно днес, когато се чете толкова малко, понеже не се съобразяваме с този човек, е жалка, много жалка работа.

 

Какво обича да чете този човек? Ами всичко, което като „сериозни автори" се боим да пишем, смятаме, че ни излага, под достойнството ни е, а ако напишем - няма да се издаде или ако се издаде, ще е някакъв „самиздат", който не печели никакво доверие. „Има достатъчно преводна литература в „тези треторазредни жанрове". Тя носи печалбата, доколкото има такава, а щом се издава български автор, той задължително трябва да е елитарен. Жалко, че книгата му е губеща, но е благородно дело и акт на истински народен будител."

В тази издателска логика има наистина нещо много, много достойно. Има я и жертвата в името на високите ценности и литературата. Осмислила е и живота и творчеството на не един талант, който е заслужил това.

Лично аз я срещнах за първи път в ИК „Хермес" - Пловдив. Преди повече от двадесет години. Тогава те нашумяха и печелеха лудо от поредицата „31 забравени любовни романи", но организираха конкурс за стойностни български четива.

Оттогава същата смесица между бизнес и идеалистичен ентусиазъм съм я срещал десетки пъти. Честно, още ме възхищават хората, у които се проявява. Хора на делото са, такива, които малко или много оказват влияние върху реалността. Към по-добро.

Само че положението се променя.

Така и го няма „Пайнера" в литературата, понеже ги няма и „пайнерките". Винаги се е разчитало на преводното в комерсиалната литература. До един момент добре, литературните предприятия из света са създали могъща индустрия. Естествено е стоката им да е най-качествена. И без друго подобна литература е само за забавление.

Но дори в забавлението, ако липсва родното производство, в един момент се губи интересът към него. Не може да се разчита вечно на това, че нещо, което е забавлявало в далечни страни хората преди четиридесет и петдесет години, ще забавлява у нас днес.

До някъде може. Но само донякъде. Авторите сме тук, общуваме и сме в средата на нуждаещите се от литературно забавление. По-близко сме до емоционалната им реалност, по-лесно бихме я открили, отколкото световните лидери в областта.

И от това „сериозната литература" нямаше да пострада. Напротив. Щяхме да запълним ниши и с по-големия интерес към българския автор да се обърне заслуженото внимание и на елитните - пазителите и създателите на Високите ценности.

Какво обича хипотетичният човек, за когото говорих, тъй нареченият „непретенциозен" читател? Обича еротиката, обича любовния роман (не мога да го понасям), обича криминалето, забавното във фантастиката, обича инфантилния хумор, напрегнатия черен роман, мемоарите (най-вече чиста художествена измислица на самонабедили се за много аморални фантазьори), обича уестърните, приключенските четива, скандала и още десетки жанрове, които на единия ден ги има, а на другия вече не. Обича всичко, стига да го грабне.

То не може да замени или да бъде заменено от елитарното четиво.

То не може да конкурира сериозното четиво. Нито да го дискредитира. Може да създаде още един или двама български читатели. Които се нуждаят точно от този род четиво.

Моите „Фриволни разкази" няма как да конкурират или да вземат читател на „Естествено роман" или на който и друг шедьовър в родната ни литература в последните двадесет години. Могат обаче да дръпнат десетина човека към българския щанд, а единадесетият, като види десетината, ще дойде сам, и понеже не обича „фриволната" литература, а има по-сериозни търсения, ще бъде привлечен от нещо по-сериозно - написано не от мен, а от друг автор - и ще си вземе точно него.

И като споменах „Фриволни разкази"... Каквото и да са като литература - сега няма да отварям въпрос за това, че много спорни неща ще кажа - има нещо безспорно, те бяха най-големият еротичен скандал в мрежата преди години, най-коментираният. Що ли трябваше на българския читателски пазар забавление от рода на „50 нюанса", като имаше нещо българско - не, не ми се иска да спомена още поне петдесет плюса в полза на родното, в случая - което щеше да запълни много по-добре липсващото в нашия пазар?

И всичко това засяга всички други жанрове, които се харчат или поне са се харчили, но постепенно губят сила само защото литературата изглежда все по-далечна и по-далечна, идваща от други страни и светове, нямащи връзка с нас.

Преди финала искам да напомня нещо, което, сигурен съм, мнозина са забравили. Преди две десетилетия много популярни бяха книгите - игри. С навлизането на компютрите в бита хартиеното им издание се обезсмисли. Но този популярен жанр си беше един от печелившите. Някога група хора решиха, че в България могат да се пишат не по-зле книги - игри, отколкото в света. И постепенно нямаше смисъл да се превеждат чужди книги - игри, а това печелеше български читатели. Много млади автори, някои на възраст едва седемнадесет години, написаха и им бяха издадени книгите - игри, които веднага бяха „ометени" от щандовете. И не намирам за изолиран факта, че по онова време не само се четяха изобщо повече български автори, а се четяха изобщо повече книги.

Хубав пример, за жалост от тогава не се повтори.

 

Колонката ми може да е пълна „със злъч и хейт", както би се изразил Христо Блажев, но не съм толкова млад и толкова интелигентен като него, че да добавя: „така и трябва". В моя случай си е чисто безсилие.

 

Искаше ми се само да напиша, че дори да имаме днес 1001 работещи и успяващи български литературни гении - не се съмнявам, че имаме такива, макар и не чак толкова - докато не се спечели „непретенциозния" читател, за който говорих, не само положението на българската литература, а и положението с четенето в България, няма да е добро.

 

А за да се постигне, мисля си, че трябва да се забрави вражда и всякакво чувство за територии. Без да се лишаваме от лични критерии, трябва да погледнем с по-голяма толерантност към вкусовете на останалите. И накрая: ако можем да престанем да се дърлим, да се обиждаме, истерично да пискаме „графомани", „чалга" и така - нататък, защото в случая се чува не най-изтънчения, а онзи, които пищи най-високо. Ако можем - нещо, което ме съмнява, но май е единственият изход - нека поработим заедно и издатели, и пишещи. Без да ни дразни това, що онзи успявал, пък не заслужавал. Всички го заслужаваме, някои повече. Но докато не се занимаваме с нищо друго, освен да се ядем в мрежата, губят всички.

 

Колкото и да е странно: всички имаме нужда един от друг.

А читателя, когото губим - най-голяма нужда от нас.

Прочетена от 832

Биография
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Лицата на насилието
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси